0
2062

Посвещаването в Светия Дух

Според вярата на Църквата в нейните първоначални времена (засвидетелствана в книгата „Деяния апостолски“), с приемането на Духа Свети (по-късно с миропомазването) всеки посвещаван става член на обетования народ на „пророчестващите”, на „виждащите видения”, сънуващите „сънища” от пророчеството на прор. Иоил, което припомня на събралото се на Петдесетница множество в Йерусалим св. ап. Петър – става член на месианското Царство, на есхатологичния Израил, на „народа” на Месията.

И ето, тази продължаваща, постоянна Петдесетница от „великия и славен ден” в Йерусалим увеличава своя обхват, но не изменя вече постигнатото чрез нея – Царството, в което е посветена Църквата и в което посвещение е въобще спецификата й.

Че Църквата („събранието” на Христовите) има характера на отделен народ именно на посветените, което само продължава да обитава в различните градове и всред различните исторически народи на „този свят”, става най-ясно от онова място в Първото съборно послание на св. ап. Петър, в което той именно за всички биващи „събрани” (в „църква”) говори като за един особен народ: Вие сте – нека припомня, казва апостолът – род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестявате съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина (1 Петр. 2:9).

Да, според основоположната интуиция за Църквата всички Христови, където и да живеят в този свят, където и да са „събрани”, са все един „народ”, а не са Христови коринтяни, Христови римляни, Христови иудеи или Христови елини (Христови българи, руснаци, гърци, французи и т. н.).

При това те всичките са даже не просто един народ, но и „народ”-ът (λαός), защото сред всички останали „народи” (ἔθνη) са онзи „народ”, който Бог в Христа Иисуса е избрал, който е Божието в Христа Царство, есхатологичното Царство на Месията.

Но именно поради това – трябва да го отбележим специално – за всички повярвали след Петдесетница апостолите задължително извършват низвеждането на Светия Дух – т.е. продължават Петдесетницата. А това пък означава – трябва да си дадем сметка – че за апостолите резултатът от „повярването”, плодът на „повярването”, е не просто някаква субективна „убеденост”, а изпълнението на реченото чрез пророк Иоиля за последните дни и за Царството Божие. „Повярвалите”, след като са „повярвали”, не просто започват да са „уверени”, но и действително попълват есхатологичния народ, есхатологичния Израил: стават членове на народа на перманентната Петдесетница, сиреч – на удостоените да „пророчестват”, да „виждат видения”, да „сънуват сънища”, да „говорят езици” – на харизматиците.

Ние не можем да отминем без удивление или да си затворим очите за това как св. ап. Павел описва живота на събранието на първоначалната Църква (например на това в Коринт в 1 Кор., гл. 14). Според свидетелството му това несъмнено е харизматична като цяло общност. В нея, както четем, говорят на „езици”, „пророчестват”, имат дарби да „тълкуват” (вж. 1 Кор. 14:26-27, 29-31). Това е общност, над почти всеки член на която се е изпълнило буквално пророчеството на прор. Иоил за „последните дни” – есхатологична общност, пребиваваща Петдесетница. Това е факт и нека във връзка с него да кажем, че съблазънта, в която са паднали в по-късните времена петдесятниците и подобните тям харизматични секти, не е в това, че определят Църквата като постоянна Петдесетница, но в това, че фасцинирани от описаните в текстовете на Новия завет екстраординерни дарби на тази продължаваща Петдесетница, са решили, че общност, в която те отсъстват, не е по същността си Църква въобще. Мисля, че споменатите (протестантски) деноминации не си дават обаче сметка, че екстраординерността и ярката външна проявеност на описаните дарби в първоначалната Църква (които и те, за да се самодокажат, индуцират в себе си) е имала свое обосновано именно за времето си домостроително (икономийно) значение, а именно – да засвидетелства (особено на Израиля по плът) по най-недвусмислен начин, че присъединяващите се към Църквата стават действително „есхатологичният Израил“ – народът на дошлото (в Христа) месианско Царство. Но ето защо Църквата – цялата и навсякъде – в най-първите времена е трябвало да носи чертите на предреченото чрез пророк Иоил, да демонстрира видимо и продължаващо се във времето случилото се на Петдесетница в Йерусалим. Та нали още св. ап. Павел, и то в същата глава от същото послание до коринтската Църква обръща внимание, че дарбите са истински и осмислени, когато имат значение както за общността като цяло, така и за нейната мисия в света. А това означава, че Църквата си остава харизматичния народ на перманентната Петдесетница и тогава, когато характерът на дарбите, които й се дават, радикално се променя във връзка с променилите се мисионерски и други обстоятелства в света.

Нека кажем, че духовната, именно духовната (а не персонална) сила на християнина може да се прояви и по един външно незабележим начин, което не означава, че нея вече я няма. Дори само огромната промяна в социалния строй на християнските (европейски) общества и на моралните очевидности в тях, които безспорно през вековете са дело на Църквата (и която е извършвана с благодатна сила, оставала незабележима десетилетия и столетия наред), трябва да ни убедят в това. Аз даже бих казал, че в случая с въпросните екстраординерни харизми най-вероятно се е проявила и една дълбоко промислителна Божествена „диалектика”, съгласно която харизматичността на Църквата е била особено видима в онзи период, в който тя самата, все още малобройна и „маргинална”, е трябвало да наложи своя образ на есхатологично Царство върху фона на късноантичния езически свят и напротив, е започнала да се проявява определено по-„безшумно” и тихо, с „монашеска” смиреност, когато именно силата на Духа, действащ в нея, я е превърнала във видим и незаобиколим обществен фактор.

