Наскоро имах възможността за десетина дни да попадна в Португалия и искам да споделя впечатленията си от тази страна, защото тя прибави нова буца тежест към раната да живееш в България. Когато попаднем в друга страна, в друга среда, тази рана като че ли става още по-болезнена. Имам чувството или може би илюзията, а може би надеждата, че когато изговаряме раните си, това е и началото на тяхното изцеление и именно затова е необходимо да говорим. Да, да говорим, а не да обвиняваме. Да говорим кротко, тихо, почти незабелязано.
Ето няколко случки, за които твърдя, че никога не могат да се случат в България.
Нехайно снимах една кооперация в малка и тясна уличка на Лисабон. Кооперацията беше триетажна, тясна и висока, по-скоро бедна и олющена, отколкото забележима с нещо изключително. Но именно с това и ми направи впечатление – скромна и бедна, но естествено красива, облицована с характерните керамични плочки, с типичните парапети от ковано желязо на тесните балкончета. Сами по себе си парапетите и плочките създават изящество и в най-бедните квартали, и в най-порутените и занемарени къщи. Дървената порта на партерния етаж се отвори и оттам излезе възрастен мъж с дълга бяла брада, с недотам вчесана коса и започна бързо да говори нещо, което не разбирах. Стоях срещу него и не знаех как да реагирам. Като че ли да ми се караше, че снимам. Единственото, което ми се проясняваше, беше, че тази къща е негова, че това е „каса привата”, частен дом. Задаваше ми настоятелно един и същи въпрос – защо, защо снимам неговата каса привата?
Отговорих на английски – защото е много красива.
Очевидно не ме разбра и продължи речта си, докато най-накрая не се измори, не махна с ръка и не влезе вътре. Може би разбра, че нямам лоши намерения към частната му къща.
Останах дълго на широкия около петдесет сантиметра тротоар, от който непрестанно трябва да стъпваш на улицата, за да може да се разминаваш с хората. Стоях дълго и наблюдавах тази кооперация, исках от нейното излъчване да си обясня защо нямаше агресия и омраза в говора на този човек, защо не се нахвърли върху мен, след като неправомерно според него бях снимала къщата му, защо нямаше заплаха и гръмовно ръмжане в гласа му, защо нямаше обидни квалификации и думи, а само настояване, че неговата каза привата не трябва да бъде снимана, защото по нея няма нищо забележително. Това негово „каране“ с мен, непознатия турист, беше като нежен и гальовен разговор в сравнение с онова, което би се изляло върху мен, ако действието се развиваше на родна земя.
Друга случка. Африкански търговци продават слънчеви очила и кожени портмонета на посетителите на кафене, което е разположено по продължение на улицата. Аз се зазяпвам в предлаганата стока, естествено, изникват още двама помагачи на продавача и заобикалят масата ми, започват като фокусници да изваждат и други стоки – шалове, забрадки, рокли. Един сервитьор се приближава и със усмивка и с добронамерен тон им казва, че не, не трябва да правят така, да смущават посетителите, трябва да не стоят около масите им, да не извършват тук своя алъш-вериш. Те кимат с усмивка и се отдалечават на няколко крачки, обръщат се и приветливо махат с ръка на сервитьора, той им отвръща със същия приятелски жест.
Представяте ли си каква дандания, какви думи на какви високи децибели щяха да се разразят тук, ако трима амбуланти търговци от африкански произход припарят до някое наше столично кафене на открито! Щеше да има расистки подмятания, а на другия ден правозащитни организации щяха да настояват за затваряне на кафенето.
Та така – най-поразителното нещо в Португалия не ми се стори синевината на океана, който се прелива в устието на река Тахо, необятността и простора на този град, уханието на водорасли и слънце, палмите и парковете, естествената и грациозна красота дори и на най-тясната уличка.
Най-поразителното нещо за мен беше кротката и слънчева добронамереност на хората един към друг, обръщането им един към друг винаги с усмивка, винаги с някоя шега, вероятно защото непрестанно се чуваше как избухват в смях, смях сърдечен, дълбок, радостен. И си помислих – как няма да са толкова нежни цветовете на този град, как няма отвсякъде да преливат цветя и зеленина, как няма тротоарите да са облицовани с малки бели квадратни павета, по които да са изрисувани шарки със същите камъни, но вече черни. Естествената и непринудена красота струи отвсякъде в този град, но ми се струва, че тя първо идва от сърцата на хората там.
Намерих и естественото обяснение как тази сравнително малка страна – по площ малко по-малка, а по население малко по-голяма от нашата, е била такава велика империя през Епохата на откритията – как са строили огромни кораби, с които са се впускали в Световния океан и са откривали нови земи. Португалски пътешественици първи достигат по море до Индия и Цейлон, Япония, Южна Африка и Мадагаскар. Имали са огромни владения на всички континенти. За да се случи всичко това е необходима смелост, но към смелостта трябва да се прибави любознателност за откривателство, към него настойчивост и издръжливост, към тях добронамереност и предприемчивост. Тези качества можем да забележим днес у всеки португалец. Аз ги забелязах и това направи пътуването ми щастливо.
