Двама гениални теоретици, Карл Маркс и Зигмунд Фройд, се опитаха да обяснят – единият Човечеството, а другият – Човека, като функции на новооткрити от тях Закони. Не е ли ясно вече, че това не са звезди, а черни дупки?

В дългата си практика в Америка се налагаше да работя с екип от колеги в областта на т.нар. Mental health, което в България се обозначава като „душевно здраве”, каквото и да означава това. Като оставим засега душата настрана, екипите се състояха предимно от клинични психолози, социални работници (предимно жени) и по някой и друг стажант на обучение по психология. Аз като психиатър и директор на клиниката бях ръководител на екипа, като, разбира се, имаше и още няколко психиатри, с които си вършехме работата по лечението на нашите пациенти. Като лекари ние носехме, разбира се, и основната отговорност за резултатите и изхода от лечението. В известен смисъл имаше „разделение на труда”, но и известно припокриване на функциите на тези три специалности – психиатри, психолози и социални работници. За известно мое очудване понятието социални работници в хода на три-четири десетилетия на развитие на тази професия се беше изместило от непосредствената грижа за социалните нужди и адаптиране в обществото на пациентите към практикуване на психотерапия – било то индивидуална, било групова – и по този начин се беше уголемил значително броят на хората, които се занимават с психотерапия. Разбира се, психолозите на ниво PhD или поне онези, които не се занимаваха с чиста наука и преподаване, също практикуваха психотерапия, както и онези с квалификация PsyD или на ниво бакалавър. Имаше и различни други сертификанти на различни школи по психоанализа и по различни форми и методи на психотерапия – бихейвиористка, поведенческа, когнитивна и т.н. За моето невъоръжено ухо звучеше странно определението, с което повечето от тях си служеха, за да говорят за хората, на които помагахме. Наричаха ги „клиенти”. Впоследствие, когато работех основно в частната си практика, нерядко получавах молби да приема за лекуване подобни „клиенти” от частно практикуващи социални работници и психолози в околностите на Лонг Айлънд, където беше моят офис. Това което ме впечатляваше, беше доста разпространената и очевидна неспособност на хората, наели се да лекуват своите клиенти, да поставят вярна диагноза и да проумеят същинския им проблем. Естествено това довеждаше психотерапевтичната интервенция до задънена улица, а в някои случаи и до регрес, да не говорим за опасността, която дебнеше при неразпознаването на сериозна болест или на суицидалност. Разбира се, аз избягвах да им казвам директно, че нещо в тяхната квалификация куца, или че техните възгледи за болест, причинност и ефективност на тяхното лечение са озадачаващи за мен. Но полека-лека започнах да подозирам, че вероятно онова, което тези колеги от mental health професиите са изучавали като „наука”, както и доста от техните претенции за теоретична психология и психопатология на човека, почиват на съмнителни основи. Извън това някои от тях, без да разполагам със статистика, предимно социални работници, занимаващи се с частна психотерапия на „клиенти”, в продължение на години „лекуваха” едни и същи хора, понякога с две или три сесии седмично. Това усилие, както изглежда, произвеждаше минимален лечебен прогрес, освен несъмнения факт, че те успяваха да поддържат постоянна клиентела, генерираща съответни доходи. Няма как да извадя от паметта си всички фрапантни и конкретни случаи на така нареченото в България професионално „безхаберие” и от което туа има предостатъчно, но ще спомена само няколко примера за такова. Най-честите „трансгресии” бяха например съветите към жени или  съпрузи, потърсили помощ за неудачи, недоволство, разочарования в брака си или в семейството – да се разведат. Извън съмнителната стойност на такава интервенция и недопустимостта на това да сугестираш пациент в една или друга посока, когато става дума за толкова съдбоносни решения за самия него и за съдбата на други хора, които са потърпевши, но не участвуват в това „решение”, най-важното бе да се проумее как такова внушение може да повлияе на съдбата на човека, дошъл да търси помощ. Сведено до основното, посланието към клиентите най-често беше, че независимо от реалностите на своята конкретна ситуация и дори от своето конкретно медицинско състояние, те трябва да се научат да мислят „позитивно”, да „намерят себе си” в процеса на развод и след него, да се „освободят” от потисника или потисницата, които не позволяват истинско „израстване” на личността на потърпевшия, да „подобрят своето самочувствие” и прочие, но преди всичко – „да разкъсат оковите”. Тоест Брекзит, но основан единствено върху вината на „противника”. Дотам се простираха нерядко тези продължителни психотерапии, в които нивото на анализа се доближаваше до нивото на баналния разговор между съседи или братовчеди. Несъмнено хората отиваха и търсеха помощ за психичните си и лични проблеми, и това в Америка, а и изобщо, не е осъдително, дори напротив. Това, което е осъдително обаче беше, че нивото, на което се предлагаха тези отговори, както и една цяла обяснителна култура през безбройните школи и научни теории, които стояха като щит зад тези психотерапевти, легитимирайки ги като един вид учени, тоест хора, притежаващи ясни и доказани знания за това какво е човекът и как функционира неговата психика, а следователно и владеещи уменията как човекът може да бъде „поправен” чрез една или друга форма на психотерапия, бе принизено. А то беше принизено, защото извън арсенала на един нов „психотерапевтичен” език, с неговите условни и неособено прецизни термини, царуваше своебразен произвол на интерпретациите и тълкуванията за това каква е истинската причина на страданието и как то може да се облекчи. В много случаи цялото лечение се състоеше в проточено през времето кръжене около някакъв мним или реален проблем, често свеждан до някаква сексуална травма в детството; и резултатите биваха скромни или се изчерпваха с озоваването в задънена улица, обяснявана с „резистентност” на клиента към терапията. Всъщност, този нов занаят беше уникален в сравнение със старите класически занаяти поради това, че от него не се очакваха видими резултати или продукт в някакъв обозрим срок, и че освен това клиентът носеше основната вина затова, че не се е подобрил от лечението, след като плати за него. А това бе твърде удобна и безопасна позиция за всеки снабден с надлежния сертификат, дори да няма никаква дарба да работи с хора, освен да владее ортодоксалните понятия.

