Тази картина наскоро Никола Енев пусна във фейсбук без никакъв коментар, само със своето заглавие – Портрет на моя брат. Първо ми се стори свръхнеобичайно, защото Никола работи главно със стъкло, прави фигури или скулптори или най-точно видения от стъкло, не зная каква друга дума да кажа за неговите произведения, те не могат да се изразяват с думи, така както трудно се разказва музика с думи. Но със стъкло можеш. Със стъкло можеш да изразяваш най-вече музика.
Познавам Деян Енев и неговия брат близнак Никола от деца. Никола е не по-малко известен от брат си, но е художник и не се появява по медиите въобще. Учихме заедно в английската гимназия, после те служиха в казармата (май един след друг), после пътищата ни се разделиха, после нашите пътища с Деян пак се пресякоха и щастливо продължават да се пресичат и досега. Когато познаваш един човек от дете, знанието ти за него е някак много по-различно, отколкото ако го познаваш само като възрастен. Трудно ми е да определя каква е точно разликата. Но най-общо – запазва се нещо от лекотата, очарованието и лъчезарността на детството, не забелязваш остаряването, защото в съзнанието ти е запечатан детският образ, жестове, усмивка, звучност на гласа. Деян и Никола продължават (по някакъв начин) да бъдат онези деца-близнаци, които всички харесвахме. И двамата са художници – единият рисува с думи, а другият успява дори без думи.
Има картини, които те заковават пред себе си от първия миг. Предизвикат лавина от въпроси, на които нямаш и идея за отговор, но въпреки това ти вече си видял цялата картина и си я разбрал. Знаеш я. И не само сега, но и отпреди я знаеш, винаги си познавал тази картина, още преди да я видиш, още преди да е била нарисувана дори. Знаеш предисторията ѝ така, както нейният автор я знае. И с хората е така. Сприятеляваш се от първия миг с някого, внезапно и изцяло, като че ли винаги преди това си го познавал. За всичко можеш да си говориш с него, всичко да му разказваш, със същия интерес да го слушаш, темите да се преливат и преплитат, картините да се движат динамично, тоналността да се сменя, всичко това да се повтаря, а повторенията да са винаги интересни. И с книгите е така. И с филмите. И с музиката, която слушаш.
Най-напред, при първото виждане, картината прикова вниманието ми. Наистина е необичайна. После забелязах, че няколко дни наред мисълта ми ме връщаше към нея. Имаше някаква загадка, на която не можех да си отговоря. Започнах да разглеждам тази картина с искрено любопитство. Първо ме порази колко е красива, колко е одухотворена, колко е катедрална и иконична. Тези издължени сводове – в храм ли са, в манастир ли, замък ли, светлината от прозорците, смълчаните и смирени мъжки фигури, те пеят ли, разговарят ли, вслушат ли се в нещо? Един с друг ли общуват или искат да чуят нас? И накрая златната фигура. Кой е това? Иисус ли? И кой е Деян тогава? Този от лявата му страна, наистина той най-много прилича на него. Или някой от другите? Апостолите ли са това, но кои, кои точно? И как така е озаглавена най-озадачаващото Портрет на моя брат, след като портрет означава да е нарисувано едно лице, една фигура, а не пет отделни фигури, макар и слети като една.
Но защо златният човек не прилича на Иисус? Или Никола е нарисувал различни възрасти и отделни ипостаси на своя брат? Когато ти познаваш своя брат-близнак още от майчина утроба, ти виждаш в него различните ипостаси, през които преминава неговото развитие. Виждаш в него отразен себе си, както в себе си виждаш него. Художникът вижда света по различен начин, неговият поглед запечатва образи, състояния, мигновения, детайли, които на повечето хора убягват. Художникът вижда не само с очите си, при него очите са не толкова зрително, колкото духовно сетиво. И после ръката само отразява това, което се е запечатало в духовното сетиво на брата-близнак.
Тези пет фигури са портрет на един човек в пет негови духовни ипостаси – вглъбен, концентриран, умислен, осиян, покрусен. Всеки минава през подобни състояния, във всяко едно ние сме като различни човеци. Никита Михалков снима със своята дъщеря филма-експеримент „Анна: от 6 до 18“, в който проследява промяната при нейното израстване. При Никола Енев е съвсем различно – той е запечатал всичко в един „кадър“, на едно платно, в една фигура в пет нейни ипостаси или една цялостна ипостас в пет свои състояния.
Не случайно се зачудих дали една от фигурите не е Иисус. Лицето не прилича, но не само заради иконичната дълга златна одежда усещането ми ме води натам. Всъщност всички ние споделяме една ипостас с Бога, който прие човешка плът. Христовият образ в нас съществува винаги и тъмнината на нашият грях не може да затъмни блясъка на небесното злато, с което сме дарени. Затова в картината златният отблясък се отразява във всичките пет фигури. Но златото на човека може да бъде видяно само когато го гледаш с очи на брат-близнак.
Такъв полиипостасен портрет може да нарисува само брат на брата, защото е необходимо да го познава и да го изобразява с братска любов, да го познава отвътре и отвън, да го вижда като дете и с побеляла брада, да го усеща в лъчезарност и в униние, да го улови в мига, когато току що е изял цяла лъжичка боровинково сладко или си е спомнил за Мима, приятелката на копривата, на котетата и на всички тайни места.