0
3830

Последната война на болшевишка Русия

Руският болшевизъм, започнал с война срещу свободна Украйна, може и да се свърши във война с Украйна.

Сега малко хора вече си спомнят, че първата война на болшевиките става опитът за завземане на независимата Украйна през януари 1918 г. А си струва да се помни, първо, защото сарказмът на Путин по повод на Ленин, който уж подарил независимост на Украйна, при съпоставяне с фактите изглежда неуместен. Това е под рубриката „поздрав с послъгване“. И второ, защото увлечените по съвпадение на дати, начала и краища хора от обкръжението на Путин трябваше да забележат, че руският болшевизъм, започнал с война срещу свободна Украйна, може и да приключи с война с Украйна. Не Русия да приключи, а именно руският болшевизъм, завзел властта в Петроград преди вече 105 години

Съвършено съзнателно говоря за непрестанно съществуване на руския болшевизъм като властова система в течение на всичките тези десетилетия. Има няколко довода за това.

1. Болшевизмът не е идеология, а форма на съществуване. Болшевизмът може да използва различни идеологии – социалистическа, либерално-пазарна, национално-патриотическа, космополитна. Идеологията е просто едно удобно в даден момент пропагандистко средство и само наивните глупаци и „полезните идиоти“ могат да жертват живота си за тази идеология, но в никакъв случай не и „истинските болшевики“. Те, „истинските“, ще пожертват всичко в името на едно нещо – „всецялата, опираща се върху непосредственото насилие власт“. Тя е безценна, понеже властта дава възможност за разпореждане с всяка една собственост и с всеки един живот върху подвластната на болшевиките територия. И за болшевика няма нищо толкова желано, колкото тази власт.

2. Такава всецяла власт може да се осъществява само чрез система от организирано жестоко насилие, понеже хората никога няма да се съгласят да се разделят със собствеността си, с плодовете от своя труд, със самия си живот и с живота на близките им хора, в които те виждат своето щастие. Това организирано насилие институционално се е оформило в системата ВЧК – ОГПУ – НКВД – МГБ – КГБ – ФСБ. Абревиатурите са се сменяли, но същността на института на насилието е оставала неизменна – незаконна или псевдозаконна разправа. И съвсем не е случайно, че този „орган“, създаден през декември 1917 г., поражда приемственост до ден днешен и неговите „лицейски годишнини“ пищно се отбелязват в Болшой театър при най-активното участие на главата на Русия – Путин. Без КГБ няма болшевишка Русия.

3. Загубата на власт над една или друга част от пространството, с което преди се е разпореждал болшевизмът, винаги се е разглеждала от него като грабеж. Известният принцип на Брежнев: „моето си е мое, а което не е мое – за него ще поговорим“, е бил абсолютно непоклатим и през 1920 г., и през 2020 г.

4. Болшевишката власт, за разлика от обикновената държавна власт, е бандитска. Тя на никакво ниво не се формира от гражданите. Тя е власт над гражданите, по-точно над населението. Болшевиките не се гнусят от избори, но това винаги са псевдоизбори, имитация на избори с предизвестен резултат, избори за идиоти, както и при Сталин социализмът е за идиоти, и при Елцин либерализмът е за идиоти. За болшевишката власт и човекът, и ресурсите на страната, и собствеността на гражданина всъщност са собственост на властта, средство за постигане на нейните цели – неограничено обогатяване, разширяване на собственото пространство, но в никакъв случай не е цел сама по себе си, както в едно нормално демократично общество.

