Начало Идеи Гледна точка Посивяване на черно-бялото
Гледна точка

Посивяване на черно-бялото

4959

Ако една снимка е само бяла, не се вижда нищо. Същото е, ако е само черна. За да бъде добра, да се забелязват детайлите, черното и бялото трябва да бъдат контрастни.

Това се отнася и за снимката на обществото. Когато се показва каквато и да било картина, събитие, личност, трябва да се открояват контрастите и контурите, за да добием ясна представа за това, което ни се представя. Когато ни се показва нещо преекспонирано или затъмнено, виждаме нереална картина. Пристрастието ни представя именно такива картини и чрез тях иска да ни внуши нещо от крайните нюанси на житейския спектър.

В политическия живот, както и в живота изобщо, черното и бялото трябва да съществуват заедно. Трябва да съзнават, че са нужни и черното, и бялото. Това става, като се правят компромиси. Дори има дефиниция, че политиката е изкуство на компромиса. Друга дефиниция казва, че е изкуство на възможното, което е същото, защото нищо в този свят не се осъществява в сто процента. Всичко става възможно чрез компромис. Аксиома е, че никога не могат да бъдат постигнати всички желания и всички цели на всички хора. Това следва и от обстоятелството, че не може да има пълно съгласие на всички хора, дори сред последователите на една идея в една партия. За да живеем в някакво разбирателство и хармония, трябва да правим взаимни отстъпки един на друг. Трябва да даваме право на другия да мисли различно от нас, така, както искаме и той да дава на нас същото право. В противен случай или ще се избием, или ще живеем в нестихваща омраза.

Всъщност целта на плуралистичните и демократични системи е именно да регулират и погасяват противоречията, антагонизма и нетърпимостта, да ги свеждат до поносими мащаби. Партиите не разделят обществото. Тяхната задача е да регулират разделеното общество чрез общоприети принципи, така щото разделението да създава една качествена контрастна черно-бяла снимка, тоест да сплотяват противоположностите в общност. Добрите политици и държавници умеят да правят това. Добри политици и държавници са именно тези, които умеят да правят това. Но както има добри и слаби фотографи, така има добри и слаби политици.

Обикновено добрите политици наричаме държавници. Защото една партия може да се създаде и ръководи чрез преекспониране, чрез пренасищане на черното или бялото, но ако цялата държава се ръководи с подобни средства, това я поставя в изолация от другите държави, в конфронтация и в крайна сметка във война. Дори да не се стигне до война с друга държава, вътре в обществото настъпват процеси, които довеждат до бедност, беззаконие, деморализация и други подобни състояния, които са описани в много дистопични романи, а и са добре познати от историята. Такива политици са ефектни в началото и най-често идват на власт на гребена на вълната на масово одобрение именно заради своята безкомпромисност, и тяхната безполезност бива забелязана едва когато снимката на обществото стане прекалено черна. Тогава тези, които са ги издигнали на гребена на вълната, стоварват върху тях цялата вина, защото народът знае, че никога не е виновен и забравя, че той е харесал, избрал и издигнал тези политици, че той е създал вълната, на чийто гребен те са се издигнали. След като едни бъдат свалени и стъпкани, се надига нова подобна вълна… Докато не бъде изграден вълнолом пред разрушителната стихия.

Дотук разсъжденията ми изглеждат абстрактни и лишени от конкретика, но те са породени от въпрос в едно интервю, на който отговорих, че българските политици не умеят да правят компромиси, не успяват да убедят обществото, че често това е национално отговорната позиция. А когато правят компромиси, те изглеждат като безпринципни „врътки“, или „тънки сметки“. Това се отнася и до българското общество – дали защото то е така формирано от политиците, дали защото избира такива политици.

Последните дни поднесоха доказателствен материал за подобни изводи. След като в продължение на години бяха отхвърляни и най-малките компромиси, сега ги виждаме да се случват накуп. Случват се толкова изненадващо, бързо и нелогично, че коментаторите не могат да намерят думи да ги обясняват. Това навежда на мисълта, че политиците, колкото са безкомпромисни пред камерите, толкова са податливи на компромис unplugged.

Което пък от своя страна поражда съмнение, че думите, които говорят пред камерите и микрофоните, са само думи. И става ясно, че

Погледнато формално, всичко е нормално.

Погледнато нормално, всичко е формално.

Само че последното става ясно, когато вече е фатално. И метаморфозата не поражда катарзис. Повечето хора вече не си спомнят за партията на Бареков „България без цензура“, която при учредяването си постави за цел да управлява два мандата. Няколко години по-късно партията на Слави спечели изборите. Те и всички подобни идваха на гребена на една и съща вълна – безкомпромисно говорене. Едни и същи са и избирателите.

Политиците си нямат доверие. Избирателите нямат доверие на политиците. Никой няма доверие на никого. Никой не допуска никакъв компромис. В резултат гледаме една и съща снимка – само в черно или само в бяло. Явява се нова опасност – черно-бялото да посивее. Тя е още по-лоша.

Ясната снимка трябва да бъде черно-бяла, трябва да има и сиви нюанси, но да не е сива. Сивото е безвкусно и пошло.

Ако партиите не въплъщават различията в обществото, те нямат смисъл. Ако не са способни от различията, дори от противоположностите да изграждат едно цяло, те също са излишни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора