Последната априлска седмица започна със среща с изкуството на Венцеслав Николов по случай рождения му ден – за първи път без него. Но с великолепен документален филм, в който съпругата му Георгита Бояджиева бе събрала богат материал за най-важните моменти от живота му – записи на емблематични негови изпълнения, кадри от десетките му гастроли из целия свят, имената на всички диригенти, оркестри, камерни ансамбли и пианисти, с които си е партнирал, целия му огромен репертоар от стотици творби – концерти с оркестър, камерни и солови опуси. Заедно с това звучаха и негови собствени слова, и откъси от повече от двадесеттте му книги с разкази и стихове, представени от актьора Мариус Донкин. Вълнуващата вечер, събрала множество колеги, приятели и почитатели, бе в символично избраната зала на „Оборище“ 5 – там, откъде е тръгнал неговият път в Интерната за даровити деца, а след това и в Музикалното училище.
А в края на същата седмица друг празник, посветен на прочутия виолончелист, отново привлече многолюдна публика. Този път на концерта на Камерния ансамбъл „Силуети“, които от години вече не са само бившите студенти, възпитаници на проф. Венцеслав Николов, а негови постоянни партньори в честите им концерти заедно. И тази вечер те се стремяха да внушат и неговото духовно присъствие, продължавайки традицията от общите им изяви със съчетаване на музика и слово, като преди изпълнението на отделните творби последователно всеки един от тях прочиташе откъс от разказ или стих на Венцеслав Николов, свързан с конкретния музикален опус. А деликатно вместваха и кратък, подходящ собствен спомен от преживяванията си с него. И съумяха с присъщата си естествена непринуденост да създадат онзи контакт с аудиторията, който да напомни специфичната атмосфера на съвместните им концерти с големия музикант, със създавания от него завладяващ ток между сцена и публика, в едно общо проникновено преживяване на музикалното събитие.
Тази вечер „Силуетите“ бяха трима – Лилия Жекова (пиано), Габриела Калоянова (виолончело) и Кристиян Калоянов (кларинет), като отсъстващата цигулка на Калина Георгиева бе заменена с кларинет в умело направената от Кристиян Калоянов преработка на нейната партия в Моцартовото трио KV 564, с което започна програмата. Това последно клавирно трио (създадено през 1788) носи типичните черти на рафинираното майсторство в многоликото, особено интензивно творчество на Моцарт през последните му години. Привидно леко, ведро течащата музикална тъкан всъщност е твърде взискателна, необходима е не само инструментална перфектност, но и добре премерени звук, темпови съотношения, фразировка, ансамблов баланс. Точно в постигането на всичко това тримата музиканти разкриха своето разбиране за стил и камерно музициране – в брилянтното витално Алегро, в потока на вариациите във втората част с елегантното предаване на кантабилната тема между инструментите, обагряйки я с различни темброви и тонални нюанси, в живите реплики между пианото и другите двама партньори в очарователното финално рондо. В безспорно водещата клавирна партия тук, както и в цялата програма на концерта, Лилия Жекова показа отново умението си за различен, стилово съобразен тип тоноизвличане. А кларинетът на Кристиян, с мекотата и благородството на своя тембър, сякаш придоби почти звученето на струнен инструмент, особено в диалога или споеното единство с виолончелото на Габи. И като цяло този кларинетен вариант прозвуча с убедителна Моцартова автентичност.
Съвършено различен свят съградиха талантливите музиканти в „Приказни разкази“ („Мärchenerzählungen“) за кларинет, виолончело (за виола в оригинал) и пиано на Шуман – също създадена в последните му години (1853) и считана от самия него за една от най-високо романтичните му творби. С усет за типично Шумановата емоционалност и фантазийна образност бяха разгърнати четирите „разказа“ като поредица многоцветни картини, с релефно откроен контраст. Лиричната светла поетика с плавно преплитащи се три тембъра в първата бе последвана от по-изострен тон, силна динамика и акценти с почти „застрашителна“ категоричност във втората, с мека, нежна изразителност прозвуча спокойното движение в третата, а финалната четвърта – с порив, виталитет и енергия.
Тези звукови картини оживяваха с особено органично внушение в обкръжението на жанрово разнообразната изложбена експозиция в салона на Софийската градска художествена галерия, сякаш и като напомняне за познатия традиционен стремеж в концертите на „Силуетите“ с Венцеслав Николов за съчетаване на изкуствата (неслучайно техен цикъл преди години започна с мотото „Музиката има цвят и цветовете – звуци. Всичко е просто различно проявление на едно и също нещо…“ – от стих на Бистра В. Николова из поетичния ѝ сборник „Тефтерче“).
В добре обмислената като драматургично цяло програма на концерта Шумановата творба бе спояващата средина, тъй като импулсът за създаването на „Приказните разкази“ до голяма степен е бил свързан с чутото малко по-рано от композитора Трио „Кегелщат“ KV 498 на Моцарт, а от друга страна, в същия ден, когато започва композирането на творбата, Шуман пише и прочутата си последна статия „Нови пътища“, посветена на младия Брамс. Така градацията Моцарт–Шуман–Брамс имаше и своята скрита вътрешна символична логика.
И кулминацията бе Триото за кларинет, виолончело и пиано оп. 114 на Брамс, също късен опус (1891), първият от поредицата (последван от прочутия квинтет за кларинет и струнни и двете сонати за кларинет и пиано), инспирирана през последните години на композитора от виртуозния, прочут навремето кларинетист Рихард Мюлфелд. Не за първи път „Силуети“ поднасят тази творба на своята публика, но сега, струва ми се, тя прозвуча не само с по-висок подем, но и с още по-зряло вникване в Брамсовата поетика, с разбиране на онова мъдро хармонично равновесие между чувство и разум в неговата музика. Мащабните пропорции бяха разгърнати с ясно осмисляне и на цялостната форма, и на вътрешните структурни детайли, същевременно с богато изявено изживяване в един непрекъснато бликащ емоционален поток. Макар че тук централната роля е на кларинета и Кристиян изяви пълноценно своя блестящ инструментализъм, с темброво богатство и изравнен тон в целия обширен регистров диапазон, във всеки един момент ансамбълът беше споеното тригласие на напълно равностойни партньори – в гъвкаво преливащата между инструментите мелодична линия с грациозна жестика или в почти вокално изпятата кантилена в лиричния дует на кларинет и виолончело, в постигнатите полюси на деликатно приглушена динамика и енергично мощно пълнозвучие.
След нестихващите аплаузи „Силуетите“ завършиха с вълнуващо поетично изпълнение „на бис“ на Шумановото „Мечтание“ тази красива, одухотворена вечер.
