Начало Идеи Гледна точка Портиерът
Гледна точка

Портиерът

1738
Никита Поздняков, „Любов“, 2016 г.

Беше портиер в едно учреждение. Имаше си кабинка в коридора, в която стоеше по цял ден. Но на всеки кръгъл час излизаше отвън на тротоара да пуши. Точно дванайсет цигарки, броя ги, вкъщи гледам да не пуша. Абе трябва да ги спирам тези пущини, сутрин много бухам, ама не мога, намерихме веднага общ език за еднаквите ни неволи. Аз често имах път оттам, веднъж му поисках огънче, защото си бях загубил запалката, заговорихме се и сетне, когато се случеше да минавам, му се обаждах.

Беше мъж на години, вече пенсионер, но с осанка, висок, късата му бяла брада придаваше едно благородство на лицето му, а гъстата му и на тази възраст коса се виеше на големи бели пръстени. Носеше поизтърканата си униформа с рядко срещано достойнство, а тенекиеният нагръден знак с емблемата на охранителната фирма, която осигуряваше такъв вид персонал за различни ведомства, излъскан до блясък със сода за хляб, приличаше на сребърна шерифска значка.

Беше работил какво ли не. Като млад се беше снимал като статист в десетки исторически филми. Научил се да язди, да върти меч. После, когато историческите филми секнали, започнал да засища страстта си към актьорството с участие в различни исторически възстановки, само Ботев не успял да изиграе, защото годинките си казали думата. Не успях да го изиграя, а ми беше много на сърце, махна с ръка той и цигарата му се разгоря и описа оранжева дъга. Сега си докарваше още някой лев, като ходеше в дните, когато не е на смяна, в едно рисувално училище за модел на учениците. Сподели, че бил също така добър земеделец, наложило се да изучи и земеделския занаят, тъй като лично той създал и после години наред се грижил за помощното стопанство на някакъв завод, разположено край Лъкатник. Историята, която ми разказа, беше свързана с това помощно стопанство.

Засадих какво ли не, направих и оранжерии, разказваше той. Живеех в един фургон, бяха ми стоварили един фургон, аз го стегнах, направих го прилично място за живеене. Един ден обаче се сещам, че ми трябва и пазач, че трябва да си взема куче. Обадих се тук-там на приятели и наистина след седмица ми докараха една немска овчарка, женско, младо, на годинка. Дойде си с името, Сара. Привърза се бързо към мен, все с мен ходеше, като обикалях имота. Вечер я пусках вътре в оградата и спях като къпан. Често, когато привършех с дневната работа, сядах на пейката пред фургона, гледахме със Сара залеза, тя лежеше до мен и аз ѝ разказвах за живота си, а тя ме слушаше и вярваш ли, когато стигнех до някой тежък момент, Сара въздъхваше досущ като човек.

Добре си живеехме със Сара, но нали знаеш какво казва народът – много добре не е на добре. Имаше хора от ръководството на завода, на които нещо не успях да угодя, или може би искаха да турят на моето място някой техен човек, знам ли. Назначиха ми проверка, измислиха ми разни злоупотреби и ме разкараха. Толкова се ядосах, че дори не отидох до фургона да си взема багажа. Направо се махнах.

Мина година и нещо и един ден все пак се наканих да заобиколя през стопанството, да видя какво става. Човещинка, любопитно ми беше. Изтърсих се там, заместникът ми го нямаше, въртя се наоколо и душата ме боли, защото всичко занемарено, запуснато. Изведнъж виждам в далечината една точка, която бързо приближава. Лети към мен. Дори се стреснах, какво ли ще е това. Като наближи, я познах. Сара. Спря се на десет метра от мен, легна на земята. И заплака с едни големи човешки сълзи. Вярваш ли ми? Аз не знаех, че кучетата могат да плачат с такива големи сълзи. Лежи на десет метра от мен и плаче. Наплака се Сара, стана и се отдалечи. Не се обърна нито веднъж.

Цигарката на човека изгоря, той отиде до металното кошче, угаси я хубаво, пусна я вътре, е, хайде, каза, довиждане, и влезе вътре в кабинката си.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора