„Път на Север” и „Портокалово момиче” са две от заглавията на кинофестивала „Северно сияние”, който се провежда за пети път в София.
Според стереотипа северните хора са по-студени (дали студенокръвни, дали хладнокръвни) и по-сдържани в емоциите. Може и да е вярно, но фестивалът „Северно сияние” (който се провежда за пети път в София) добре се грижи за внасяне на разнообразие в представите и впечатленията ни, поне от киноекрана. Без да опровергават усещането за сдържаност, финландските братя Каурисмаки привнасят и нотка чудатост в скандинавския коктейл. Ако имате впечатления от Аки, да знаете, че батко му Мика е по-големият чешит от двамата (не случайно е финландец, живеещ в Рио де Жанейро). И тъй като комбинацията между сдържаност и чудатост е истински неустоима, „Път на Север”, новият филм на Мика Каурисмаки, не е за изпускане.
Сега си представете, че към него прибавяте щипка меланхолия и капка неподправена носталгична романтика като тази от норвежкия „Портокалово момиче” (ако се разминете с филма, винаги можете да компенсирате с едноименната книга, която току-що излезе в превод на български). Резултатът не е непременно обогатяване на представите за северноевропейската народопсихология. Но естетическият бонус е сигурен, що се отнася до киноизкуството.
„Път на Север” (в пряк и преносен смисъл) и „Портокалово момиче”. Паралелите могат да започнат елементарно от зоната скандинавско кино, през попълване на пъзела скандинавски човек, но истината е, че историите от двата филма биха могли да се случат навсякъде в Европа (и не само). Не че е нужно непременно да се търсят връзка и съпоставяне на двете заглавия – можете просто да се насладите на емоцията (много повече от очакваното, предвид стереотипа). И все пак връзка съществува. Тя надхвърля жанровите условности и нагазва смело в дебрите на твърде анализираните взаимоотношения баща-син. Темата за опознаването на непознатия баща е послужила отлично както за една цинична трагикомедия, обгърната в ръбест облак черен хумор, така и за една кротка романтична драма за порастването.
Присъстващият баща от „Път на Север” е „разпасан” неудачник, който изниква от нищото, за да отведе сина си при… наследството, след като не го е виждал 35 години. Или да го преведе по пътя на помирението със самия себе си. Отсъстващият баща от „Портокалово момиче” се появява в писма, запечатани преди десет години, за да разкаже на тъгуващия след смъртта му син една любовна история. Или да му се притече на помощ във важната възраст на ръба на зрелостта. Отчужденият финландски син е успешен музикант и неуспешен съпруг, който още не знае, че е изгубил себе си някъде по пътя преди завръщането на баща си. Сърдитият 16-годишен норвежки звездоброец не признава, че има нужда от писмата на един покойник, за да прости, че е бил „изоставен”, и да разбере света под звездите.
„Портокалово момиче” на режисьорката Ева Дар е нежен филм, в най-добрия смисъл на думата. Прилича малко на източна приказка, но изпъстрена със северноевропейски практицизъм и дискретно подправена с магически реализъм. Онази част от фабулата, в която „придружаваме” сина, изглежда малко суховата и сдържана, но любовната история на бащата, която изниква от епистоларното „завещание”, е толкова ярка (почти оранжева), че балансира предвидимостта и наивността на настоящето. Рядко една кинотворба може да бъде определена едновременно като меланхолична и свежа, но усещането след норвежкия филм наистина е портокалово. А книгата може би е приютила цяла градина…
От друга страна, ако не познавате творчеството на Мика Каурисмаки, позволете му да ви отведе на Север и след това се върнете назад, за да проверите какво още може да ви предложи филмографията му. Веса-Мати Лоири е очарователен в ролята на блудния баща, бивш крадец, който прилича едновременно на клошар, душевноболен и печен хитрец. Героят му Лео Порола е истински непредвидим отначало докрай, а това е сериозно преимущество за всяка интрига „по пътя”. Самули Еделман като виртуозния музикант Тимо Порола му е достоен партньор, а двама силни актьори в два привидно предсказуеми образа са находка за всяко киноприключение. Филмът разполага с чудесно структуриран сценарий, който ни придвижва сантиметър по сантиметър по невидимата спирала на преоткриването и прошката, криейки неочаквани „интрижки” и оставайки едновременно логичен, но и непредсказуем. Цинизмът и черният хумор са в състояние да превърнат всеки „роуд” епос в интригуващо преживяване, но „Път на Север” не залага на евтини трикове, а подобно на крупие на игралната маса систематично прибира залозите на всички губещи играчи. И когато филмът свършва, имаш смътното усещане, че е трябвало да очакваш подобен финал, но нищо в жанровите криволици не те е подготвило за точно този (житейски съвсем правдоподобен) край.
Меланхоличният романтизъм на „Портокалово момиче” и философският непукизъм на „Път на Север” се преплитат в странна амалгама в съзнанието на зрителя. Изглежда естествено и съвсем праволинейно да гледаме истории как бащите помагат за съзряването на синовете си. В преситеното ни от кино съзнание това може да се окаже твърде déjà vu, дори когато единият баща е аутсайдер, а другият – мъртвец. Но тези два скандинавски филма, откриват пътека към възприятията (и сърцето) на зрителя, която далеч не претендира за утъпканост… Приятно пътуване!
На главната страница: кадър от „Път на Север”
