Докато търсех нещо из интернет за статията си „Проблемът за авторството на произведения, създадени от изкуствен интелект“, попаднах на този фотографски портрет, направен от Николай Трейман на Цочо Бояджиев, който ме привлече до степен, че се обадих на Коко да ми го изпрати. Ей така, за да си го имам и да си мисля с какво толкова ми въздейства въпреки обръгналия ми поглед на фотокритик.
Най-напред, разбира се, с „модела“ си – Цочо има специално място в моя живот, заради срещата ни „на прага“. Той ни беше асистент по История на античната философия в първи курс, а ние му бяхме първият курс като асистент. И успя да ни освободи от възпиращото усещане за необозримост (и по обем, и по смисъл) на философското знание, защото е важно в първите крачки да крачи някой до теб, после си намираш пътя и той сам те води.
Пътят на проф. Цочо Бояджиев е на най-значимия български философ днес и в това му качество го е фотографирал Коко Трейман. Според термина на Ролан Барт, punctum (убождане) в портрета е бастунчето – то проектира извървения път върху човека, превръща го в негова съдба, а мен лично ме връща към студентската младост като „нещо било, което не може да бъде“, пак според Барт.
Това е типичен социален портрет за професионална принадлежност, каквито образци са оставили в историята на фотографията Аугуст Зандер или Арнолд Нюман. Задачата се състои в композирането на предметна среда, която не само да разкрива професията на снимания, а и да я включи в идентичността му, да отговори на въпроса: кой е той? Когато отговорът е философ (нищо че при Цочо може да има и други – поет, фотограф…), най-очакваният вариант сякаш е да бъде представен с книгите си, но в случая, наредени една върху друга (общо 56), те носят изненада, заредени са със стаено напрежение, създават драматургия на кадъра. Тя идва от усещането, че книжната колона – в пространствена конкуренция с автора си – при всяка следваща книга може да се срути (Коко е направил и такъв кадър – на въображаемо „после“); че тази фотография не би била възможна нито по-рано, нито по-късно, защото е хванала точно момента, в който творчеството и съществуването са в крехък баланс, надпреварата им за кратко е престанала.
Книжната колона в кадъра на Коко прилича на някакво пространствено съоръжение, с което се мери време – по далечно подобие на огромен, заради продуктивността на Цочо, пясъчен часовник. За разлика от който обаче времето, необходимо, за да напишеш книга, не изтича, а остава в нея, съхранено е между страниците ѝ, преминавало е от човешката фигура в книжната колона. И тъкмо то – подсказва ми фотографията на Цочо от Коко – отделено от скъпернически даденото на естествения интелект, прави творенията му непостижими за изкуствения, колкото и добър техен имитатор да стане. Защото не разполага с травмите и привилегиите на преходността, а оттам с любовта, предчувствието за Отвъдност, утехите на красотата… без които творчеството няма мотив.
Не е задължително портрета на философ да е философски, но тук се е получило, заради тандема на проф. Цочо Бояджиев и Николай Трейман, който на свой ред вкарва в тандем философията и фотографията.
П.П. Стоян Гяуров основателно ми обърна внимание, че в образа на Цочо има нещо „чаплиновско“ и се пита „дали силата на портрета не идва тъкмо от съ-поставянето на философа и комика“. Това е цял нов пласт на прочита, който – така си мисля – идва от разиграната в позата и облеклото (само)ирония на философа към собствената му професия, заради амбицията ѝ да познае всеобщото, въпреки че знае, че може да знае само донякъде.
