0
2174

Последен по рода си. Д-р Георги Вълкович

Скулптурен бюст на д-р Вълкович

„Д-р Георги Вълкович безспорно записва името си в историята като един от енергичните строители на Княжеството. Но той не оставя и своите съвременници равнодушни. Силна и властна натура, докторът може да предизвика всичко друго, но не и безразличие.“ Откъс от историческото изследване за неговия живот и дейност, издадено от „Фабер“

Д-р Георги Вълкович е сред най-интересните фигури в следосвобожденската ни действителност. Наследник на голям и заможен род, живял на границата на две епохи, той развива активна професионална дейност и в Османската империя, и в българското Княжество. Чувства се еднакво компетентен като имперски военен лекар, източнорумелийски директор, държавен министър, болничен администратор. Но дипломацията е неговата съдба. Силен ум, волеви характер, същевременно диалогичен и помирителен, той остава в историята като един от бележитите и незаменими дипломати на нова България.

„Последен по рода си. Д-р Георги Вълкович (1833–1892)“, Алека Стрезова, Институт за исторически изследвания, БАН, издателство „Фабер“, 2022 г.

Убийството на д-р Георги Вълкович

„…всичко е свършено,
нашият драг и искрен приятел изчезва;
изчезва и добрият патриотин
и изпитан и достоен син на отечеството.“[1]

Покушението

Към 7 часа вечерта на 12 февруари 1892 г., след като е направил редовните си посещения на колеги от дипломатическия корпус, д-р Георги Вълкович се прибира сам, вървейки към агентството. Той ще влезе само да се преоблече, за да отиде на вечерята, давана от бившия османски комисар Нихад паша, където е очакван. Квартал Пера е сравнително спокоен. Дипломатът следва улица „Кабристан“ и тъкмо подминава Club de Constantinople, когато забелязва, че някой го следи[2]. Приближавайки дома си, при ъгъла на ул. „Шимал“, Вълкович забелязва, че преследвачът му наближава. Обърнал се към непознатия, дипломатът изненадващо е прободен отляво в корема. Престъпникът моментално избягва, а жертвата пада на земята с вика: „Убиец!“

И все пак, д-р Вълкович има сили да извади ножа от раната и да го захвърли далече от себе си. В този момент наблизо минава Анри Симон, секретар на дирекцията на Източните железници, който помага на ранения да стигне до агентството. Скоро пристига и първият секретар Христо Бракалов, който тъкмо се готви да вечеря в Club de Constantinople. Той веднага нарежда да се повикат докторите Хорасанджи и Камбуроглу, най-известните хирурзи в Цариград, колеги и лични приятели на пострадалия. Междувременно, д-р Пинто, лекар, който живее наблизо, е пристигнал в агентството и е положил първи грижи за ранения. Макар че първоначално докторите смятат, че състоянието на дипломата не е сериозно, сам д-р Вълкович поддържа мнението, че раната е дълбока, че има вътрешно кръвотечение и разкъсване на червата[3].

Още вечерта на злодеянието, след като разбира за атентата, султан Абдул Хамид ІІ изпраща свои служители, за да се информира за състоянието на дипломата. Назим бей, министърът на полицията и французинът г-н Бонен, съветник в същото ведомство, посещават агентството, за да разберат подробности за покушението. По думите на д-р Вълкович, нападателят му е зле облечен, нисък, дори набит. Той смята, че е българин, но не може да си обясни мотива за нападението. Докторът е имал време да стреля по злодея, но в този ден за пръв път като никога бил излязъл без револвер навън. Междувременно оръжието на убийството изчезва от местопрестъплението, което дава основание на разследващите да решат, че атентаторът е имал съучастник.

Драмата предизвиква изключително вълнение в Пера. Многобройна тълпа се събира пред българското представителство, за да узнае подробности за нападението, а представители на политическия и дипломатически елит посещават агентството, за да изразят своята съпричастност и грижа. В книгата на агентството се подписват повече от 200 лица, сред които посланици, министри, политици, военни, предприемачи, висши чиновници, съграждани. Изразените симпатии от толкова много хора от различни сфери свидетелстват за уважението, на което д-р Вълкович се радва в цариградското висше общество, и същевременно са ярко проявление на шока и отвращението от нецивилизования акт. 

На следващия ден, по предписание на лекарите, д-р Вълкович е подложен на операция, за да се разбере дали има засегнати вътрешни органи. Интервенцията, в която участват шестима лекари, е извършена успешно от докторите Камбуроглу, Хорасанджи и Сарел и показва, че ножът е разкъсал червата. Те са зашити, състоянието на болния е относително стабилно, но животът му е все още в опасност.

На 14 февруари 1892 г., д-р Георги Вълкович, не успял да понесе последиците на операцията, в 10 часа вечерта издъхва. В последните му часове, до него е любимата му дъщеря Елиза, пристигнала в Цариград веднага след получаването на трагичната вест. И на смъртния си одър той остава отговорният, благороден и подкрепящ баща, който спокойно говори за предстоящата смърт и дава мъдри съвети и нежни утешения на покрусената си дъщеря[4].

Траурна церемония и почести

Опелото на д-р Георги Вълкович се състои на 17/29 февруари 1892 г. Погребалната церемония започва в 14 часа в траурния дом на ул. „Кабристан“ 32, в чийто параклис се отслужва заупокойната служба. След половинчасова религиозна меса ковчегът е поставен в катафалка, следвана от дълъг кортеж. Шествието следва голямата улица „Кабристан“, излиза на Галатасарай и по пътя на Йеничарши стига до двореца Топхане. Оттам ковчегът е пренесен на кораб на Адмиралтейството до гара Сиркеджи. После маршрутът върви към гарата, където тялото е поставено в специален вагон на път за Пловдив.

От София пристига официална депутация, състояща се от цивилни и военни лица. Първите са предвождани от министъра на външните работи Димитър Греков, а вторите – от генерал Данаил Николаев.

