Доскоро ми се струваше, че омразата определя всички обществени отношения в България, че тя е проникнала до самата сърцевина на битието ни и непоправимо го е разложила, но не съм вече толкова сигурен в това. В политиката може би е така, защото господарите на нашите политици насъскват своите храненици като глутници кучета едни срещу други във вечната си война „за кьоравото”. В парламента и купените медии се развихрят безкрайните битки на дивата омраза, но вижте улиците отвън. Улиците, по които всяка вечер вече цял месец тече народното недоволство от управляващите. Това е друга нация – млада, усмихната, уверена в себе си, дръзнала да се пресегне към едно по-човешко бъдеще. Тези многохилядни потоци от хора с различни убеждения и планове са в едно общо русло на взаимното уважение и доверие, на единението. В тях няма омраза. Няма омраза дори към ония, срещу които са се надигнали – има само нетърпимост към тяхното престъпно лицемерие и дебелокожие, към безмозъчното им вкопчване във властта. Протестиращите не търсят отмъстителна разправа, за каквато са настървени онези вътре в парламента, искат само тяхното целокупно оттегляне от публичната сцена. Искат пречистване. И тъкмо те са носителите на чистотата – в начина, по който са облечени, в начина, по който се държат, в това, че след себе си не оставят и една хвърлена хартийка или бутилка. Те са една българска нация, млада, интелигентна и красива наистина, чието съществуване, прости ме, Боже, не съм и подозирал в своето черногледство – нация по-хубава и по-обещаваща със своята поразителна цивилизационна зрелост от всичко, което съм виждал в другите страни, уж по-развити и рафинирани от нас.
Диваци и варвари, господин министър председателю, не са българите – диваци и варвари са само българските политици. И мислещите хора на тази страна вече не ги искат. В своето заслепление тези политици са си въобразили, че само те могат да изведат България от бездната, в която сами я замъкнаха с алчността и неграмотността си. Преструват се, че без тях всички ние сме загубени, че техен морален дълг е да ни проправят пътя към бъдещето. Но те са всъщност тежко бреме върху плещите ни, бреме, което ни свлича все повече и повече в безизходицата.
Младите изразиха на висок глас общото ни нетърпение всичко това да свърши веднъж завинаги и да започнем живота са начисто. Не искайте от тях политическа програма за бъдещето – те са изгубили доверието си в политическите програми. Единственото, за което жадуват, е освобождение. Програмите ще се коват след това, на свобода.
Политици, събудете се, вижте и чуйте тези, които всеки ден ви приканват да си тръгнете с мир. Не ги принуждавайте да прекрачат охранителните черти, с които все по-безумно се ограждате от тях. Не ги заразявайте със своя недъг на омразата. Позволете им да запазят непокътната чистотата и красотата, които носят в себе си. Те са готови да ги подарят на всички – и на вас включително, стига да можете да отворите очите си и да ги видите. В тях е едно възможно бъдеще на страната, за каквото не сме и мечтали – толкова прекрасно и все още толкова крехко, че сърцето ми изтръпва от страх.
Днес България има уникалния шанс да стане нормална държава, каквато никога не е била. Държава, която се направлява не от апетитите на престъпни шайки, а от волята на просветените ѝ граждани. Ако пропуснем този шанс, паметта на утрешните поколения няма да ни прости.
