ß1_20230522141722.jpg)
Книгата „Портрети на изчезваща София” (изд. „Изток-Запад“) е дело на група студенти по социология и градски изследвания: Леа Вайсова, Невена Германова, Милена Горанова, Вероника Димитрова, Елена Лилова, Цветелина Панова, Цветелина Славчева и Кристиян Христов.
В хода на изследователския проект, започнал от една снимка във Фейсбук, са проучени и фотографирани над 450 сгради – занемарени, полуразрушени, заплашително надвиснали над минувачите. Някои необитаеми, на косъм от изчезването. С тях си отива историята на града – в това е патосът на книгата, събрала биографичните портрети на 11 сгради – в снимки, записани разкази, реконструирани истории от архивите. Всички са строени преди 1944 г. Те се оказват най-занемарени, преживели най-много трансформации, отчуждавани, стопанисвани от различни хора, реституирани. Някои и до днес са обвити в слухове и представляват неясни казуси: заглавията на отделните градски приказки събуждат въображението: „Неразгаданата красавица”, „Къщата със зеления воал”, „Къщата на чудесата”… Книгата показва различните типове разруха, както ги възприемаме със сетивата на обитатели на този град. Разруха, която е обвита в упадъчна красота, красотата на „недъгавото” лице на града. Едно минало си отива неразгадано….Проектът продължава със създаването на платформа за гражданска дискусия върху опазването на архитектурно-историческата среда. Ето един от портретите в книгата.
Улица „Княз Борис I” 74: Мълчаливата къща
Леа Вайсова
По време на построяването си къщата на улица „Княз Борис І” № 74 се е намирала в спокоен централен жилищен квартал в съседство с църквата „Св. Вмч. Георги Победоносец” и казармите на Шести пехотен полк на мястото на днешния парк около НДК. В периода между двете световни войни застройката се уплътнява значително с 4-5 етажни апартаментни кооперации, които обграждат останалите двуетажни фамилни къщи с дворове. Днес на пръв поглед къщата изглежда необитавана. Когато в средата на септември 2011 г. започнах да я разучавам, се оказа, че на първия етаж живее една жена. Помолих нейна отколешна позната да ме запознае със С. Стигнахме до къщата и започнахме да надничаме през прозорците на първия етаж, които гледат към ул. „Княз Борис І”. Изглеждаха съвсем запуснати и запрашени. Завихме по ул. „Парчевич”, където има вход за вътрешния двор. Върху металната ограда се вие бръшлян, дворът е пълен със здравец и има прилежно наредени саксии с цветя. Беше слънчев есенен ден и тази картина ми се видя особено приятна. Намерихме с Е. един звънец, на който, за да звъннеш, трябва да си провреш ръката през оградата. Чу се глас от нищото, който се разнесе из двора „Кой е?”. Кратка пауза и на двора се появи жена. Картината е като от снимка. Жената стои сред този есенен двор, облечена в дълга бяла нощница. Тя не ни отвори вратата, не ни покани да влезем, разговаряхме през оградата. С. се оплака, че не може да спи по цели нощи, защото някакви вандали прескачали оградата и се разхождали из двора й, а и в къщата било студено, нямало изолация. С. живеела в нея от края на 1980-те години. Стана ясно, че тя е квартирантка от времето, когато къщата е била на Софжилфонд. Според слуховете, собствениците й са починали в атентата в „Св. Неделя”. Времето напредваше и помолих С. да я посетя отново, когато й е удобно, за да поговорим по-подробно. Тогава тя подчерта, че нищо не знае, но щяла да се обади на съседката в отсрещната кооперация. Съседката живеела навремето също в къща, но я предоставила на фирма, за да я съборят с уговорката, че ще получи апартамент от новата кооперация. Появи се името Блажеви, може би собственици на къщата.
И така започна моето изследване – от телефон на телефон, много важно средство за общуване на обитателите от тази възраст в квартала. Реших да подходя към къщата чрез други познати, които живеят на ул. „Уилям Гладстон” – сестрите Д.
