Разговор с фотографа Щефан Канъм, който снима неформални общности по покривите в Хонконг, и кураторката Надежда Павлова
Галерия „Синтезис“ и Гьоте-институт България представят гостуващата изложба „Портрети отвисоко. Неформални общности от покривите на Хонконг“ на Руфина Ву и Щефан Канъм, която може да бъде видяна до 28 ноември 2024 г. Проектът изследва незаконно построените селища на покривите на жилищни блокове в Хонконг чрез архитектурни скици, фотографии и лични истории, които засягат темата за миграцията. Куратор на изложбата е Надежда Павлова. Разговорът ни с Щефан Канъм започва от избора на мястото.
Защо избрахте тази дестинация – Хонконг, и как открихте темата?
Щефан Канъм: През 2006 г. издадох книгата Bauwagen – Mobile Squatters – за хората в Германия, които се настаняват и живеят в камиони и ремаркета. Предимно млади хора, които не искат да живеят в нормален апартамент, със съседи, които не познават, не искат да плащат високи наеми. Това е вид общност, която използва парцели, излезли от употреба, в немските градове, за да се засели и да живее там. Когато книгата излезе, тя беше отразена от сайта Unhoused, създаден от двама американци, който събира информация за жилищната криза по света и показва как хората си помагат взаимно. Аз бях много щастлив от това. И като погледнах след два месеца сайта отново, видях проекта на Руфина Ву, която работеше в Пекин и документираше жилищата на мигрантите работници. В Пекин има един милион вътрешни мигранти от страната, които работят в града. Оказа се, че те живеят в бункерите на новите сгради, в противобомбените укрития. За мен беше съвсем ново и интересно да разбера как живеят тези хора. В края на статията Руфина Ву беше написала, че в Хонконг, откъдето е тя, мигрантите не живеят в бункери, а в колиби, построени върху покривите на небостъргачите. Тогава си помислих, че това е много интересна тема за разработване. Успях да се свържа с нея и така решихме да направим този проект. Още от самото начало знаехме, че проблемът е свързан с централните градски райони в Хонконг, в които няма достатъчно достъпни апартаменти за хората, работещи срещу ниско заплащане в ресторанти, в строителството или в сферата на почистването и хигиената. Виждахме, че неофициалните жилища по покривите са решение на този проблем. Беше ни интересно да подходим към темата по положителен начин, показвайки творческия аспект на това как хората могат да си помагат сами.
Разкажете за работата си с Руфина Ву и каква е връзка между фотографията и архитектурата в този проект?
От самото начало на проекта ние решихме, че искаме да използваме комбинация от медии, за да документираме тези покривни общности. Исках да използвам висока резолюция снимки, архитектурни чертежи и текстови записи на историите за по-добро разбиране на това какво представляват тези пространства и общности. Руфина Ву е родена в Хонконг, говори кантонски и мандарин, така че когато се качвахме на покривите, тя разговаряше с хората, аз нищо не разбирах, но снимах. Докато снимах, тя скицираше апартаментите и записваше какво ѝ казват хората. По-късно от тези свои скици и бележки тя реконструираше цялото в 3D модел. Моите фотографии дават усещане и разбиране за мястото. На тях се виждат подробности, от какво са направени тези домове, дали са направени от велпапе, желязо, дърво и пр. Понякога те просто имат чаршаф или пластмаса за предпазване от дъжд. Освен това виждате какво притежават тези хора, какво имат или какво нямат. Чрез чертежите разбираме колко квадратни метра обитават, какво е вътрешното и външното пространство. Разбираме как тези домове функционират.
Беше ли ви лесно да се свържете с тези хора?
Беше въпрос на шанс. Разхождахме се по улиците на Коулун, гледахме нагоре към сградите и когато забележехме нещо различно, наклонен покрив например, знаехме, че това е добавено по-късно, защото покривите са плоски. Когато покривът изглеждаше интересно, търсехме отворена врата в сградата, защото това са много големи сгради, понякога с 12 стълбища. Качвахме се горе и понякога намирахме хора, друг път не. Когато имаше постройка, почуквахме на вратата и разказвахме за идеята си. После ги питахме дали биха искали да вземат участие в нашия проект. Разбира се, някои хора отказваха. Бяхме изненадани обаче от това, че повечето се съгласяваха и ни пускаха в домовете си. Да, някои се страхуваха. Мисля, че щеше да е много по-трудно, ако искахме да ги снимаме. В нашия проект „Портрети отвисоко“ ние не показваме хората. Представяме начина, по който живеят, тяхната среда. Много от тях бяха съгласни да ни покажат домовете си по различни причини. За някои животът на покрива беше добра алтернатива. Други споделяха, че преди са обитавали обикновени апартаменти, които са били твърде малки. Плащали са голям наем за малко пространство, с малък прозорец или изобщо без прозорец. На някои животът на покрива, макар и нелегален, предлага по-добри условия. Имаш по-хубава гледка, чист въздух, повече светлина. Понякога и повече възможности, например да смениш квартирата. Срещнахме един човек, който беше боядисал апартамента си зелен и гледаше много растения. Той беше щастлив от това, че снимахме мястото му. Но имаше и такива, които се съгласяваха да участват, защото се надяваха на промяна, на помощ, показвайки как живеят. Нещо, което, разбира се, не зависеше от нас, но за хората това беше мотивация да участват.
Имаше и нещо забавно в целия процес. Аз използвах широкоформатна камера, а за да снимаш с нея, се покриваш с тъмен плат и изчезваш за малко, точно както са снимали през XIX век. Хората най-вероятно бяха виждали такава камера само във филмите и изведнъж се появява този германец със странна камера, който снима много бавно. Отстрани това изглежда забавно.