Погребалното шествие на д-р Вълкович придобива грандиозен характер[5]. Улиците са изпълнени с любопитни зрители на траурната процесия. Движението на трамваите е спряно. Полицейските служители имат затруднения да овладеят насъбралия се народ. Погребалният дом е твърде малък, за да събере големия брой хора, които са дошли да отдадат последна почит на покойника. Стаята, в която са положени тленните останки, е изрядно декорирана. Цялата е облечена в черно и бяло. На една възвишение в края на стаята е поставен ковчег от дъбово дърво, украсен с посребрен метал. Около него горят свещи, а цялата стая е пълна с красиви венци, изпратени от роднини, приятели и познати. Сред дарителите са княз Фердинанд и неговата майка Клементина, бившият български княз Александър І, Стефан Стамболов, чиновниците от Двореца, българските министри и техните подчинени, дипломатическите представители в Цариград, чиновниците в Българската екзархия, екипът на в. „Зорница“, българските ученици от Роберт колеж и от българското училище във Фенер, абаджийският еснаф в Галата и Стамбул, българските търговци, полското общество в Цариград и много други. 

Дипломатическият корпус, висши османски чиновници, представители на цариградския елит – много са присъстващите, дошли да отдадат последна почит на д-р Вълкович. Заупокойната служба е водена от Н. Бл. Екзарх Йосиф, подпомаган от владиците Константин и Доситей. Детски хор от ученици в българското училище във Фенер приглася на религиозната церемония.

След края на ритуала кортежът тръгва към пристанището. Най-отпред са учениците от Роберт колеж и от Фенер, които носят петдесет и шестте венеца. След тях върви духовенството, следвано от трима офицери, които носят на велурени възглавнички многобройните декорации на покойния. Следва погребалната колесница. Цялото шествие е охранявано от четиридесет и пет турски агенти под командата на градския комисар.

Церемонията в Пловдив придобива същия траурно-тържествен характер, както и в Цариград. На нея присъства лично княз Фердинанд с дворцовата му свита. Тялото е посрещнато на гарата, където е отслужена кратка служба. Погребалното шествие към гробищата е следвано от многохиляден народ и пазено от един ескадрон от кавалерията. Сред най-красивите венци се отличават тези от владетеля и княгиня Клементина, оформени изцяло с естествени цветя, сред които доминират теменужките. Княжеският венец носи следното посвещение: „На Видния Патриот“ и „На Предания Служител“. Под звуците на траурния марш на Шопен[6] кортежът пристига в новата църква „Св. Петка“, където е мястото на последното поклонение. Погребението е извършено на градските гробища. Вълко Шопов, учител в пловдивската гимназия, произнася надгробно слово[7]. Служба е отслужена и в столичната църква „Св. Крал“, на която присъстват княгиня Клементина със своите придворни дами, военната и цивилна свита на Княза, представителите на дипломатическия корпус, ръководителите на различните вероизповедания, висшата магистратура, изтъкнати чиновници и офицери и др.

Жестоката и ненавременна смърт на д-р Вълкович е оценена като голяма загуба не само за България, но и за Портата, намерила в лицето му най-диалогичния си медиатор с Княжеството[8], както и за дипломатическия корпус като цяло. Съвременниците му говорят, че е надарен с редки качества: да знае отлично това, което иска, да отделя важните от маловажните неща в определени ситуации, да излага делата ясно и трезво и да внася един дух на завършеност при третирането на проблемите. С жизнерадостен характер, винаги господар на себе си, той се отличава със своите любезни и внимателни маниери. Усилията, които полага, за постигането на разбирателство между Османската империя и Княжеството се увенчават с успех. С пристигането си в Цариград, той заварва хладни отношения, а ги оставя сърдечни и близки. Самият той, убеден във важността на поверената му задача, интерпретира инструкциите, дадени му от София, по начин, по който малцина биха успели да следват. В дипломатическите кръгове ценят във висока степен качествата, които отличават д-р Вълкович не само като член на обществото, но също и като тълкувател на мисълта на своето правителство. Той печели всеобщото доверие благодарение на точността и деликатността, които внася при третирането на сложни въпроси и на такта, който демонстрира при преодоляването на трудностите. Благодарение на качествата на характера си, той е създал множество приятелства и смъртта му ще бъде винаги искрено оплаквана в официалните и частните кръгове[9].

Погребението на д-р Георги Вълкович е извършено на държавна сметка заради големите му заслуги към родината. Той е положен според последната му воля във фамилната гробница в Пловдив.

По следите на убийците

На 12/24 ноември 1891 г. Никола Тюфекчиев, един от убийците на финансовия министър Христо Белчев, пише писмо от Одеса до съмишленика си в Белград Боне Георгиев. В него той твърди, че през септември е повикал от Цариград някой си Христо, с когото съставят следния план: Христо да намери свой приятел, на когото „занятието от детинството било разбойничество“, за да му възложи убийството на този, когото му посочат. След завръщането си в османската столица, Христо пише на Тюфекчиев, че работата е наредена и не остава друго освен да му посочат целта в лицето на д-р Вълкович или Начович[10]. Дипломатът е посочен като възможна жертва поради факта, че е активен поддръжник на правителствената политика, незаменим държавен функционер в чужбина, съучастник на стамболовия режим в преследването на българските емигранти.

Веднага след убийството се потвърждава подозрението, че атентатът е дело на български емигранти, поддържани от Панслависткия комитет в Одеса. В турския вестник „Тарик“ излиза официално обявление, че за сведения лично султанът дава награда между 500 и 1000 лири. Паралелно Стефан Стамболов изпраща свои агенти в Цариград да проведат свое разследване за залавянето на убийците[11].

На 18 февруари полицията залавя Христо Стефков Попето от Ресен, 24-годишен кафеджия, който има дюкян в Касъм паша в близост до агентството. Той признава, че преди време българинът Владимир Шишманов, служител в руската поща в Галата, и някой си Тюфекчиев му предлагат от името на българския емигрантски комитет в Одеса да извърши покушението, но той им отказал. Вследствие на разкритията Шишманов е арестуван, но впоследствие е пуснат поради твърдението на руското посолство, че е руски поданик.

