„Последен шанс“, Еди Румян, издателство Фама, 2022 г.
„Не чети таза книга“, каза един приятел, след което приведе система от добре подредени аргументи. И – иска ли питане – точно по тази причина я прочетох. Човекът се оказа прав. Разказите на Еди Румян звучаха антикласически. Имаше нещо карнавално в тях, нещо, заради което ги сравних с онова зелено вино, което някога пиех в столицата на Бразилия и към което сетивата ми често ме връщат. Разкази като vinho verde. Попаднеше ли на тях, Балзак би се обърнал в гроба. Флобер и Дикенс – също. Но и обратното е вярно. Ако някой можеше да убеди Еди Румян, че великолепието на XІX век е единственото възможно литературно великолепие, (най-вероятно) авторът на „Последен шанс“ би умрял на място. Може би защото обичаме да забравяме, че изкуството трябва да смущава. Трябва да провокира и да дразни добре култивирания вкус. Дори да го скандализира. Примерът със съдебния процес срещу „Мадам Бовари“ е доказателство. Мисля, че винаги е било така. Поне от времето, когато атиняните отказват да приемат словото на ап. Павел, защото „нещо ново влага в ушите им“ (Деян. 17:20).
Ето защо е особено важно преди да се отвори „Последен шанс“, да се започне с кратка школовка по литературна забрава. След като човек посвети цялото си възможно време в изучаване на повествователната „правилност“, след като изучи всички уроци по наратология, сюжетиране и композиция, той би трябвало да види, че разказването също е река, в която не може да се влезе повече от един път. Ще види, че Деветнайсетият век е вече „невалиден“. Макар жив и осезаем, той е като прилеп посред бял ден. Всичко му е наопаки. Подобен извод може да се извлече от разказа „Конкурсът“. Там се настоява, че художественият текст е възможен само когато реципрочно преобръща критериите за нормалност. И по тази причина трябва „да си виси в нищото“ (стр.90). Като обесен (стр. 90). Трябва още Последният шанс (стр. 152) да говори като реален човек и Катрин от едноименния разказ да открие, че той (привидно мъж, малко над петдесетте, със силно прошарена коса и с поглед на същински гестаповец) се е явявал (в абсолютно същия вид) и на други жени… и то толкова отдавна, когато четиридесет и девет годишната Катрин е била третокласничка…
Любопитното е, че от подобна предпоставка могат да следват няколко взаимно изключващи се извода. Първият е, че (все пак) екзегетиката на „Последен шанс“ не може да мине без Флобер. Разбира се, алгоритъмът, чрез който се изчислява мястото на френския писател в повествователната схема, е сложен. Но ако се умножи образът на Ема Бовари по минус единица, героинята в „Гладиатор“ ще застане на мястото си и ще бъде равна на себе си. Аритметиката е сложна, донякъде парадоксална и объркваща. Трудно е да се мисли за образ, умножен по минус единица, но в противен случай няма как да се разбере защо същата тази героиня говори за преживявания с персонажи, които са били отрицателни герои в порнофилми (стр. 92). Моралните референции са подвеждащи, като в белетристиката на французина. И в това се крие второто голямо предизвикателство. Достатъчно е човек да се вгледа в „Сто кюфтака“, „18 стотинки“, „Обърни се“ или „Газова печка“. Сякаш прочитът предполага питането: възможно ли е литературата да споделя жизнен опит и именно в това да се крие нейната красота? Защото „ако презираш онзи до теб, трудно е да не презираш и нещо в самия себе си“ („18 стотинки“, стр 19). Четеш тези редове и се питаш още дали е възможно Еди Румян да се родее с още по-старите французи, онези от епохата на Просвещението. И още: как би изглеждал естественият човек (и естественият разказ) в наши дни?
Ала оказва се, че да бъдеш моралист в третата декада на XXІ век, съвсем не е лесно. Днес това е толкова непростимо, колкото и играта с ръка по време на футболен мач. Освен ако не си вратар, разбира се. Или ако не промениш правилата. Или ако не си Диего Армандо Марадона и не намериш начин така да ги нарушиш, че вместо да те изгонят от терена, да обявят ръката ти за божия.