Ако трябва да си дам обяснение защо и как възникна тази „услуга” или този нов занаят, изобретен от Фройд, и защо те са толкова масови като практика, и толкова търсени от милиони потребители в днешно време, стигам до следните изводи:

1. Човечеството – и особено една голяма част от него в модерния свят – е принудено да живее в състояние на постоянен психичен, емоционален, семеен, ценностен и социален дискомфорт, търсейки отговор на своето чувство за униние, тъга, неудовлетвореност и глъбинен усет за неуспех, за живот, който не е това, което би трябвало да бъде. А това, което би трябвало да бъде, и как трябва да бъде, не е ясно никому. Екранът на телевизора, ситкомите, цветните холивудски мелодрами и цялата културна ширпотреба (щях да напиша шит-потреба), не дават отговорите, а само засилват още повече желанието за „другото”, за онова място, за онзи лайфстайл, където повечето хора никога няма да бъдат и няма как да бъдат, защото тези места не съществуват. „Целулоидните герои никога не умират…”, пеят The Kinks, но когато зад тебе са останали само бледите сенки на родителите ти, завършили живота си в старческия дом, а пред теб се възправя същата перспектива, тогава настоящето изглежда безнадеждно, а конвулсиите на душата се нуждаят от утешение или поне обяснение на въпроса „Защо?”: „Защо живея и за какво живях? Защо не съм добре, какво мога да направя? Защо съм безрадостен, какъв е смисълът на всичко това което правя?” А филмите дават единствено въображемите отговори.