Разпитът на Христо Стефков разкрива следното: през септември 1891 г. българският комитет в Одеса натоварва трима ресенчани, сред които и Попето, да убият д-р Вълкович и министъра на финансите Гр. Начович, който по това време е в Пера. Разбрали, че са наблюдавани, тримата не се осмеляват да извършат покушението.

При провала на този план, емигрантите се ограничават само върху българския дипломат. Главният вдъхновител Наум Тюфекчиев лично пристига в Цариград към 20 декември 1891 г. и отсяда в руския метох на „Св. Пантелеймон“ в Галата. На следващия ден той се среща с Христо, съдържател на съмнително кафене, свърталище на подозрителни типове, за да го привлече към целта. Обръща се също и към халваджията Георги Мерджана, 65-годишен албанец от Гостивар, който е познат и като наемен убиец. Христо Стефков разказва, че още през август с.г. заедно с Мерджана са повикани в руския метох от Тюфекчиев, който им предлага пари, за да убият д-р Вълкович. Но двамата отказват, на което поръчителят дава всекиму по 4 турски лири, за да заплати мълчанието им. Малко по-късно от Одеса пристигат двама мъже, които Христо не познава, които вземат участие в съзаклятието.

Полицейските власти действат бързо и енергично. Христо Стефков и Георги Мерджана са задържани без забава и срещу тях е организиран бърз процес. Те са обвинени в убийството на княжеския дипломатически агент в Цариград д-р Георги Вълкович. Братята Наум и Никола Тюфекчиеви са също съдени задочно като организатори на покушението.

Делото протича в пет заседания между 2 и 10 май (н.ст.). В хода му са разпитани обвиняемите, множество свидетели, както познати на заподозрените, така и очевидци на престъплението. Изправените пред съда категорично отричат участието си в атентата срещу д-р Вълкович. На 10 май съдът се произнася: Христо Стефков Попето и Георги Мерджана са осъдени на смърт за убийство; братята Наум и Никола Тюфекчиеви получават задочно петнадесет години принудителен труд и лишаване от граждански права.

Истинските убийци

Прибързаният показен процес срещу набедените убийци на д-р Георги Вълкович не убеждава българските управляващи. Съмнението им е основателно. Още повече като се има предвид разказът на младия ученик от Роберт колеж, който споделя със съучениците си една необичайна случка. На 12/24 февруари на кея на Босфора е акостирал руският кораб „Цар“, който на следващия ден трябва да тръгне за Одеса. Синът на капитана, възпитаник на американското училище, е на палубата, когато към осем и половина вечерта на борда се появяват двама българи, които настойчиво молят баща му да ги качи. Предвид късния час и липсата на паспорти, капитанът отклонява тяхната молба, но те настояват, че руското посолство на следващия ден сутринта ще изпрати нужните техни лични документи. Единият мъж е нисък, а другият – висок, едър, с черна брада и мустаци. На сутринта в 7 часа, когато момчето напуска кораба, непознатите са още на борда. Момчето повтаря показанията си пред полицията и следствието, както и пред служител на българското агентство. На 24 февруари/7 март младежът, отново на борда на „Цар“, пита баща си какво е станало с двамата странници, но капитанът отговаря, че ги е предал на турските власти. Знае се, обаче, че никакви подозрителни лица не са били поверявани на цариградската полиция. Напротив, става ясно, че на 15/27 февруари корабът акостира в Одеса и до българските власти достигат сведения, че местни емигранти са на кея да посрещнат свой съотечественик и да го заведат при г-н Путята, агент на руското външно министерство в града.

Историята се потвърждава от руската дипломатическа кореспонденция. На 20 февруари/3 март посланикът в Цариград Александър Нелидов изпраща твърде тревожно писмо до външния министър Николай Гирс. В него той признава, че в началото на месеца някой си Дмитрий Орловски, машинист, учил в Русия и служил в Южните железници, го посещава в посолството и го уведомява, че е пристигнал преди време в града с двама свои съграждани Дражев и Сендроподарис, за да извършат патриотичен акт, за което търси подкрепата на дипломата. Нелидов отказва, но след извършеното престъпление, драгоманът на посолството му казва, че именно Орловски и Дражев са убийците на д-р Вълкович и са прекарали нощта на руски параход, който следва да пътува на следващия ден за Одеса, но капитанът отказва да ги качи, защото са без паспорти.

Версията, която Нелидов излага, е, че двамата използват празнуването на карнавала и, маскирани, дочакват прибирането на княжеския агент у дома му. За да придаде личен характер на престъплението, Орловски, забивайки ножа в жертвата, извиква: „Ето отмъщението за честта на жена ми!“

Шокиран от огромното впечатление, което новината би предизвикала сред международната общност – а именно арестуването на убийците, изпратени от конспиративна организация, резидираща в Русия, чиито водачи са били приемани във висшите петербургски кръгове – Нелидов действа незабавно и прикрива следите на атентаторите. Той осъзнава големите неприятности за царската дипломация ако случайно се открият някакви следи за убийството, затова и действа на своя глава, без да губи време да иска инструкции. Руският посланик съветва заподозрените да се арестуват незабавно в Одеса и да бъдат съдени в Русия, ако се намерят достатъчно доказателства за тяхната вина. Ако следствието в Цариград и София не попадне на следите им, те могат да се изпратят в Сибир, докато историята се размине. Отстраняването им ще пресече възможността за тяхното разобличение[12].

В Одеса пребивава и Тюфекчиев, който скоро е отдалечен от града, поради опасността историята да излезе наяве. Орловски и Дражев обаче са изчезнали и руските власти не могат да влязат в следите им[13].

