От вчера новият ми роман „Поразените“ е вече на книжния пазар. Странни са дните, през които пъпната връв между текста и неговия автор бавно и мъчително се къса. Като депресия, която трябва да изтърпиш, да преплуваш. Като вакуум, в който си попаднал, длъжен си да преминеш през него възможно най-бързо. Като безмълвен плач, през който са преминали героите ти, и който кротко е заседнал в съзнанието ти.
…Безименната опасност, от която тя отдавна се страхуваше, постепенно затягаше обръча си и изпиваше цвета от лицето ѝ, изопваше чертите ѝ, устните ѝ бяха непривично стиснати и събрани в нова, неустановена гримаса от гняв, презрение и страх. Тя избягваше да мисли дори за историите, които неволно чуваше, молеше се усилено вечер преди лягане, през деня четеше псалмите и казваше наум онези, които знаеше наизуст. Тревогата в нея ежедневно се засилваше, но тя правеше всичко възможно да не я показва пред Никола и децата. Никола от своя страна се беше затворил в себе си, избягваше да обсъжда с Райна това, което ставаше около тях, като че ли се чувстваше лично отговорен и гузен, предпочиташе да го омаловажава и да го смята за нещо временно, след което всичко щеше да си тръгне постарому, да си дойде на мястото. Вечер всички се събираха около масата, държаха се изкуствено непринудено, бяха подозрително спокойни. Теодор и Сия с интуитивната чувствителност на всички деца усещаха, че нищо вече не е както преди, но нито с баща си, нито с майка си, нито дори един с друг можеха да го споделят. Тревогата в семейството беше почти видима, почти физическа. Един ден Никола се върна вкъщи много преди обяд, хвана Райна за ръката, отведе я в спалнята, за да е сигурен, че Кула няма да ги подслушва, и припряно започна да разказва, че при него рано сутринта дошла Еленка, жената на Стефан, художника на тяхното списание, който правеше илюстрации към повечето от текстовете. Еленка треперела, доста объркано и несвързано му разказала, че предишния ден отвели Стефан от кафенето на „Цар Освободител“, арестували го, той отказал да им се подчини, те го хванали под мишниците от двете му страни и започнали да го влачат пред изумените погледи на посетителите. Натъпкали го в някаква джипка. През цялото време докато го влачели, Стефан викал: престъпници, родоотстъпници, продажници, въобще не заеквал, което учудило всички. Еленка казала още, че от сигурен източник знае, че Стефан е пребит и е в безсъзнание, като пихтия, целият в кръв и кръвоизливи в една килия в Дирекцията на милицията на Лъвов мост. Еленка търсела начин да го прехвърлят в болница, дали Никола познавал някой човек, който можел да им помогне? Райна беше станала бяла като платно, докато слушаше разказа на Никола, докато си представяше какво преживява дребничката Еленка, фигурата ѝ беше крехка и изящна като от стъкло, Райна изпитваше възхищение, а понякога дори и мъничко завист към нея. Стефан беше висок, едър, красив мъж, много притеснителен, когато се развълнуваше, започваше да заеква, изчервяваше се и преставаше да говори. Тогава вадеше от джоба си блокчето и молива и започваше да рисува, като че ли по този начин щеше да доизкаже онова, което не успяваше да изрази с думи. Рисуваше шаржови портрети или карикатури, рисунъкът му беше артистичен, излят на един дъх, с един замах. После оцветяваше в бледи тоналности тези портрети и те се превръщаха в самобитни картини, характерни и напълно неподражаеми. Беше правил самостоятелни изложби в Прага, Варшава и Рим, беше рисувал поети, писатели, артисти, беше се радвал на възторжена публика, почитателите му го смятаха за лицето на България пред артистичния свят. И почти всяка години в Постоянната галерия на улица Аксаков Стефан правеше своя самостоятелна изложба. Всеки искаше да бъде нарисуван и да се сприятели с него, защото Стефан обикваше човека, когото рисуваше. Виждаше го в дълбочина, в перспектива, улавяше в него най-характерното и най-дълбинното едновременно, омесваше ги по свой магически начин, така че моделите му веднага се разпознаваха и разсмиваха на своя шарж. Иронията на Стефан беше гальовна, любвеобилна, милваща. Никола и Стефан взаимно се допълваха, свързваше ги не само списанието, но искрено и задушевно приятелство. Стефан беше влюбен в жена си Еленка, имаха само един син, Лъчезар, и въпреки безкрайните му артистични ангажименти, семейството му живееше в разбирателство и мир. И ти какво направи, Никола, попита го Райна още по-разтревожена.
