Празничните гърмежи вече се чуваха. Сякаш някой ковеше гвоздеи в небето.
Портиерът излезе да включи лампата пред входа и да види дали няма угарки. Собственикът на хотела много се дразнеше от фасовете отпред. Много се дразнеше и от Пончо, черния котарак на портиера и му беше забранил да го пуска навън.
- – Знаеш какви хора идват в нашия хотел. Суеверни кръшкачи! Като видят черна котка и се стряскат.
И портиерът не го пускаше. Пончо си живееше вътре, в малката му стаичка.
По това време на годината, около Коледа и новогодишните празници, в хотела нямаха много работа. Мъжете си седяха по къщите и се правеха на домошари и затова момичетата ги пускаха отпуска. Тогава, през тези дни, в хотела идваше една възрастна двойка. Наемаха си една и съща стая. Портиерът ги посрещаше с изчеткан костюм, с вратовръзка и с шапка на главата.
- – Добър ден, господине! Добър ден, госпожо! Радвам се да се видим пак, както всяка година по това време.
Завеждаше ги до рецепцията. После им занасяше куфара до асансьора.
Той, разбира се, знаеше тяхната малка тайна. Тези хора живееха през две пресечки от хотела. Децата им бяха в чужбина. И това беше техният начин да отпразнуват новата година.
Някоя привечер по празниците обикновено минаваше внук му, тази година той беше първокласник. Майка му не го пускаше да посещава дядо си в този долен хотел и детето идваше тайно. Дядото му даваше цял плик монети от бакшишите. А детето си играеше известно време с Пончо. Това нещо трудно можеше да се нарече игра, беше по-скоро мъчение за котарака, но Пончо беше удивително търпелив. Никога не одраска детето, не го ухапа, макар че за неговите девет килограма това не беше трудно нещо. Лежеше на пода и търпеше. Дори самият внук се учудваше накрая, преди да си тръгне:
- – Колко е търпелив!
Портиерът знаеше тайната на търпението на Пончо. Пончо беше израсъл като улично коте. През онази година се случи най-страшната зима. Прането на просторите замръзна и се счупи. Безпризорните кучета изгладняха и започнаха да се събират в свирепи глутници. През една оцъклена нощ кучешката глутница подгони Пончо. Той по чудо успя да издраска по олука до балкона на първия етаж. Момичето, което приемаше гостите си в тази стая, го намери на сутринта почти замръзнал. Тя изнесе куфара си, постла вътре вълнения си шал и Пончо изкара седмица-две на балкона в този куфар, потънал в шала. Но накрая тя слезе при портиера и го помоли да приюти котето. И оттогава той заживя в стаичката си с Пончо.
В стаичката на портиера беше топло. Под тавана й минаваха дебелите тръби за парното отопление. Освен Пончо в стаичката живееше и един щурец. Веднъж внук му му донесе една малка хартиена къщичка. Беше я правил в час по трудово. Портиерът веднага хареса къщичката за щуреца. Надяваше се рано или късно и щурецът да разбере това. И тогава вече знаеше какво да направи.
Вечер, когато си лягаше, щеше да взема къщичката и да си я поставя на челото.
Искаше така да го запомнят, с щурец на челото.
Това беше неговата тайна.