Княжеското правителство обаче явно също разполага с определени сведения, които насочват към един от атентаторите. Ден след покушението, още докато д-р Вълкович е жив, Стефан Стамболов пише до агентството: „Моля, поискайте от Високата порта арестуванието на известния Вам емигрантин Д. Орловски като се направи щателен обиск у него и в квартирата му и после предаванието му на нашите власти, заедно с намерените у него и квартирата му книжа. Поискайте също арестуванието и на другите наши емигранти, находящи ся в Цариград като едновременно се направи и у тях строг обиск.“[14]

На 31 март/12 април 1892 г. българското правителство изпраща нота до управляващия османското комисарство в София Решид бей. В нея министър Греков говори за проблемите с българските емигранти и организираните от тях противодържавни действия и излага последните злощастни събития, довели до убийството на д-р Георги Вълкович. Нотата критикува ролята на руските управляващи в описаните събития: „И пред тежките улики срещу всички тези престъпници трябва да констатираме, че българските емигранти намират в Русия не само убежище и безнаказаност, но и субсидии, които им дават възможност да използват времето си, за да организират заговори и да подготвят атентати срещу българските политици.“[15] България е изпълнила своите задължения към всички заинтересувани страни и сега се надява на подкрепата и доверието на Високата порта за запазването на реда в България, наказването на убийците на д-р Георги Вълкович и затварянето на пътя на територията на империята да се организират нови революционни комплоти срещу Княжеството.

През месец май с.г. българското правителство изготвя списък с 19 имена на българи, живущи в Турция и вероятно замесени в атентатите. Сред първите са имената на Димитър Орловски от Айтос, „съучастник в делата на опасните емигранти“, Владимир Шишманов от Малко Търново, „инициатор и главен подстрекател в убийството на българския дипломатически агент д-р Вълкович“ и Ставри Дражов от Ямбол, лице „добре известно на турските власти“.[16]

Има ли възмездие за извършеното престъпление? Още през лятото на 1892 г. Стефан Стамболов получава подробни сведения за убийците на д-р Вълкович: „…Шишманов в Цариград по побуждение от Станчева готвел убийството с Христу и Мерджана, Тюфекчиев довел Дражова и Орловски, а пък капитан Тянков дал една широка кама със сребърен ръчник на едно гърче, шурей на Кишелский, който сам извършил убийството и вземал само 25 рубли, сега се намирал в Елада и гладува, а четата на Тюфекчиева, Дражов и Орловски само са се хвалили из първем, че те са го убили, което се доказало отпосле лъжа, туй ми го казаха капитаните Тянков и Бахчеванов…“[17] На следващата година се получават нови данни, които потвърждават намесата на Димитър Орловски в престъплението[18]. Доказателства обаче няма, а и предполагаемите виновници не са заловени. Многократните постъпки на българското правителство пред Портата за задържането на злосторниците не успяват, както и настояванията за по-бързото изпълнение на смъртните присъди на Мерджана и Попето[19].

През 1892 г. българското правителство успява да издейства изпращането на Ставри Дражев в азиатската част на империята. Той е интерниран в Ангора и поставен под полицейски надзор по обвинението, че е участник в старозагорския бунт от 1886 г. и е заподозрян в участието на други политически престъпления. През 1894 г. Дражев отправя молба до българския дипломатически агент да го опростят и да му разрешат да се завърне в България[20]. Княжеският представител Петър Димитров му дава пари от кредита за бедни и заподозреният заявява, че е готов да се предаде на българските власти ако искат да го съдят[21]. С постановление на Министерски съвет е разрешено на Ставри Дражев „свободно завръщание в България“.[22]

След обявената частична амнистия от кабинета на д-р Константин Стоилов, Наум Тюфекчиев се завръща в България и се установява в София. Обществена тайна е, че той е замесен в убийството на Стефан Стамболов. Доказателства не само че не се откриват, но и през 1896 г. българската власт отказва да го предаде на турците, които искат неговата екстрадиция, за да изпълнят присъдата му по делото за убийството на д-р Георги Вълкович[23]. В следващите две десетилетия името му се появява в редица заговори, конспирации и атентати в нова България. Тюфекчиев намира своето наказание на 25 февруари 1916 г., когато сам загива в покушение, организирано срещу него от лидера на ВМРО Тодор Александров[24].

От съхранена кореспонденция става ясно, че и Владимир Шишманов не само се е завърнал в България, но е и назначен на държавна служба. Българското правителство дори е готово да го назначи на по-висока длъжност, „защото е уверено в чистотата на моето безукоризнено минало“. Вероятно в тази връзка отново плъзват слухове на високо ниво за неговото съучастие в „злощастното Цариградско приключение“, които той отхвърля с възмущение[25].

През 1901 г. Христо Стефков Попето моли за милост от Централния затвор в Цариград. Той пише писмо до Петко Каравелов, в което твърди, че е невинен за убийството на д-р Георги Вълкович и че е обвинен несправедливо за извършеното престъпление. Предишната година той е търсил застъпничеството на княз Фердинанд и на дипломатическия агент Иван Ст. Гешов, но не е получил отговор. Попето твърди, че истинските убийци са добре познати на българското и руското правителство и че живеят спокойно необезпокоявани в България и Румъния[26]

Убийците на д-р Георги Вълкович остават неразкрити. Заподозрените за престъплението, след известно време намират спокоен пристан било в родината, било в съседните страни. Доказателства липсват, а с времето става все по-трудно да се докаже съучастието им в атентата. Българското правителство от своя страна също няма интерес да рови в тази болезнена история точно в момента, когато е възстановило дипломатически отношения с Русия и князът получава официално признание от великите сили.

***
Така трагично и ненавременно прекъсва един живот, извънредно деен и влиятелен, и неизбежно водещ към твърда политическа позиция, която предизвиква бруталната реакция на неговите противници. Да напомним, че още през 1886 г. д-р Георги Вълкович се озовава в Цариград при извънредни обстоятелства. Ангажиран от Регентството да бъде правителствен емисар в тежката година на кризата, той се проявява като способен и диалогичен представител. Защитава умело българската кауза пред османските управляващи и ролята му е важна, тъй като е често единствен проводник на посланията на регентите навън. Редките му качества го правят незаменим на поста и той остава княжески дипломатически агент в османската столица и след избирането на български княз.

Активен поддръжник на стамболовата политика за тясно сътрудничество със сюзерена при решаването на въпросите, касаещи България, д-р Вълкович е сред най-доверените лица на кабинета в София. Редките му качества, ценните познанства и неговата диалогичност са сигурен атестат за успеха на неговата мисия. Нещо повече: дипломатът е активен посланик на държавната воля – гласът му се чува при вземането на правителствените решения, мнението му тежи, а инициативността, енергията и учудващата му работоспособност допринасят за благоприятните за Княжеството придобивки. По време на неговия мандат в Цариград се задават стратегически направления в българската външна политика и отношението към Македония – активизира се железопътната политика, получени са първите владишки берати, ражда се идеята за сключването на съюз с Турция, взима се решение за строеж на българска болница. Той е и практически организатор на работата в агентството: определя оптималния щат и задава ритъма на работа, който властва и през следващите години.