2. През XIX век, много преди самолетите, автомобилите и Холивуд, по времето на парните локомотиви, в Европа един гений, Зигмунд Фройд, провъзгласи „откритието”, наречено Психоанализа. Той нарече сам себе си безбожник и точно както Маркс счете религията за опиум на народите, и откри „Законите за диалектическото развитие на обществото и за неизбежното тържество на пролетариата”, така и този гений откри законите, по които функционира човешката психика в здраве и болест. Обяснението беше ясно, нагледно и революционно, някои го сметнаха за скандално и провокационно. Но то имаше предимствата на логичността, очарованието на високата културност с познанието на класическата митология и магията на прекрасния език, на който бе сътворено. Освен това то бе наметнало мантията на наука и бе приемано като такава, без доказателствата на точните науки. И наистина при наличието само на рудиментарни знания за това как функционира мозъка по онова време, е било проява на здрав смисъл да се откажеш от примитивните неврологични изследвания в университета, с които се е занимавал Фройд първоначално, и да се опиташ да създадеш нещо наистина революционно. Това се оказа, че е гигантското начинание да построиш една нова Теория, една разбираема за всички схема на един психично-хидравличен механизъм, където се разказва за изтласкване, натиск, мембрани, сублимация, психодинамични сили и подобна на парата енергия – тъмна, сексуална, инстинктивна, агресивно-разрушителна, наподобяваща втория термодинамичен принцип в стремежа към ентропия (инстинкт към смъртта), както и съдържаща потенциала да създава „неврози” и симптомите на потиснати хистероидни конверзии. Излишно е да се анализират всички аспекти на това учение, както и приносите на предшестващите лекари и мислители от онова време, търсещи обяснение на медицинските състояние с психогенен произход. Изписани са и продължават да се пишат хиляди страници с текстове, производни на „Големия взрив”, предизвикан от Зигмунд Фройд в сферата на психологията, психиатрията и психотерапията. Ефектът и влиянието на неговите идеи са без съмнение с огромен обхват върху интелектуалния дискурс на модерния западен свят. И може да се каже, че културно доминират целия ХХ век, подобно на политическия ефект на марксистката доктрина върху цялото човечество. Дори самата интуиция за влиянието на „несъзнаваното” и подсъзнанието върху поведението и решенията на всеки един от нас, както и развитието на идеите му впоследствие от Карл Густав Юнг до наистина всечовешки и дори космически мащаби, са безпрецедентни културни достижения. За съжаления обаче те останаха достижения не толкова на медицината, точните науки и разкриване на истинската етиология на „нервните” и психичните болести, колкото на хуманитарните науки и културологията. Множество от тези идеи, като например за детската сексуалност и за митологичните хомицидни и агресивни нагони на прачовешките същности, скрити в модерния човек, бяха приети изначално като културен шок и предизвикателство, но постепенно станаха общоприети и след няколко десетилетия се превърнаха в нещо като катехизис на модернизма в културата и също толкова господстваща обяснителна парадигма в областта на психопатологията и психологията изобщо. Биологичната и невробиологичната школа в психиатрията беше в значителна степен изместена, особено в Америка през 40-те и 50-те години на ХХ век, когато постепенно се наложи схващането, че е ретроградно да считаш „психичните” болести за нещо медицинско и биологично по природа, извън прогресивното психоаналитично учение. Психоанализата се превърна в Монарха на Психологията – с абсолютизма на своите обяснения, докато онези, страдащи от сериозни психични заболявания, бяха обявени за „психотични”. Този термин бе своеобразен евфемизъм на „луди”. И с известна нотка на високомерност, те бяха считани за недостойни за психоанализа поради своята „примитивна регресия”. Те биваха диагностицирани небрежно и рутинно в категорията „шизофренни”, дори това да не беше вярно, и бяха вкарвани в огромни складове-болници, нерядко с  хиляди, наблъсквани в мрачни викториански сгради от типа на „Кукувичето Гнездо”. Това, разбира се, по-късно бе коригирано по очевидни причини, но междувременно огромен брой хора бяха лекувани зле, а понякога дори подлагани на варварски методи на лечение, като психохирургия, лоботомия и прочее, поради липсата на истински научен подход към онези, които не изглеждаха лечими или не представляваха значителен финансов интерес. 

3. Един от важните ефекти на психоаналитичната революция обаче, освен нейния културен и теоретичен принос през целия ХХ век  – а и до днес – беше това, че тя създаде една изцяло нова професия, която не съществуваше дотогава или поне не в този си вид. Всичките постулати, методи, интерпретации, понятиен апарат, терминология и обяснения за човешката психика бяха обединени в стройната психоаналитична теория, а тя с времето бе обогатена от различни школи и разклонения на главното учение, докато придоби окончателната си форма. Основната идея за лечение почиваше върху извличането на потиснати, изтласкани в подсъзнателното поле на недопустими за съзнанието комплекси, откъдето то продуцираше неврози и симптоми в дневния живот на човека. Нагнетяването на тези съдържания в „Подземието” на човешката психика най-общо казано ставаше чрез репресия от страна на „свръхазови” цензуриращи инстанции, които, разбунтувайки се, излизаха на повърхността под формата на симптоми, сублимации, проекции, реакции-формации и т.н. Енергията на тази удивителна психическа машина идваше от клокочещата в дълбините органическа сила на нагоните и на инстинктите – праисторически, древни фосили от зората на човечеството, където синовете се стремят да детронират и убият бащите си и да се оженят за майките си, а дъщерите съблазняват бащите си. Оттам, от дълбините на Либидото, извираше инфантилната, пък и всеки вид сексуалност, стремежът към репродукция, Еросът, а пък от срещуположната страна извираше Агресията, нагонът към смъртта,Танатос. Без да се навлиза в подробностите на тази толкова елегантна конструкция, може да се каже, че тя представляваше едновременно обяснителна научна теория за поведението на отделния човек и за поведенческата история на човечеството изобщо – от древността, през митовете и културната антропология, чак до днешни дни. Целта на лечителя беше да извлече в процеса на терапията тези скрити патогенни съдържания, да ги осветли и да ги интерпретира, с което да освободи и излекува страдащия. Съблазънта на една такава схема, която едновременно обяснява и е в състояние и да лекува неврозите на модерния човек, неизбежно привлече забележителни умове и интелектуалци от най-висок калибър. Написаха се изящни и извънредно сложни трудове, изследвания на психоаналитични теми, публикуваха се милиони статии и монографии, посветени на различни аспекти от новото учение. Психоанализата излезе извън руслото на медицината и на психиатрията и се плисна в полето на културата изобщо, в театъра, в изящната словесност, в киното, в литературната критика и дори във всекидневния език на масовия човек. Термините от чисто психологически започнаха да обозначават явления, които дотогава не бяха назовавани или изобщо не бяха обект на публични дискусии. Например можеше вече да се чуе как някой  обяснява своята спестовност или нерешителност да взима решения с „анално-спастичната” си диспозиция, а друг да оправдава своята депресия и прекомерен апетит с „незадоволени орални нужди в детството”. Независимо от полезността на този чисто нов и революционен прочит на човешкото поведение и психика, в психотерапевтичната практика на новообучените специалисти по психоанализа, където се вляха не само лекари, но и психолози, философи, социолози, социални работници и дори литературни критици, навлязоха и методите на разследване на подсъзнанието чрез интерпретациите на „случайните” грешки, на сънищата, на „блокирането” в потока на свободните асоциации, разгръщани върху дивана на психоаналитика, който внимателно отбелязва в тетрадката си тези индикации на скрити травми и конфликти и след това помага на „клиента” да ги осъзнае. В това, разбира се, няма нищо осъдително, и в много отношения тези методи на лечение и отношение към проблемите на човека допринесоха в огромна степен за цялостна промяна на самото понятие за психично здраве и за начините, по които може да се помогне на човека да преодолее своите проблеми и да функционира по-добре в своята среда. Ползата от разкрепостяването на мисленето по сексуални теми, назоваването на невротични комплекси с понятни термини, които служат като своебразно обяснение на емоционалния дискомфорт и тревожност, създаването на институцията на дискретното защитено пространство, където човек може да каже неща, които никъде другаде не би посмял да разкрие, неутралното и неосъждащо поведение на изслушващия терапевт, както и редица други методи, са придобивки, които насочиха към кабинетите за консултация и психотерапия милиони хора до такава степен, че днес, ако някой спомене че отива на „терапия”, никой не се съмнява, че става дума именно за психотерапия. Няма съмнение, че това е добрата страна на започнатото дело, почти еднолично преди повече от век от самия Зигмунд Фройд. 