Никола тозчас отишъл при Х., който сега бил някакъв началник именно в Дирекцията на милицията на Лъвов мост. Преди време Никола бил свидетелствал в съда в полза на Х., а именно, че той не се е занимавал с антидържавна дейност и не се знаело да е имал комунистически убеждения. Свидетелството на Никола му беше спестило осъдителна присъда от една или две години затвор. Сега Никола без да се замисли, отишъл в Дирекцията на Лъвовия мост. На входа му поискали пропуск. Той казал, че няма, че спешно трябва да се види с Х. Портиерът му се обадил и казал – тук един човек на име Никола Тодоров, твърди, че е писател, че е ваш приятел, напира да говори с вас. Другарят Х. каза да се качвате, втори етаж, по стълбите вдясно. Когато влязъл в кабинета му, Никола се спуснал към Х., разперил ръце за прегръдка, така, както винаги се поздравявали преди. Х. ловко избегнал сърдечната прегръдка и делово му подал ръка. Никола се смаял. Това като че ли не бил човекът, когото познавал. Косата му била все така буйна и къдрава, като че ли напирала да се разлети на всички страни, но лицето му било подменено, било изгубило изражението си на интелигентност, мекота, любопитство към света. Сега лицето му било избледняло и изтъняло, с изопнати остри черти, зловещо под все същата буйна коса. Носел военна униформа, имал офицерски пагони, фуражка, бил избръснат, отслабнал, стегнат, с червена лентичка на ръката. Никола започнал веднага, без да увърта – ти знаеш, Илия, художника на нашето списание Стефан, Стефан Нешков, виждали сте се много пъти на вечери у дома. Да, сещам се, безизразно отвърнал Илия. Жена му дойде при мен сутринта, арестували го, били го, смазали го, бил в безсъзнание, можеш ли да ми съдействаш да го прехвърлим в католическата болница, иначе ще умре от загуба на кръв. Изчакай ме за малко, отвърнал Илия и излязъл от стаята. Забавил се доста. Никола разгледал кабинета – огромен кабинет с кожени кресла, с персийски килим, с масивно бюро, с копринени тапети по стените, по които грозно личали следите от рамките на свалените картини. Сега гвоздеите стърчали враждебно и очаквали новите портрети на вождовете. Сигурно е бил кабинет на някой от бившите заместници на началника на полицията, мислел си Никола. След около половин час Илия влязъл отново, държал в ръка папка, от която извадил един лист и започнал бавно и натъртено да чете: „Стефан Добринов Нешков от София, задържан в Централния затвор, бивш редовен сътрудник на дирекцията за националната пропаганда, илюстрирал множество свръхфашистки картички, давал карикатури във вестниците „Устрем“ и „Народен вестник“, илюстратор на множество книги, сътрудник на литературното списание „Кръг 19“ и неговото обкръжение. През 1940 година участвал в така наречената „културна“ делегация в Германия. Всичко нарисувано от него е с крайно мерзко съдържание и илюстрациите будят ужас и отвращение“. Никола го слушал с вдигнати вежди, вкаменен от чутото. Дълго мълчал, като че ли подбирал думите си. Нали ти знаеш, продумал най-сетне Никола, знаеш, свидетел си, че не е така, устата му била пресъхнала. Напротив! ясно и отчетливо произнесъл Илия, свидетел съм, че е точно така. Илия извадил от папката две изрезки от вестник и ги тикнал пред лицето на Никола. Майката и бащата се хранят, а синът им е направил една дупчица във вратата и ги шпионира какво правят. И текстът отдолу какъв е? Забравил ли си? Текстът буквално гласи: Ето по какъв начин комунизмът създава новия гражданин, в душата на когото не остава нищо свято и скъпо, убива човешкото у човека…
Премиерата на „Поразените“ ще бъде на 30 август от 20.00 ч. в Созопол, в Художествената галерия в Стария град в рамките на фестивала „Аполония“. Романът ще бъде представен от проф. Михаил Неделчев и проф. д-р Веселин Методиев. Представянето му в София ще бъде на 18 септември от 19.00 ч. в Художествената академия.
На главната страница: Марк Шагал, Пшенично поле в летен ден, серия „Алеко“, 1942 г.