Далеч по-важното, на което бих искал да обърна внимание в този текст, обаче е нещо друго.

Приемането на Светия Дух чрез ръцете на апостолите (а впоследствие чрез помазването със св. Миро), твърдя аз, неизменно се схваща в първоначалните времена на Църквата като посвещаване в свещеническа харизматичност. Ето защо всички, които в резултат на апостолската проповед са повярвали, че Христос е дошъл, възцарен е и Той е Иисус; всички, които са се „причислили” чрез Кръщението към Неговия народ (лаоса), не могат да не бъдат и „посветени”. Посвещаването им се извършва тъкмо с преподаването на дара (силата) на Светия Дух, т.е. чрез продължаването на Петдесетницата, в която имено всички, безусловно всички миропомазани са „апостолски приемници”.

Да, разрастването на Църквата е перманентна Петдесетница, перманентно из-пълване на „последните дни”. А ако Петдесетница е – в съгласие с пророчеството на прор. Иоил – настъпването на есхатологичното Царство, то всяко присъединяване към Църквата е със самото това посвещаване в членство на „царския народ” на есхатона, на „светия народ”, призван да бъде „царствено свещенство” за народите, неговият „истински Израил”.

Но ето защо, казвам аз, не може да има член на Църквата, който да е „непосветен”. Самото присъединяване към Църквата е присъединяване към „народа на посвещението” и в този смисъл непосветени за Църквата са не онези, които – както масово се смята днес – съставляват някакъв разред (нисша йерархична степен) в нея, а единствено онези, които (все още) са извън Църквата. „Народът” на Христос („лаосът”) е посветен целият, първо, защото именно за разлика от „народите” на света (на „мùра”, на историята), е народът на Месията, есхатологично Царство е, и, второ, защото, пак за разлика от „народите” на света (на „мùра”), е народ, на който ставаш член именно когато си дарен със силата, с „помазанието” на Светия Дух, когато над теб се е изпълнила Петдесетницата.

Но следователно даряването с дара на Светия Дух, Миропомазанието (което всеки кръстен християнин и до днес приема), го прави от коринтянин, римлянин, елин, иудеин (но също българин, грък, руснак, италианец) – тоест непосветен човек (все още) от „света” (от „мùра” – „мир”-янин) – член на народа на повярвалите (собствено „лаик”, член на λαός-а).

За сетен път казвам: даряването на дара на Светия Дух (Миропомазването) е посвещение. Поради което не може – и днес не може въпреки утвърдилата се употреба – да се казва, че има миропомазан, дарен с „печата на дара на Духа Свети”, който е „непосветен”, или – както се изразяват – „просто лаик”. Непосветен, непосветени са не-миропомазаните, не-получилите дара на Светия Дух, онези именно, които (все още) не са лаици. Което пък, накрай, означава, че посвещението, което дава Миропомазанието, е посвещение, принадлежност към людете на Месията, към есхатологичния Израил, към народа – както ни учи апостолът – на свещениците.

Би могло дори да се каже, че Миропомазанието и Ръкоположението (в определен чин на църковната йерархия), извършвани – много характерно – в началото на църковната история по един и същ начин – чрез възлагане на ръце, чрез именно ръко-положение, са по същество едно Тайнство (или степени на едно Тайнство), впоследствие разделено на две – на Миропомазание и собствено Ръкоположение, или Свещенство, за първото от които постепенно е започнало да се смята, че макар да посвещава в Христовост (в принадлежност към „лаоса”), не посвещава все пак в свещен[ически] чин, както второто, и значи оставя посветения „просто лаик”. Всичко това според фундаменталната конституция на Църквата е обаче абсолютно самопротиворечиво. Защото Миропомазанието (възлагането на ръце над новокръстения) е именно посвещаване в свещения чин на Христовите, на получилите дара на Светия Дух, т.е. посвещаване в осветения и свещенически „народ” – λαός. То е, казвам, Тайнство Свещенство (или поне степен на Тайнството Свещенство) чисто и просто защото е посвещаване в λαός, а посвещаването в λαός-а е посвещаване в свещенство – „изземване” от света на историята (от „мùра”, от „мир”-янството) и причисляване към есхатона.

Няма следователно член на Църквата, който (съвсем) да не е свещеник (и в този смисъл „просто лаик”). Не е свещеник, повтарям, собствено непринадлежащият към „лаоса”, не-миропомазаният. А щом „лаосът” е въобще „народ”, свещен народ, то значи не в „лаоса” има „свещеници” и „лаици”, но „лаосът” и е „народът на свещениците” в света.

Или още по-точно казано: след Петдесетница в този свят има (Христови) свещеници – и това в него са членовете именно на „лаоса”, на народа на Христовите, на получилите „помазанието” на Светия Дух, на „лаиците” и от него се различават все още останалите народи (ἔθνη) в света, нямащи този свещен дар и следователно люде все още на „света”, на „мùра” – „мир”-яни.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПетдесетница
Следваща статияОсманските библиотеки в България