4. Онова обаче, което се получи в течение на десетилетията на почти пълна доминация на Психоанализата (както впрочем и на бихейвиоризма, но това е отделна тема), която се изучаваше и преподаваше в медицинските университети с настойчива убедителност, бе, че тя измести невробиологията и връзката на психиатрията с медицината. Биологията на мозъчната дейност беше загърбена за сметка на чисто психодинамичните обяснения, а самата психология загърби в значителна степен научните и статистическите си основи и тестове в полза на мъгляво теоретизиране. Сферата на психичните болести се превърна в разказвателен предмет, където всеки запознат с „Теорията” в школи по психоанализа, или посветен в нея през „персонална психоанализа”, ставаше лечител и можеше да започне работа с клиенти, за което беше нужно не много повече от един класически диван и тефтер, на който да се водят записки на свободните асоциации и сънищата на човека, подложил се на това лечение. Такова лечение се провеждаше два-три, понякога повече пъти седмично, струваше много скъпо и продължаваше с години. Освен това то бе модно и престижно. Позволяваха си го предимно заможни хора, особено от артистичните среди, където по условие емоционалните проблеми и неустойчивото психическо равновесие са винаги част от тяхната свръхчувствителна природа. В хода на развитието на невробиологията на мозъка обаче, на новите образни методи за изучаване на мозъка, на психофармакологията и точните методи за анализи на болестите и резултатите от тяхното лечение, постепенно се наложи възгледът, че за да бъде признато едно лечение за успешно, то трябва да докаже своята полезност. Това се нарича Evidence based therapy. Тоест, „лечение, основано на очевидност”, а не на неясни твърдения за предполагаема полезност. Макар че това не елиминира психотерапията като такава, защото ползата от нея беше и си остана несъмнена, господстващата позиция на психодинамичните обяснения за различните психични отклонения, преследващи човека, откакто свят светува, беше разклатена. И известно професионално равновесие между нея и невробиологичните основи на психопатологията беше постигнато и в клиничната практика. Нещо подобно се наблюдава и в полето на психологията като научна дисциплина. Там двата полюса, които бяха разделени помежду си от все по-дълбока пропаст, бяха Социалната психология, с всичките ѝ разклонения в хуманитаристиката и социалните науки, и Експерименталната психология, където всички изводи бяха строго подчинени на научния метод, статистиката и верификацията чрез възпроизводими и контролирани експерименти. В известен смисъл Експерименталната психология и невробиологичните науки започнаха да се допълват взаимно, постигайки съвсем очевидни и доказуеми резултати. 

5. След тази, нека да я наречем научна „контрареволюция”, в освободеното пространство на тази битка на идеи останаха да пушат отломките на един масивен понятиен апарат, който вече бе навлязъл в масовата култура и беше успял да стане неразделна част от един жаргон, предпочитан от образовани хуманитаристи, социолози, социални антрополози, политолози, художествени и литературни критици, а в още по-масов и опростен вариант – и от всякакви хора, желаещи да си служат с по-изискана според тях словесност. Създаде се едно поле на боравене с концепции, заимствани безкритично от психоанализата и прилагани произволно, защото не се налагаше тези понятия да бъдат стриктно и научно дефинирани, и следователно бяха общодостъпни. Те имаха допълнителния бонус да изглеждат като белег на висока образованост и своеобразна културна елитарност, която не можеше да бъде придадена примерно на някой лабораторен учен, който изучава мозъчната дейност на плъхове с помощта на позитронно-емисионен томограф или на затънал в дебрите на молекулярната биохимия психофармаколог. По този начин дръзкото споменаване за „завист към пениса” например можеше да мине за бляскаво определение, което пък да бъде контрирано с не по-малко бляскавото и модерно напоследък твърдение за “токсична мъжественост”. Чадърът може да бъде интерпретиран като “фалически” символ, както и всеки що-годе продълговат предмет, особено ако се появи във сънищата. Запекът, освен като чисто физиологично явление, може да се проумее и като проява на “анално-спастичен” характер. Без да се отричат неограничените възможности за психоаналитични шеги, използващи богатия арсенал на термини, имаше немалко доста злокобни употреби на концепции и „диагнози”, които нанесоха вреди и то през наукообразната терминология на недоказани твърдения. Един от многото случаи на такова свободно и безотговорно боравене с причините за тежки психически болести беше изобретяването на понятието “шизофреногенната майка”, според което майката причинявала болест у детето си с определено поведение, ръководена от някаква зловеща и подсъзнателна зла воля. Това обяснение бе опасно и ужасяващо за милионите майки, които освен страданието на децата си, трябваше да носят и бремето на вина, вменена от проникновени познавачи на подсъзнаваните импулси на майката. Не по-малко щети нанесе и масовото търсене на забравени и „изтласкани в забрава” от децата инцестни насилия от бащи, обхванати от атавистични желания към собствените си дъщери. Това доведе до ужасни обвинения, съдилища и разбиване на семейства, първоначално инспирирани от „психотерапевти” с особена експертиза и хъс в издирване на подобни „травми”. Това, както и всички подобни анализи с „Едип и Електра”, нанесе двойна вреда; първо на самите пациенти и на техните семейства чрез фалшиви обяснения и второ – на легитимните жертви на реално насилие в семействата. Ако може да се говори за извънклинична вреда от тази плетора на термини, обяснения и псевдонаучни концепции, които нямат вече място и смисъл в XXI век, то тя може да се търси в изплискването на всичките тези популярни понятия в публичната сфера като най-общо казано поп-психология, като част от масовата поп-култура. Тя вреди предимно чрез опростеното виждане на сложни проблеми, предоставянето на лесни обяснения за мъчителните екзистенциални и лични агонии на съвременния човек и предлагането на плитки или безмислени решения. Без да се впускам в подробности, достатъчно е да спомена за школата на „позитивното мислене”, вярванията, че сам си причиняваш неуспех поради „негативизъм”, за „кастрационните страхове”, „хомосексуалната паника” у индивиди с латентна хомосексуалност, както и за цели направления  за детското развитие и сексуалност, за препоръките на д-р Бенджамен Скот за възпитанието на децата и излизащите в милионни тиражи „self-help books”, тоест популярни ръководства за справяне с психологически проблеми, чийто реален практически резултат е най-малкото спорен.

В заключение на всичко казано дотук аз бих изразил личната си гледна точка по следния начин: в днешният модерен или постмодерен свят е вече невъзможно да се отдели житото от плявата, смисленото от безмисленото и дори вредното в полето на психотерапията и теориите за човека и неговата психика. Идеологиите, доктринерството, хуманитарните, политологическите и социологически обяснения прекалено често взимат връх в публичния дебат по важни теми като сексуалност и сексуална ориентация, възгледи за образованието и възпитанието на децата, семейството, определяне на психобиологичните характеристики на човешкия род, отношенията между мъж и жена и техните „роли” в обществото за отглеждането на децата, социалните функции, които все повече се свеждат до борба за власт между тираничния архетип на потисника-мъж и либералната „жертва”, както и цяла кутия на Пандора, пълна с произтичащи от подобен начин на мислене концепции.

Вредата от тази насока, която е взела успешно връх не само всред лаиците, но и в професионалните среди, е, че в най-добрият случай „soft science”, тоест не природонаучните и експерименталните доказателства, а чисто хуманитарните и умозрителните концепции, бездоказателствено се приемат за валидни. А когато това стане, страда истината, и последиците от подобно мислене могат да нанесат щети, траещи поколения напред в педагогиката, обществената атмосфера, образованието и многобройни други функции на обществената среда и междуличностните отношения, без да броим щетите, нанесени на самите психологически и спомагателни професии.
В обобщение бих казал, че приблизително през последните сто години, двама гениални теоретици, сами определили себе си за безбожници, Карл Маркс и Зигмунд Фройд, се опитаха да обяснят – единият Човечеството, а другият – Човека, като функции на новооткрити от тях Закони. Единият откри, че може да се построи Утопичен свят на Справедливостта чрез унищожителна класова война, която да излъчи класа-хегемон и окончателен победител, предназначен от Историята да построи Новото общество, в което да се установи един Нов Човек, живеещ в Комунизъм и Щастие. Резултатът бяха, поне досега, 100 000 000 жертви. 
Другият откри Законите, които определят Поведението на Човека, разкриват неговата Дълбинна Природа, разпознават „безпогрешно” неговите импулси и показват как неговите Неврози могат да бъдат излекувани. Разобличаването на Ероса или Танатоса като основен човешки мотиватор и разгадаването на Бог като „проекция на тираничен баща” помогна за „либерализирането” на човешкия „дух” и за разхубавяването на суровия икономически марксизъм на комунистическото ляво с културно-либералната догма, декорирана като свободолюбие.
Питам се:
Дали не е вече време тези реликви на последния ужасяващ ХХ век да бъдат изсипани върху купчината историческа сгурия и забравени като Пътеводни Звезди на Прогреса?
Не е ли ясно вече, че това не са звезди, а черни дупки?
Просто питам?

Д-р Любомир Канов (род. 1944), работи дълги години като психиатър в Ню Йорк. Емигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор е на книгите „Човекът кукувица”, „Парейдолии”, „Ходисей”, „Между две хемисфери”, „Вселената според Гуидо”, „Стрела от тръстика”.  Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки.

На главната страница  – Салвадор Дали, Раждането на новия човек, 1940 г.