0
2504

Порядъкът на думите

Владислав Христов

„Мопсът на Вазов“, Владислав Христов, издателство „Ерго“, София, 2021 г.

Заглавието на този текст е название на глава от книгата на Владислав Христов. Всъщност с всяка своя следваща творба авторът доказва, че владее това майсторство – порядъка на думите. Всяка негова нова книга е важен знак за израстване, за инициация и доказване, за развитие на таланта му. Подзаглавието на „Мопсът на Вазов“ е „Краткости“. Владислав Христов споделя, че това са творби от периода 2001–2021 г. Време на съзряване, на вглеждане в себе си и света наоколо. Вглеждане в порядъка на думите. Тази книга от 130 страници е изпълнена с впечатления от пътувания по разни географски ширини, с докосвания до различни култури. И заедно с това – с чувството за уседналост, за завръщане там, където са корените ти.

Познаваме Владислав Христов като международно утвърден автор на хайку и фотограф със собствен, разпознаваем стил. Но писателят, който се вглежда във всяко трепване в природата или в човешкото сърце в тези нови „Краткости“, е същият този човек, който с внимание и деликатност, свещенодействайки, снима една капка, която а-ха да се отрони от клонче, или твори хайку, което ни напомня, че светът е бил съвършен преди да се появи човекът. В тези свои ескизи авторът ни разказва по съвършен начин множество истории, които могат да бъдат разгърнати като повести и дори романи. Но тук е и голямото майсторство – да нарисуваш с няколко изречения цяла история, да създадеш характерни образи, изпълвайки ги с трепетно чувство, което докосва.

Книгата е от две части: „От Камчия до Рейн“ и „Снимки на деца“, като всяка от тях има по няколко тематични подзаглавия. Самите подзаглавия са доста красноречиви: „Звезди и съзвездия“, „Булевардите на Буда“, „Малки сънища“, „Всички есени“…

Първата, най-важна отлика е неочакваната поанта, която ни изненадва в края на всяка история. Както и на пръв поглед оксимороните – несъчетаемите понятия, връзки, ситуации, думи. Но тази абсурдност е всъщност Вселенска логичност. Логичност – не за ума, а за сърцето. Защото сърцето има своите логични или алогични основания. Например историята „Тежестта на перото“ ни кара да си зададем множество екзистенциални въпроси:

„Перо от непозната птица, люлее го вятърът между сезоните, олеква цялата земя. Перото натежава от всички хорски погледи, от следящите го уреди и предаватели, от близки роднини и далечни приятели. Вече тежи цял тон това перо и със страшна сила надвисва въпросът – върху кого ще се стовари тежестта на перото? Едно дете протяга ръка и го хваща: – Татко, от каква птица е това перце? – Усмивка озарява луничавото му лице. – Нямам никаква представа, сине, но виж как цялата земя изведнъж си отдъхна! Сигурно е било много тежко перо – отговаря бащата и погалва своя син по главата.“

Тази енигматична, звучаща като притча история, едновременно ни връща към катадневните ни изживявания и наред с това ни настройва философски. Колко тъга и колко радост има в нея. В книгата си Владислав Христов често се обръща към детето, към детския свят на учуднение и любопитство. А в самия край на книгата ще ни разкаже за едно дете, което в шест сутринта е на брега на морето. „Опитвам се да го заговоря… Детето мълчи. Да беше проговорило, да ми разкаже как бяга от вкъщи, да ми покаже как вдишва морето, когато го заключат на терасата…“ Това е щрих, от който би се получил цял роман. Но Владислав Христов ни оставя там. Сами. При недоизказаното. Което можем да допишем по десетки начини. Раздвижва ленивото ни въображение.

А ето и как детето пренарежда света на възрастните – „Дете в градина“:

„С наведена глава едно дете през краката си гледа света. Всичко протича на обратно. Гнилите ябълки политат към небето, от кладенеца се изливат тонове вода. Майка му крещи от прозореца: – Какво по дяволите става там?! – Детето се изправя: – Всичко е наред, мамо!“

Цитирам тези невероятни текстове, за да са насладим на порядъка от думи, на значимите и психологически проникновени наблюдения, на достигналата ни мъдрост. Авторът не губи пълния си с удивление и любопитство детски поглед към света. А това го прави уникален и разпознаваем сред другите творци.

Много кратки истории са посветени на морето. В тях можем да видим как приливът изважда на брега всичко с приятно заоблени форми, виждаме влюбени, търсещи по пясъка миди, така наведени и забили поглед надолу, че изведнъж си удрят челата. Това ги разсмива силно и дори чайките се разлетяват във всички посоки. Толкова кинематографични са тези истории! Морето не е само фон, то е пълнокръвен участник в човешкото преживяване. Китовете, които пеят през брачния си период, планктонът нощем, който свети тъй силно, че можеш да четеш книга, да се любиш, да гледаш звездите. А метафорите и сравненията са неповторими: „Малко след изгрева, когато връхчетата на вълните блестят подобно на капитански шпаги…“ Но, за да уловиш тези мигове, трябва да имаш око на фотограф и душа на поет.

