0
5409

Последен шанс за поколението „Жигули“

„Голата истина за група „Жигули“, режисьор Виктор Божинов, в ролите Михаил Билалов, Филип Аврамов, Лилия Маравиля, Ирини Жамбонас, Герасим Георгиев-Геро, Димитър Рачков и др.

Разпространението на голям екран след повече от година на нов български филми, обърнат към широката публика, е знак за известна нормализация. Въпреки неотшумялата пандемия, забраната кината да продават повече от 30 % от местата в тях и зверската конкуренция на един от най-очакваните холивудски хитове за суперчудовища, българското кино не се предава. То влиза в битка за своето достойнство. И за своята публика. Моментът, в който „Голата истина за група „Жигули“ спори с „Годзила срещу Кинг Конг“, е по някакъв начин исторически. Какъвто и да е резултатът, българското кино доказва, че не се отказва от своите зрители и е готово да се конкурира за тях с най-големите.   

На символи от филмовата митология с 80–90-годишна история, на многомилионните бюджети за производство и маркетинг българското популярно кино се опитва да противопостави най-доброто, с което разполага: добре написана история, професионална режисура без самоцелни ефекти и около десетина от най-добрите в момента български актьори, сред които и две от най-големите звезди на шоубизнеса – Димитър Рачков и Герасим Георгиев-Геро. Те изпълняват драматични роли и успяват да докажат, че не е възможно да спечелиш известност като актьор, без да си наистина добър. Със сигурност един от споровете между феновете им ще бъде кой се справя по-майсторски на големия екран – Рачков или Геро. Моят избор пада върху първия, който присъства забележително чрез своята „незабележимост“.

Историята за нашумяла в миналото рокгрупа, която се опитва да се върне на сцената, не е нещо особено оригинално. В съвременното кино това се е превърнало в странстващ сюжет, който само трябва да изпълниш с национална специфика и актуалност. Двете сценаристки (Ваня Николова и Нели Димитрова) са се справили на високо равнище, знаейки, че със ситуациите и диалога трябва само да насочват светлината на прожекторите към актьорите. Основната заслуга на драматургията не е в някакви оригинални хрумвания и особено неочаквани обрати. Най-важното е точно характеризиране на персонажите и създаването на убедителна мрежа от взаимовръзки и отношения, осигуряващи естественост и реализъм на действието. Значително постижение е изграждането на образите като продължение от функциите на всеки от музикантите в групата. Техните характери, темперамент и социални позиции сякаш са изведени от ролите им в оркестъра и инструментите, на които свирят.    

Със сигурност историята на българското кино налага сравнението на „Голата истина за група „Жигули“ с „Оркестър без име“. Той носи подобна сюжетна конструкция, родена не толкова от вдъхновението на Стратиев, а поръчана от ръководството на студия „Бояна“ за четирима от най-популярните български артисти по онова време. Без особени претенции и оценен снизходително средно от кинокритиката на времето, филмът се превръща в един от най-масово възприетите носталгични образи на духа и безвремието на „зрелия социализъм“.

Обобщението на времето, което в стария филм, се е получило спонтанно, струва ми се, че е било една от целите на съвременния. Колкото прецизно и убедително да е разработена музикалната страна на „Голата истина за група „Жигули“, рокът в него е не толкова тема, колкото политически символ. С него по традиция се означава несъгласието на едно поколение, лишено от други средства да изрази съпротивата си. Този филм се занимава обаче не толкова с предишния бунт, колкото с причините неговият пламък да угасне и всички герои по един или друг начин да предадат идеалите си. Тук именно филмът престава да е чисто музикален и става политически. Той говори не за изневеряване на стил музика или на изкуството въобще, а за отказа да променяш света, от който си недоволен.

Показателни са новите професии на бившите рок звезди. Те са символи не просто на примирението, а на конформизма и съдействието на измамата: фронтменът и основател на „Жигули“ (Михаил Билалов) се е преквалифицирал в композитор на чалга, кийбордистът (Рачков) е пластичен хирург в клиника за хайлайфа, барабанистът (Геро) е собственик на фирма за салами; едната певица (Лили Маравиля) е просто съпруга на международен финансов играч, озовал се в крайна сметка в затвора; другата (Ирини Жамбонас) е солистка в операта, принудена да дава път на „калинки“ примадони. Единствено басистът (Филип Аврамов) е съхранил своята „непримиримост“ – изтребва хлебарки и други битови вредители.  

Ключовото постижение в „Голата истина за група „Жигули“ е мотивирането на новия изблик на рок енергия в резигнираните ветерани. Въпреки някои клишета (богатия благодетел, готов да плати за събирането на групата) филмът постига най-силните си внушения именно в сцените с постепенното разпалване на старата рокаджийска страст. В тази поредица от драматични сблъсъци, смесващи стари обиди, непростени предателства и непоискани прошки със страха от нови провали и бъдещи разочарования, е концентрирана цялата обърканост, морална непоследователност и парализираща безидейност на българското общество днес. Филмът не е разказ за рокгрупа, бленуваща завръщането си на голямата сцена, а за порива на поколението, свързало младостта си с промените след 1989-а, да се върне при извора на своето недоволство и да започне борбата отначало. Вече не толкова за себе си, колкото за децата си. И мотивът за това не е някаква помпозно провъзгласена отговорност, а чувството на срам пред тези деца. Не защото си се провалил, а че си се отказал, не си продължил да опитваш, не си предал твоята „рок енергия“ на следващите поколения. Именно това беше неартикулираната докрай емоция на протестите през лятото на 2020 г. – по същото време, когато се снимаше и „Голата истина за група „Жигули“.            

И все пак филмът е не само политически, но и музикален, защото голяма част от истинския му смисъл се носи именно от песните, които звучат в него. Като истински рок класики в тях нито текстовете са блестяща поезия, нито музиката е супероригинална. Но техните изпълнения носят духа, яростта и непримиримостта, които за първи път избухнаха преди повече от трийсет години. А финалната песен е директно обърната към надеждите на днешния ден, към април 2021: „Тук сме, живи сме и зная/ няма да е този краят./ Има хиляди неща,/ които силно сме желали./ Няма да е днес денят,/ в който ще сме ги предали./ Няма да е днес денят/ – мечтите си не сме продали./ Любовта не си отива,/ любовта е още жива./ И нека да изглежда сложно,/ в живота всичко е възможно./ И може пак да се изгубим,/ но няма да е точно днес“.

Очевидно поколението „Жигули“ вярва, че неслучилата се трийсет години истинска, достойна и справедлива промяна все още възможна. Ако и този път не се получи, да се готви поколението „Golf двойка“.

Александър Донев е филмов експерт и преподавател, доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Автор на книгите „Помощ от публиката. Българските филми и техните зрители в началото на ХХI век“ (2018) и „Независимите в киното. От Едисон до Нетфликс“ (2019).