Д. ми разказа, че къщата на братовчедка й в същия квартал била отчуждена след 1944 г. във връзка със справянето с жилищната криза. Държавна сигурност била настанена там. Семейството на братовчедка й се било замогнало от продаване на звънчеви системи, които давали сигнал на гарите, че влакът идва или си отива. След 1944 г. семейството било настанено в задната пристройка на къщата, която Д. обозначи като много малка. Живеели в една стаичка няколко човека, голяма мизерия. По някое време Държавна сигурност е продала имота и така по незнайна логика днес той е собственост на Австрия. За къщата на „Княз Борис І” №74 обаче Д. не знаела нищо. Всъщност тя била в друга махала, различна от нейната, макар да е само на две пресечки от тук. Братовчедка й можело да помни нещо. В поредния телефонен разговор жената ми разказа колко страшно било за семейството й след 1944 г., как са дошли „селяните” тогава и „софиянци” били потискани и унижавани. Затворих телефона, а Д. започна да разказва за махалата – за леля Н., която била от къща на ул. „Узунджовска”, фина и приятна жена, „каквито вече нямало”, за съпруга й, вуйчо З., който бил внушителен и интелигентен мъж… Една от къщите там била унищожена от бомбардировките над София по време на Втората световна война. Сградите на ул. „Узунджовска” и до днес били пълни с шрапнели, а децата навремето си играели над дупката, образувана от падналата бомба. Дупката вече я няма, а на нейно място се издига кооперация. „Знаеш ли за една друга къща на ул. „Солунска”? Дадоха я за събаряне, за да получат апартамент в новата кооперация. Фирмата ги излъга и им даде много по-малка квадратура. Да те свържа ли за разговор?”
Така от телефон на телефон стигнах до няколко истории около къщата на „Княз Борис І” № 74. Според паспорта къщата е проектирана през 1912 г. от архитект Кирил Маричков, а собственик е ген. Кисьов. Първото име не се споменава. Реших да проверя дали действително е загинал заедно с жена си по време на атентата в „Св. Неделя” на 16 април 1925 г. Оказа се, че ген. Александър Кисьов е бил сред ранените, но е живял до 1964 г. Сред списъка на загиналите обаче намирам името на подполковник Георги Кисьов, градоначалник на София около 1924 г., известен с въвеждането на Деня на полицията. Съвсем възможно е двамата да са роднини, тъй като и двамата са родом от Елена. От друга страна, попаднах в блога Стара София на спор между администраторите на блога и наследниците на Александър Кисьов. В рамките на рубриката „Последни дни”, администраторите публикуват информация за съборената вече къща на сем. Кисьови, намираща се до ул. „Иван Асен ІІ”, в съвсем друга част на София. Наследниците се включват с молба да не ги съдят, тъй като хората не знаят какво е да живееш в къща с дълбоки пукнатини, от които духа и зимата става непоносимо студено. Според друга справка в книгата на М. Георгиева (с. 444), къщата фигурира под № 639 като „Къщата на ген. Кисьов” и се казва, че „е построена в 1899 г. за жилище на генерал Кисьов на два етажа, с мазе и таван”. В Музея за история на София през 1998 г. Любинка Стоилова, експерт-консултант на настоящия проект, е получила информация от мемоарите на С. Мъдров, че е изградена за къща на полковник Бенко Маринчев през 1906-1912 г. Дали действително къщата на „Княз Борис І” № 74 е била собственост на ген. Александър Кисьов или на подполковник Георги Кисьов, или на Бенко Маринчев? И каква е връзката на споменатите Блажеви с всички тези имена?
Така неустановени останаха собственикът на сградата и точната дата на построяването й, а с това и историята на къщата, преживяна отвътре. Къщата на „Княз Борис І” №74 продължава да мълчи за себе си, но мълчанието й оживява разказа за един квартал, изпълнен със съседски истории и телефонни разговори.