Д-р Вълкович е силна индивидуалност сред политическите дейци на стамболова България. Неговата пълна подкрепа за правителствените политики и енергията да ги отстоява и довежда до успешен край скоро го превръщат във водеща мишена за противниците на режима. Неговата насилствена и ненавременна смърт лишават Княжеството от един от най-способните ѝ държавни мъже. 

Д-Р ВЪЛКОВИЧ И НЕГОВОТО ВРЕМЕ

Как измерваме значимостта на дадена личност и мястото ѝ в историята? По какъв начин определяме кой заслужава името му да се впише в аналите на времето? Трябва ли да имаме колебание, когато описваме дадено дело, дали това ще има смисъл и дали си струва да продължаваме да търсим свидетелствата на един отдавна отминал живот?

Наследството, което д-р Георги Вълкович оставя, говори само за себе си. За своите 58 години той слага отпечатък в толкова много области, за което потомците му могат само да мечтаят. Това се дължи в голяма степен на неговия характер, желязна дисциплина и желание за обществена и политическа изява. Но също така е и плод на времето, в което живее, на епохата, в която развива съзидателната си дейност.

Неговите съвременници, приятели и противници, са категорични за едно: д-р Георги Вълкович е надарен с особено проницателен ум, жива интелигентност, умение да откроява важното от маловажното и способност да използва оптимално познанията си, за да извлече позитиви за политиките, които прокарва. Трезвостта на мисълта, доброто възпитание, цивилизованост и любезни маниери допълват образа на един завършен член на обществото, готов да сподели своя опит и осмислящ своето съществуване през общото държавното и социално благоденствие. Инициативен, самостоятелен, с възхитителна способност за работа, гъвкав, но устойчив, той е в свои води на всяка от позициите, които заема. С рядко комбинативен ум и особена вещина да довежда нещата докрай, той е не само сред стратезите на държавното строителство, но и сред политическите новатори, носители на модерността.

Без съмнение, значим фактор за успешната изява на д-р Георги Вълкович, е времето, в което живее. Човек на две епохи, той има странния шанс да се роди и отрасне в многолика и обширна империя, а да премине зрелите си години в малка васална държава. Разбира се, той не е единствен. Мнозина са и другите българи, споделили подобна житейска съдба. Това, което отличава д-р Георги Вълкович, обаче, е неговата учудваща приспособимост към всяка нова ситуация в живота.

Годините на д-р Вълкович сред османците преди Освобождението сякаш са една дълга и задълбочена прелюдия към ролята, която му е отредена да играе в новото Княжество. Роля, която е предопределена от неговите лични избори. Младостта му минава във време на интензивна промяна във всички сфери на живота на империята. Блестящото образование по френски образец, получено в едно от най-авторитетните училища в Цариград, му дават силния старт и предпоставка за възходяща професионална кариера. Избира да се профилира в хирургията: специалност, поставена на съвсем нови начала, след откриването на антисептиците и анестезията. Епохата на Танзимата открива пред него възможността да бъде един от активните пратеници на модернизацията в санитарното дело. Като администратор на болница в Дамаск и ръководител на лечебница в Цариград той учредява образцови болници и същевременно развива умения на строг и дисциплиниран ръководител, уважаван професионалист, отговорен за здравето и живота на хората. Той става един от високопоставените българи на османска служба.

Д-р Вълкович живее и във времето на национализма и раждането на националната идея сред българите. Той е един от многото, които извървяват пътя към осъзнаването на своята българска идентичност. Усещането, че е българин, го прави участник в отстояваните народни каузи. Въвличането му в борбите за еманципация допълнително развиват лидерските и дипломатичните му качества и естествено го превръщат в един от изявените лица на националната ни общност.

Голямата управленска школа за д-р Георги Вълкович, е неговият престой в Дамаск. Преместен там във време на динамични реформи и модернизационен подем, той е очевидец не само на изграждането на ефективна провинциална уредба, но и съвременник на ярки политически мъже, с подчертано завладяващ почерк в държавното строителство. В Сирия, младият доктор попива плодовете на модернизацията, откроява успешните направления в провинциалните реформи, а приятелството му със забележителния администратор Рашид паша само затвърждава и задълбочава схващанията му какво е резултатна държавническа дейност. Неслучайно, когато пристига първо в Източна Румелия, а впоследствие и в Княжеството, обект на специално негово внимание е уредбата на пощите и телеграфите на двете области като важен фактор за модернизацията. Това не е случайно: той е видял грижата и вниманието, което губернаторът на Сирия отделя на съобщителната служба и убеждението му, че информацията е сила. Мащабната сирийска кампания за пътно и мостово строителство също оставят своя отпечатък в съзнанието на д-р Вълкович, сам активно ангажиран в подобни дела в битността си на директор и министър на общите сгради земеделието и търговията.

Без съмнение, Дамаск е и първата голяма дипломатическа школа за младия лекар. Провинциалната столица е не само средище на османския управляващ елит в лицето на цивилни и военни представители, но и крепост на европейската дипломация, резидираща зад стените на града. По силата на своя военен чин и отредено място в гражданската йерархия, д-р Вълкович активно общува с този пъстър свят, с когото го свързват не само протоколни връзки, но и по-близки контакти на доверие и уважение. По спомените на съвременници, неговите дипломатически качества се открояват още в Дамаск, където той често служи за връзка между различните нива на провинциалното управление. Тази диалогичност на характера и отношение на доверие си проправя път във времето, за да се разгърне с пълна сила и да носи практическа полза в дните на неговото представителство в Цариград.