Ето и още едно приказно вълшебство – „Сладки от луна“:

„Прясно настърганите лунни стърготини премесете със звезден прах и изсушени опашки от комети. Добавете една чаена чаша от Млечния път и размесете добре. Така приготвеното тесто изрежете със Сатурнов пръстен или използвайте ръбчето на някоя звезда. Печете на слънце до зачервяване. Сладките поднесете поръсени със счукани метеорити.“

Тази оригинална рецепта ни поднася цялото Мироздание като едно огромно лакомство. Невероятна е способността на Владислав Христов да разширява нашите сетива. Той ни подтиква да влезем в това пиршество, додавайки смелост на въображението ни. Поднася ни Мирозданието в този невероятно уютен вид, със закачка, но и с пиетет. Тук има всичко – и смелост да погледнеш Вселената с нов поглед, забавлявайки се като сътворец, и голяма доза хумор. Завидях благородно за това блестящо хрумване!

Всъщност то е обрамчено от кратка фабула – как дебелата прислужница намира бележка с рецептата. Така се превръщаме сякаш в зрители на някоя стара картина от фламандски художник. А книгата става заедно с това платно, филм, театрална постановка, музикална пиеса.

Бих искала да откроя също темата за връзката между човека и природата, човека и света. Една от подглавите в книгата е наречена така: „Човекът на природата“. И тук отново се натъкваме на абсурдността, на изненадващата поанта и инверсията на ситуацията:

„Старият бор падна. Колко лесно е сега да се изкачиш до върха му.“

„Попаднала в човешкото око, песъчинката рано или късно се превръща в перла.“

„Една майка падна и си обели коляното. – Къде зяпаш – скара ѝ се детето.“

Не обичам особено сравненията с други писатели, но доста а ла Гогол или а ла Кафка звучат някои истории. Например тази – единият чорап го няма и кракът се чувства ощетен. Но не протестира, нито пък обутият крак хуква да търси чорапа в гардероба. Изводът е отново изненадващ: „Просто приемам нещата такива, каквито са. Уча се от краката си как да обичам“.

С ръцете е нещо подобно – ръката се протяга, съблича пижамата, мие лицето и т.н. Това разглеждане на частите на тялото като нещо самостойно е присъщо на съвсем малките деца, които още нямат понятие за себе си като цялост и тепърва оформят своя Аз. И отново асоциациите са с картини на художници, които имат подобен поглед към човешкото тяло.

Владислав Христов ни разказва и за нелеките си емигрантски години – за пастира Юсуф (който може да е и библейският Йосиф) и за катафалките по Рейн, за работата си като чистач. И се пита за всяка среща: какво трябваше да науча от нея?

Но защо „Мопсът на Вазов“? Всъщност Вазов се появява на две места в книгата. И двата пъти необичайно. Кратката история е как като ученик в четвърти клас авторът е нарисувал в учебника си слонски уши на патриарха на българската литература. Всички сме си позволявали подобни волности на тази възраст. Изтривайки ги с гума, вижда, че зейват две огромни дупки. Този спомен ни потапя в интимността на  ученичеството – през дупките във времето сякаш изплува плезеща се от съседния чин първата му голяма ученическа любов. Толкова. И всичко се завърта шеметно в пространство-времето, и сякаш го хваща горчиво-сладостно за гърлото. Другият текст за Вазов е една оригинална мистификация за мопса на народния поет с известното име Хектор. Този ескиз също ни изненадва с финала си. Търсейки партньорка за Хектор, попадаме на обява: „Каракачанка, висока и стройна, подходяща за разплод. Особености: мрази мопсове“.

В „Булевардите на Буда“ се натъкваме на една невероятна игрословица на тема източна философия. Екзистенциалните питания са навсякъде – от това защо не стъпваме в следата на врабче, до – знае ли бъдещето нещо за нас.

Но едни от най-въздействащите истории са тези за любовта. Толкова просто и истинско е, когато наблюдаваш спящия любим човек до теб или споделяш смеха му. Ще завърша с краткостта и изяществото на „Дъжд без теб“:

„Когато те няма, локвите прескачат хората. Дъждът капе нагоре и попива в небето. Короните на дърветата са пробили дълбоко пръстта. По корените им гнездят птици и прилепи. Насред целия този хаос ти идваш, забравила чадъра си.“

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
Предишна статия„Руският президент се оказа бандит“
Следваща статияДиригентът Павел Балев за „Дама Пика“ във Варненската опера