Заливах се от смях, докато гледах клипа на исландския коментатор на мача Исландия Австрия, когато в деветдесетата минута исландският отбор вкарва гол. Думите на коментатора в един миг свършиха или по-скоро изчезнаха от съзнанието му, остана само викът му – вик на неописуем, почти истеричен възторг и дива радост, на нещо невероятно, което се случва пред очите му. Заразителен с чистотата си беше този вик, този див крясък, който траеше около две или три минути, прекъсваше само за да си поеме дъх и отново изригваше в есктатичното състояние, в което думи нямаше, а само чудо, чудо за всички исландци и коментаторът беше част от чудото и го свидетелстваше с този вик и този вик проникваше у всеки и го разсмиваше до сълзи и му предаваше своя екстаз.
На следващия мач обаче Исландия загуби съкрушително и всеки исландец беше съкрушен. Чудех се дали на този мач е същият коментатор. И дали покрусата от загубата би могла да се изрази също с подобен някакъв вик.
И какво е загубата и какво е победата изобщо. Във футболните първенства този въпрос изпъква с особено голяма сила. След края на мача на Англия с Исландия английските играчи лягаха по корем върху игрището и заравяха лицето си в тревата. Техните победители се прегръщаха и махаха не феновете си, чиито викове огласяха стадиона, покланяха им се, приветстваха се взаимно. Победеният беше паднал по лице на земята, победителят гордо тичаше и скачаше по нея.
Подобни картини се повтаряха до края на първенството. Може би най-печална беше покрусата на домакините, защото шампионската титла им се изплъзна в последния момент, те вече живееха с нея, бяха изрисували автобусите си, бяха приготвили триумфа си. И след всичко това покрусата беше още по-силна, сълзите още по-парещи.
Но кой е печелившият? И какво е да си печеливш, да си победител?
Този въпрос възниква винаги у мен, когато някой загуби на мач или в живота, когато някой се провали, когато някой успее, когато някой изтика другите и излезе напред, когато някой безнадеждно изостане от другите и остане назад и пие горчивите сълзи на загубата, на крушението.
Не е ли понякога загубата по-печеливша от победата, винаги се питам, когато видя някой, паднал по лице на земята. Не е ли провалът по-силен от успеха, дълго време не можех да си обясня този парадокс.
Победата сякаш приключва с вика на радостта. Всички наобикалят и прегръщат победителя. Победеният е опозорен, често обруган. Загубата се понася трудно, за да я понесеш, е необходимо мъжество, сила, воля, дух. Но именно тези качества, култивирани от загубата, понякога извисяват победения над победителя.
Когато си мисля за състоянието на победените, винаги най-напред се сещам за Самуиловите воини – не само победени, но и ослепени, поругани, физическото страдание примесено с позора, обречеността целия си живот да прекараш в слепота, в мрак, единствено със спомена за кървавата битка, за оковите и за нажеженото желязо – последното нещо, което виждащите ти очи са видели и може би са ослепели от ужас преди още то да се докосне до тях. Колко дълго би могъл да преживее човек с тази рана в душата и тялото? Сигурно повечето от ослепените воини са умрели в безнадеждност скоро след ослепяването. Но сигурно е имало такива, които се преживели дълго. И ми се струва, че няма по-голяма сила на характера, на волята и на духа от силата на тези хора. Тяхната болка е несравнима с болката на футболния терен. Днес ние драматизираме спорта, спектаклите. Далеч сме, слава Богу, от ужасите на войната. Но колко много наши предци са преживели тези ужаси и са се възправяли. Тези мъжествени наши деди са възправяли България след няколко национални катастрофи – победена, разорена, онеправдана, но запазила най-ценното – здравия дух. След като е била побеждавана, България е била възправяна за няколко години именно от тези несломени хора.
На футболния терен след финалния мач се случи нещо, което някой случайно е заснел с телефона си и вълнуващата сцена обиколи света – едно малко момченце португалче утешаваше един разплакан от загубата французин. Момченцето милваше непознатия мъж, говореше му и той постепенно вдигна глава, очите му бяха облени в сълзи, но на лицето му се появи усмивка. Ласката на детето се оказа много по-силна от мъката му. Неговият отбор оставаше победен, но на неговото лице се появи усмивка, обля го радост. Милувката на непознатото дете обърна всичко в душата му и това стана за няколко секунди.
С всеки друг човек на неговото място би се случило същото. Едно такова дете би могло да изтрие всяка сълза от всяко лице. А това означава, че милувката, добротата би могла да промени целия живот, цялата история. Означава, че милувката, добротата има реална сила, че не е просто метафора, а сила, която надмогва болката, мъката, страданието.
Сигурно тези от ослепените Самуилови воини, които са превъзмогвали болката, страданието, отчаянието, са имали до себе си някое такова дете, което им е дало нова сила, нова надежда, отворило им е нови очи.
Но това португалче е само едно. Всички ние живеем в еуфорията на победите или в покрусата от загубите. Между победата и провала като че ли няма допирна точка, между тях е издълбана бездна и няма кой да я запълни, защото това малко португалче утешител е единствено в света. Всички ние сме устроени стандартно и трудно разчупваме клишетата. Но когато успеем да го направим се отварят нашите нови очи.