70-те години на ХІХ в. са преходен период за д-р Вълкович. Той е високопоставен лекар на османска служба, личен доктор на турски управляващи, но същевременно все по-ангажиран член на борбите на българите за еманципация. Динамичните събития на 70-те години го превръщат в регулярен участник, било в църковните дела или в защита на националната революция. Жестокото отношение на османците при потушаването на Априлското въстание, грубото тяхно поведение към самия д-р Вълкович, както и новите перспективи след края на Руско-турската война вероятно са причините докторът да избере нов, предизвикателен път за промяна на професионалното си поприще, но и за работа за благото на родината си.

Шансът да се нареди сред строителите на нова България отреждат на д-р Вълкович важна и съществена роля. Още на Учредителното събрание на младото Княжество, той е сред лицата, които дебатират основния закон на държавата. Явява се със своя опит и участва в заседанията като номиниран лично от руски императорски комисар. И макар концепциите на консерваторите, към които се числи, да не намират място в изработената конституция, участието му в Търновската асамблея маркира началото на неговата политическа изява в автономната Източна Румелия и васалното Княжество България.

И в двете области като участник в управлението, д-р Георги Вълкович разгръща активна законодателна дейност и разкрива себе си като отличен администратор и блестящ организатор на поверените му ведомства. Във всяка от сферите, в които работи, той полага особена грижа за практическото устройство на службата като важно условие за начало на ползотворна дейност. Това съзнание за „достолепие на службата“ прониква цялата му дейност като ръководител и изпълнител на волята на правителството.

И в Румелия, и в България той пръв регламентира и прокарва основните политики в областта на общите сгради, земеделието и търговията и създава стабилна основа за държавно строителство за неговите наследници. Той е и сред пионерите в организирането на модерната съобщителна служба. Активните му постъпки в телеграфо-пощенската сфера за толкова кратък период от време (по две години в двете области) трудно биха намерили своя аналог.

Също толкова отговорно и дейно д-р Вълкович подхожда и към уреждането на Министерството на външните работи и изповеданията. Първоначално министър, а впоследствие и дипломат, той записва името си сред най-важните архитекти на дипломатическия корпус и най-талантливите външнополитически представители на държавата. Той пръв започва организирането на министерство по европейски модел, с образцова структура, въпреки нейната скромност. Също толкова активен д-р Вълкович е и в сферата на самата дипломация. Безспорно, най-важната част от нея е посветена на сложните отношения със сюзеренна Турция. По време на краткото си министерство, той работи активно за решаването на редицата спорни въпроси между двете страни, дефинирането на проблемите и намирането на начини за тяхното решение. Шансът, че няколко години по-късно той е номиниран за княжески агент в Османската империя му помага да продължи да работи по засегнатите въпроси и да доведе някои от тях до успешен край.

Краткото му завръщане към медицинската професия около Съединението го правят съпричастен и в създаването на модерната здравна и военно-санитарна служба на Княжеството. Следата, която оставя в здравното дело, предизвиква уважението на съвременниците му, които свидетелстват, че към момента на неговата администрация по-добра организация трудно би могла да се постигне.

Без съмнение, престоят на д-р Вълкович в Цариград е кулминацията на политическата и обществената му кариера. Изпратен в изключително тежки условия на международна изолация на българската държава, на него в немалка степен се дължи и обратът в отношението на великите сили към малкото Княжество. Жив образ, чистосърдечен, ерудиран, който намира лесно път към хората, той укрепва международния престиж на държавата с диалогичната си дипломация, енергичен ум и показна куртоазия. Неговите успехи се дължат още повече на неговите лични убеждения, които са в съзвучие с княжеската политика на Стамболов, а именно – политически и духовен напредък в сътрудничество и разбирателство със сюзерена. За малко повече от пет години в Цариград, той успява напълно да възстанови доверието в двустранното общуване, постига решението на редица въпроси и съдейства за получаването на значителни концесии за българската страна. Неговата активност в Цариград не се изчерпва единствено в сферата на политиката и дипломацията. Знаменателни са неговите постъпки и в духовната сфера, културна и обществена област. Важна е неговата регулярна подкрепа на инициативите, повдигани от екзарх Йосиф, за подобряване на положението на българите в Османската империя.

Идеите на д-р Вълкович, както в управлението, така и в дипломацията, са концептуални и стратегически. В този смисъл той не е просто редови държавен функционер, а политик от висока класа, в много случаи изпреварил времето си. Той е сред вдъхновителите на идеята за строеж на българската църква във Фенер и построяването на българска болница в Цариград. Днес тези сгради все още съществуват и са част от материалния завет, който д-р Вълкович ни е оставил. Все така актуални са и политическите му послания: любов към родината и благото на сънародниците, добронамерен разговор и уважение към партньора в дипломатическото общуване, ясно съзнание за националните интереси и гъвкавост и устойчивост в набелязаните цели.

Д-р Георги Вълкович безспорно записва името си в историята като един от енергичните строители на Княжеството. Но той не оставя и своите съвременници равнодушни. Силна и властна натура, докторът може да предизвика всичко друго, но не и безразличие. Мнозина са тези, които са ни завещали ярки описания на неговата личност, здрава воля, устойчив характер и пъргав ум. Не липсват обаче и негови критици. За да бъде възприет един образ в неговата пълнота, нужно е да чуем и гласа на времето.

Както духовито отбелязва един представител на епохата: „Ако Никола Михайловски е най-дебелия, то Вълкович е най-тънкия ум в България“.[27] Без съмнение, първото нещо, на което съвременниците наблягат, е интелектът на д-р Вълкович. Изследователят Велико Димов заявява: „Елегантен, духовит, любящ удоволствията, той бе съвършен светски човек, извънредно прозорлив ум, също и нелишен от хитрост…”[28] Григор Начович, добър негов приятел и дългогодишен политически съмишленик, го нарича Макиавели[29]. Екзарх Йосиф, познаващ доктора още от времето му в Цариград, добавя: „Вълкович имал invention, quelque fois trop [бил изобретателен, понякога дори много]“.[30]

Д-р Вълкович впечатлява и чужденците, с които общува. Емен Кейе, френски финансов съветник на княз Александър І през 1881–1884 г., проницателно отбелязва в своите дневници: „Той е интересен персонаж с любопитен характер, принадлежащ към Консервативната партия по-скоро по силата на случайността, след бурен живот, отколкото поради някакви убеждения, на каквито не робува. С лек нрав, скептичен, не много самоуверен, Вълкович притежава доста недостатъци, но е симпатичен на княза поради пъргавия си и проницателен ум…. Д-р Вълкович, чиято отличителна черта не е скромността, може да има амбиция за този висок пост (на главен управител на Източна Румелия – б.м., А.С.), още повече че е умен, умее да лови риба в мътна вода и не подбира средствата за постигането на целта, която преследва…. За него казват: „Вълкович толкова е свикнал да лъже, че ако няма кого, той се залъгва сам себе си.“[31]

Силата на мисълта у д-р Георги Вълкович върви ръка за ръка с твърд и непреклонен характер. Талантливото перо на публициста Никола Генадиев, активен деец на Народнолибералната партия и сподвижник на Стамболов, свидетелства: „Ръст имаше почти дребен, чело високо, нос орлин и живи черни очи. Самото му лице характеризираше извънредно славолюбив човек, но делата му го показаха докрай, че пред олтара на отечеството умееше да потъпква всяка амбиция.“[32] Петър Карапетров, публицист и просветен деец, познат на д-р Вълкович от Цариград, в своите късни спомени разказва: „…Мидхат [паша – б.м., А.С.] мразеше много и Д-р Георги Вълкович, който беше познат, почитан и уважаван не само от всички турски министри, държавници, големци, ами и от всичките аристократи – гърци, арменци, левантинци и пр. и пр. Но, може би омразата на Мидхада към Вълковича да е била, защото тоя последния беше вироглав, непослушлив, не угаждаше никога на прищевките на Мидхада. А Вълкович никому глава не клатеше…“[33]

Повелителният негов темперамент не убягва от вниманието и на жените. Султана Рачо Петрова, активен наблюдател на българския политически живот и близка приятелка на дъщерята на д-р Вълкович Елиза, пише: „Строг, елегантен, културен, крайно властна натура, д-р Вълкович вдъхваше уважение и възхищение.“[34]

Разбира се, като всеки човек, и той има слаби страни. Те са отбелязани и от неговите съидейници и близки. Д-р Константин Стоилов, който работи съвместно с д-р Вълкович, по време на режима на пълномощията споделя за него: „Той е твърде енергичен и деятелен, липсва му, обаче, постоянство на темперамента; ту има кураж и охота за работа, ту е съвършено отчаян.“[35] Третият член на консервативния „триумвират“, Димитър Греков, също близък с д-р Вълкович, въпреки че признава качествата на характера му, коментира, че докторът не може да живее без интриги[36]. По-остър в оценката си е политическият му опонент Михаил Маджаров, който в мемоарите си дава воля на своята жлъчна критика: „У него амбициите бяха по-големи, отколкото положителните му качества. В своите чувства и привързаности той съвсем не беше постоянен. В своя живот той имаше хитростта на един византиец и салтаната на един турчин.“[37]

Наред с оценките на познати лица от българската политическа действителност, до нас достига и мнението на негови доверени приятели чужденци, с които той създава искрено приятелство във времето, когато е на османска служба. Близкият му Ганем, приятел от Сирия, си спомня: „При това той беше сигурен приятел, честен и лоялен характер, очарователен събеседник, с една дума той предизвикваше най-дълбока симпатия у всички, които го познаваха.

… Беше роден дипломат. Той притежаваше от най-рафинирания такт, съпътстван от удивителна интелигентност. Той имаше в очите … не знам какъв пламък, който издаваше у него една разкъсваща активност и плам за работа, които, впрочем, никога не му бяха изневерили.

Лицето му беше прозирно, почти прозрачно: човек би казал с цвят на восък или кехлибар. Неговите черни коси, с черното на кехлибара, едва покриваха едно широко и издадено напред чело. Той беше дребен, с живи движения. Неговата походка, както и стойката му, го караха да прилича на офицер от френската армия. Никаква апатия, никаква небрежност, всичко у Вълкович говореше за живот, спокойно бих казал интензивно изобилие, които годините по никакъв начин не бяха отслабили…“[38]

Друг добър познат допълва публичният образ на дипломата със следните ласкави думи: „В личния си живот, д-р Вълкович беше отличен баща на семейство, сигурен и искрен приятел, благороден характер, колкото снизходителен и щедър към другите, толкова строг и скромен към себе си. Изключително вежлив, в своите социални контакти той умееше да съчетава учтивостта с жизнерадостната чистосърдечност, които примиряваха всеки и го правеха обичан от всички. Качествата, които го отличаваха в публичната или държавническата му кариера, бихме могли да резюмираме така: жива интелигентност, забележителна гъвкавост на ума, изискан такт, умение да използва същността на познанията от официалните сфери, в които е бил призован да се развива. Добавете към тези вродени и придобити способности една голяма любов към работата и образцова житейска точност и ще получите обяснение за успехите, които, независимо от трудностите и пречките, които е трябвало да преодолява в началото, така блестящо илюстрираха кариерата му на дипломат.“[39]

Талантите на доктора и направлението на политиката, за което искрено е работил, периодично влизат в дневния ред на българската дипломация. Редките му качества са припомнени години по-късно в момент на тежко противопоставяне между васал и сюзерен: „…но пред историята и бъдещето на отечество и потомство, ако тия редове бъдат достояние на тая наша история ще Ви кажа: ако е имало някога наложителна нужда да имаме в Цариград за дипломатически агентин втори Вълкович, то е сега. Всякакви отлагания не на недели и месеци, а на дни и часове, води към гибелна катастрофа.“[40]

***
Разделителна линия ли е освобождението на България за личната биография на д-р Вълкович? Независимо, че е човек на две епохи, той запазва хармоничното единство на своя характер. И в Османската империя, и в свободна България развива успешна професионална дейност, разгръща резултатни управленски инициативи и въвежда работещи административни решения. Без значение дали е на имперска служба, или в услуга на родната страна, неговата изява е неизменно възходяща, конструктивна, съзидателна, обхванала цялото му същество. Той се чувства еднакво компетентен и като военен лекар, и като източнорумелийски директор, княжески министър, болничен администратор, дипломатически агент. Широките контакти, които е наследил по семейна линия и създал в младостта си, трайни и изпитани във времето, култивирани с грижа, дават своите плодове в последните години на дипломатическата му дейност в Цариград.

