Драматургия, идея и музикално оформление Петър Пламенов; постановка Росен Михайлов и Петър Пламенов; хореография и изпълнение Росен Михайлов; лирика Петър Пламенов; музика Антонело де Касерта, Жан Бармер, Жан Филип Рамо, Алесандро Скарлати, Луиджи Бокерини, Карл Орф, Хенри Пърсел, Георг Фридрих Хендел, Антонио Вивалди, Георг Филип Телеман; премиера 10 и 17 януари 2020 г., Алма Алтер, СУ „Климент Охридски“.
Соловият танц се съдържа в генезиса на модерното танцово мислене. Първите танцови модернисти в Европа и Америка (Айседора Дънкан, Мери Вигман, Лoи Фулър, Курт Йос, Марта Греъм и др.) развиват соловия стил като начин на изразяване на лична позиция към изкуството и живота. Соловият танц може да се нарече „емблематичен“ спрямо танцовия модернизъм, защото заявява неговите същностни характеристики: индивидуален стил, личен поглед към света, откровен израз на лични преживявания и философски възгледи. Но соловият танц е израз и на още един важен признак – зрялост на характера и изградено самостоятелно творческо мислене. Без тях той не би се състоял или би изглеждал като декоративна вариация на познати смислови и естетически клишета. Това обяснява трайното му присъствие и в съвременния танц в наши дни, с ярки примери на неговите най-значими представители.
В този естетико-философки контекст се разполага „Стрелата на Хераклит“, новото соло на Росен Михайлов, танцьор и хореограф с богата практика, представено в театър Алма Алтер на Софийския университет на 10 и 17 януари. Солото е съвместна работа на хореограф и философ – идеен вдъхновител и драматург в случая е Петър Пламенов, философ и изкуствовед, особено вещ в областта на музиката и танца. Тази творческа среща е обединила опитности, които дават респектиращ резултат както по отношение на формата, така и като вложени смислови послания.
Няма да е пресилено да се каже, че „Стрелата на Хераклит“ ни връща към първоосновата на модерното танцово соло, когато артистите танцьори са се обръщали често към теми от Античността. Соловите изяви на Айседора Дънкан в антични туники, Марта Греъм като Медея и пр. са израз на стремежа на модернистите да мислят в извънвремеви категории и да се занимават с вечни теми – любов, смърт, вярност, свобода, страдание, ревност, възвишеност… Теми, които изразяват човека и човешкото в техния оголен от бит и илюзии вид и същевременно по достатъчно опоетизиран и извисен начин. Точно това се случва и в „Стрелата на Хераклит“, който вълнува сетивата и мислите на надвсекидневно ниво,
Солото притежава много редки за съвременността ни характеристики – ясно изразен стил, който стъпва на рафинираното познаване на съвременната танцова изразност; майсторско изпълнение, което съдържа в себе си както богати технически умения, така и психологическо присъствие, излъчващо се през цялостното сценично стоене на фигурата на танцьора; изисканост в подбора на изразните средства – музика, костюм, сценография и танцов език са в пълен синхрон, удържайки постоянно високо ниво на внушение и въздействие.
В идейно отношение солото стъпва върху философските възгледи на Хераклит Ефески, които са преведени на езика на съвременния танц и така постигат постмодерен ефект. Съчетанието на античните идеи със съвременните танцови средства и в партньорство с класическа музика прехвърля рамките на стиловите ограничения и изгражда нов синтез от взаимнодопълващи се внушения. Подобна дързост могат да си позволят само артисти, владеещи в тънкост и дълбочина всеки от представените на сцената езици, за да създадат хармонично протичащ, полифоничен като смисъл монолог. Монолог, колкото вътрешен, толкова и външен, който проследява движението на човешкия дух през времето, с всичките му страхове, горести и несъвършенства, но все пак имащ дързостта да се изправи пред себе си и да се надмогне.
Знаковостта на това произведение е толкова богата, че е истинско предизвикателство за ерудираната асоциативност на съвременния зрител. Музикалните образи (много силни образци на барока и класиката) си партнират с визуалните и влизат в сложни взаимоотношения, чието разчитане носи естетически възторг. Тялото на Росен Михайлов, релефът на плътта, структурата на лицето и контура на осанката се експонират като скулптури, извадени от музей на античността, като персонажи от древни времена, в които отношенията Бог–човек са били есенциални за живота. Изчистените от всякаква сантименталност и телесна бъбривост жестове и позиции на тялото, напластяват поредица от силно стилизирани образи на стремежа към безсмъртие, към обожествяване, към съвършенство, към извисяване. Сложна задача, както за артиста, така и за всеки, решил да поеме нелекия път на неконформизма и духовните изпитания.
Солото може да се разглежда като рефлексия към историята в най-широк смисъл, към миналото както на танца, така и на философията, но същевременно то е и реакция към съвременността с нейните липси от всякакъв вид, и най-вече към липсата на чувство за вечност.
Дали това соло е повик, дали е зов, отправен в пустинята, или е личен скок в собствените висини? Жестът, с който изстрелва „Стрелата на Хераклит“, е достатъчно категоричен, за да бъде усетен, възприет и разбран от всеки.