Отстрани погледнати, тези постройки приличат на небесно гето. Да поговорим за неравенствата, защото те са в силен контраст с останалата част на града.
От една страна, Хонконг е много богат град, но има огромна разлика в доходите. Има много богати хора и хора, които работят нископлатена работа. Това е и гъсто населен град, 7 милиона население, а пространството е много малко. Затова те сторят тези небостъргачи, които никога не стигат, защото продължават да идват хора от континенталната част. По време на „Големия скок напред“ и последвалия глад хората търсят спасение и бягат към Хонконг. И в периода на „Културната революция“ идват много хора от континенталната част, така че там никога не е имало достатъчно място. В миналото е имало истински фавели на хълмовете на Коулун. Те са премахнати и се появява този феномен, свързан с живеенето по покривите. Хората просто са използвали тези пространства. Това, разбира се, е феномен на бедността, на липсата на достъпни жилища, но той беше различен в различните сгради. Ние работихме върху пет сгради, най-голямата от които в квартал Тай Кок Цуй, част от района Яу Цим Монг, на полуостров Коулун. Това беше покрив от 1000 кв. м, с хиляди домакинства. Хората се разхождаха, работеха и много от тях казаха, че за тях е добре да живеят така. В Гунтонг, на изток от Коулун, целият център е предвиден за преустройство. Всичко ще бъде съборено, има проект за реконструкция. И много от жителите вече бяха напуснали сградите. Хората, живеещи по покривите, обаче бяха останали и чакаха да дойде краят. Някои от тях се надяваха на субсидирано жилище. Това беше доста депресиращо.
Вие имате проект, свързан с миграцията между Виетнам и Германия. Засягате същата тема, макар и под друг ъгъл. Намирате ли сходства в миграционните процеси?
Мисля, че двата проекта трудно могат да се сравнят. В „Портрети отвисоко“ акцентът е върху архитектурата, докато другият проект е свързан с портрети на хората, интервюта и семейни албуми. Но разбира се, едната прилика е, че хората, които са избягали от дадена страна, пристигат като мигранти в друга. На първо място те са донякъде маргинализирани. За тях е трудно да си намерят място за живеене, имат чувството, че са нежелани. Трудно си намират работа, на ръба на оцеляването са. В Хонконг тези истории не се разказват. Бяхме сигурни, че там ще намерим книги за феномена на живеенето по покривите. Мислехме, че някой е направил филм за това или телевизионно предаване. Опитахме се да намерим исторически материали от последните десетилетия и открихме, че има твърде малко информация. Много хора знаеха за това, имаше хора, които разказваха за родителите си, че са живели по този начин, когато са пристигнали в Хонконг, но нямаха никакви снимки. Приемали са го като нещо временно и никога не са правили снимки. Този начин на живот беше толкова маргинализиран, никой не си прави труда да разкаже тези истории. И в проекта с виетнамците, които пристигат в Германия, се виждаше това – на никого не му се струваше интересно да разкаже техните истории.
Какво разбрахте за себе си като артист след този проект?
Преди всичко това беше първият ми опит да работя заедно с някой друг. Преди това проектите, които реализирах, и книгата Bauwagen – Mobile Squatters, всичко това бях направил сам. Това беше моето първо истинско сътрудничество от началото до края. И беше много вдъхновяващо, нещо, което до този момент не бях преживявал. След това работих заедно с Нгуен Фуонг-Дан по проекта, посветен на миграцията между Виетнам и Германия. Това също беше важен и ползотворен процес за мен. С Руфина Ву работехме заедно, но и разделени от спецификите на работата ни, тя правеше чертежите, аз фотографирах, затова нито веднъж не влязохме в конфликт, защото имахме различни подходи и различни медии.
Обръщам се към Надежда Павлова, куратор на изложбата, да разкаже по какъв начин тази изложба е свързана с програмата на галерия „Синтезис“. Прави впечатление, че акцентите в последните изложби са определено социални. Представяте проекти, които излизат извън чистата фотографията, доближавайки се до документалистиката.
Надежда Павлова: Мисля, че тези наблюдения са съвсем правилни. В последно време програмата на галерия „Синтезис“ става все по-социална и се сблъскваме с ново разбиране за това какво трябва да представлява една изложба в нашата галерия. От самата си поява фотографията е имала документална и социална функция. Даже бих казала, че от началото на ХХ век фотографията започва да се възприема като буквално пресъздаване на реалността и нейната социална функция не трябва да се забравя. През 70-те години документалните проекти започват да намират своето място в арт галериите. И една от сериозните роли на изкуството днес е да коментира социални теми, доколкото му е възможно, да търси решение на тези проблеми, защото документирането на един проблем може да бъде начало и на неговото разрешаване. Българската публика има нужда да усети тази роля на фотографията. От една страна, да излезем от репортажните функции на фотографията, защото в конкретния случай ние говорим за дългосрочен проект, с много сериозно проучване. Това са бавни проекти, които отнемат много време и дават друга перспектива към обектите и събитията, които регистрират. Когато публикувахме информация за изложбата, получихме запитване – къде е изкуството в тази изложба? Всъщност изкуството е в това, че двамата автори намират уникален подход към една тема, която е както историческа, социална, така и в голяма степен политическа. Те намират начин да направят това лично, да влязат в домовете на хората, да разкажат техните истории и в същото време да не излагат най-интимното на показ. А що се отнася до това доколко за българската публика е важно как живеят мигрантите в Хонконг, аз мисля, че нас това ни засяга също толкова, колкото и живеещите в Хонконг, защото от края на 80-те години 1/7 от населението на България емигрира и е поставено в подобни ситуации – да изгражда отново дом някъде. Този проект е точно за това как един човек, който е изоставил дома си, успява да съгради нов някъде другаде.