Подобни характери в нова България са рядкост. Тази любопитна смесица на чорбаджийско възпитание, имперски кръгозор, национална отговорност е изключение. Затова и следата, която докторът остава, е значима. Личността му е дотолкова забележима, че трудно може да намери достоен заместник. Такъв е той, последен по рода си, д-р Георги Вълкович.

[1] НБКМ-БИА, ф. 290, а.е. 8, л. 7 – София, 14 февруари 1892 г., Д. Греков до Гр. Начович.
[2] Всички детайли по убийството и последвалите събития са предадени по Kerim, P. Dr. Georges Voulkovitch. Sa biographie et les détails de son assassinat. Там, където е използван друг източник, е даден в бележка под линия.
[3] ЦДА, ф. 290, а.е. 76, л. 1–6 – Цариград, 14 февруари 1892 г., С. Кукурлиев до Д. Греков.
[4] Петрова, С. Из моите спомени, т. 3, с. 108.
[5] Детайли вж. в Свобода, бр. 745 от 20 февруари 1892 г.; срв. Новини, бр. 43 от 21 февруари 1892 г.
[6] Според в. „Новини“ траурният марш е на Бетовен.
[7] Радкова, Р., Д. Гоцева. Посмъртни материали, 208–210 (№ 205).
[8] Великият везир и османският външен министър изпращат съболезнователни телеграми в София, в които изразяват искрените съжаления на османското правителство. Великият везир инструктира османския комисар Решид бей да използва случая, за да обсъди със Стефан Стамболов трудния и важен въпрос за избор на наследник на д-р Вълкович в Цариград. Османците биха желали българското правителство да опита да намери обединяващ заместник, в рамките на възможното, и признават многобройните качества, които са отличавали покойния: Nineteen Years, p. 300 (No 579).
[9] Kerim, P. Dr. Georges Voulkovitch.
[10] ЦДА, ф. 321К, оп. 1, а.е. 751, л. 3 – София, 13 февруари 1892 г., Д. Греков до Хр. Бракалов. Съдържанието на заловеното писмо вж. пак там, л. 4–5.
[11] Пак там, л. 14, 18, 19.
[12] Авантюры русского царизма в Болгарии. Сборник документов. Сост. П. Павлович. Москва Государственное социально-экономическое издательство, 1935, 119–121 (№ 127).
[13] Авантюры русского царизма, 126–127 (№ 138).
[14] НА-БАН, ф. 19К, оп. 1, а.е. 64, л. 8 – София, 13 февруари 1892 г., Ст. Стамболов до българското дипломатическо агентство.
[15] Външната политика на България, т. 3, ч. 2, 251–260 (№ 516).
[16] ЦДА, ф. 321К, оп. 1, а.е. 749, л. 42–47 – Списък на емигрантите и опасните за Княжеството лица, живущи в Турция, 27 май 1892 г.
[17] НБКМ-БИА, ф. 63, а.е. 21, л. 6–7 – Браила, 14 юни 1892 г., Г. Арбанасов до Ст. Стамболов.
[18] ЦДА, ф. 321К, оп. 1, а.е. 749, л. 12–13 – Цариград, 15 април 1893 г., П. Димитров до Д. Греков.
[19] Марков, Г. Върховете привличат мълнии, 65–66.
[20] ЦДА, ф. 176К, оп. 1, а.е. 806, л. 1–2 – Цариград, 3 октомври 1894 г., П. Димитров до МВРИ; Пак там, л. 3–4 – Ангора, 24 септември 1894 г., Ст. Дражев до П. Димитров.
[21] Пак там, л. 7 – Цариград, 5 ноември 1894 г., П. Димитров до МВРИ.
[22] ЦДА, ф. 284К, оп. 1, а.е. 1140, л. 3 – Постановление на Министерски съвет № 78 от 7 ноември 1894 г.
[23] ЦДА, ф. 242К, оп. 1, а.е. 182, л. 1, 14.
[24] Марков, Г. Върховете привличат мълнии, 178–179.
[25] ЦДА, ф. 600К, оп. 1, а.е. 1521, л. 1 – София, 31 март 1897 г., Вл. Шишманов до д-р К. Стоилов.
[26] ЦДА, ф. 176К, оп. 1, а.е. 572, л. 222–223 – Централен затвор в Цариград, 9/22 април 1901 г., Хр. Стефов до министър-председателя.
[27] НА-БАН, сб. ІV, а.е. 35, л. 305.
[28] Димов, В. Политическите водители на българския народ. С., 1932, с. 165.
[29] НБКМ-БИА, ф. 14, а.е. 834, 478–481 – Пера, 10 април 1891 г., д-р Г. Вълкович до Гр. Начович: „…аз ви съм сърдит, понеже в писмата си до г-н О. Скендер давате ми калификацията „Макиавел“. Това е толкос несправедливо, понеже на всичко, освен медицината, аз съм ваш ученик.“
[30] Иречек, К. Български дневник, т. І, с. 418.[31] Кейе, Е. Началото на българската независимост, с. 25, 84.
[32] Балканска зора, бр. 559 от 16 февруари 1892 г.
[33] Съвременник [П. Карапетров]. Три исторически писма. – Мир, бр. 1164 от 27 август 1902 г.
[34] Петрова, С. Из моите спомени, т. 3, с. 29.
[35] Д-р Константин Стоилов. Дневник, ч. І, с. 249.
[36] Иречек, К. Български дневник, т. І, с. 292.
[37] Маджаров, М. Спомени. С., Български писател, 1968, с. 432.
[38] Kerim, P. Dr. Georges Voulkovitch.
[39] Ibid.
[40] Китанов, В. Принос към дипломатическата история на България. Григор Начович и Българо-турското споразумение от 1904 г. С., ИК Синева, 2004, с. 53 (№ 10).