5. Тази привързаност на днешната руска власт към болшевизма е съвършено очевидна. Макар да няма и споменаване на нещо общо с предишната социалистическа декорация на СССР, всички идоли от онова време трепетно се пазят – същите статуи на Ленин, Дзержински, Киров, Маркс, названията на населените места, улиците. Забележително е, че в завзетите украински градове най-напред се възстановяват старите съветски топоними, от които трийсет години не могат да се избавят нито в Русия, нето в Беларус. Най-напред Путин възстанови съветския химн, а Лукашенко – и флага, и герба на страната. Руските танкове навлязоха в селата в Херсонска област под червени знамена. За старите московски кагебисти това не е емпатия към младостта – това е вярност към вековния болшевизъм. Както всяка бандитска групировка, болшевизмът не предава своите. Всяко самоосъждане се смята за проява на слабост. Затова за болшевиките Хрушчов с неговата критика на „култа към личността“ на Сталин никога няма да бъде герой, нито Горбачов, нито Елцин. На тях болшевиките никога няма да им издигат паметници. А на Сталин или Андропов – моля, заповядайте.

Ще си позволя да напомня основните моменти от онази първа война на болшевиките.

На 20 ноември 1917 г. Централната рада обявява в своя Трети универсал образуването на Украинската народна република, „без да се отделя от Руската република, за да съхрани единството си с нея и да ѝ помогне да стане федерация на равните и свободни народи“. Изборите за Учредително събрание в осем украински губернии – Киевска, Екатеринославска, Херсонска, Подолска, Волинска, Чернигивска, Харкивска и Полтавска – показват силата на украинското национално чувство и привързаността към лозунгите на революционерите социалисти. Във всички тези губернии, освен в Херсонска, партиите, които ясно провъзгласяват своето „украинство“, противопоставено на общоруските партии, получават от 60 до 80 процента от гласовете на избирателите. Сред тях огромното мнозинство са украински есери. Заможната селска Украйна изобщо не желае болшевишкия грабеж. Болшевиките навсякъде получават 12–20 процента от гласовете. Не повече. Само в Херсонска губерния (днешните Одеска, Миколаивска и Херсонска области), населена предимно не с украинци, а с преселници от цяла Русия, украинските есери получават малко повече от 10% от гласовете, докато общоруската ПСР – повече от половината. Болшевиките тук събират по-малко от 12% от гласовете, кадетите – 7%.

В нощта на 12 срещу 13 декември Киев е зает от части на украинската национална армия. Те арестуват болшевишкия революционен комитет начело с Г. Пятаков, а болшевишките ръководители изпращат в Москва. Централната рада заявява, че украинският трудов народ ще може да даде достоен отпор на Съвета на народните комисари. И действително на Всеукраинския конгрес на съветите на работническите, войнишките и селските депутати членовете на есерската селска организация „Спилка“ убедително побеждават болшевиките и взимат в свои ръце мандатната комисия и президиума на Конгреса. Болшевиките, които този път се сблъскват с организирана проява на враждебна им „народна“ сила, бягат от Киев в Харкив и там, след като провеждат свой конгрес, обявяват, че взимат властта в Украйна в свои ръце. Конгресът на Съветите на Украйна (делегатите му са назначени от болшевишките комитети на партията) в Харкив провъзгласява Украйна за социалистическа република, като после я разделя на Донецко-Криворожка и Одеска съветска република.

Червените отряди от Харкив веднага започват да завземат украинските градове и села.

След разгонването на Учредителното събрание опасността от завземането на Киев и заплахата, че според условията на сепаративния мирен договор с Германия украинските губернии ще бъдат предадени на врага, на 9/22 януари 1918 г. Радата приема Четвъртия унверсал, който провъзгласява Украинската народна република за „независима, свободна и суверенна държава на украинския народ“. Тя изпраща своя делегация в Брест-Литовск, получава признание от немците и австрийците и се задължава да доставя като контрибуция на Централните държави 1 милион тона храни и суровини. Както виждате, „заслугата“ на Ленин за украинската независимост се състои единствено в това, че с нареждането си да се разгони Всерусийското учредително събрание той показва истинското лице на болшевизма и това кара украинците час по-скоро да прекратят връзките си с Русия.

Две седмици след обявяването на Четвъртия универсал към Киев се приближава Червената армия на подполковника ляв есер Муравьов. Яростните боеве между червените войски и частите на украинските патриоти, юнкерите и казаците продължават девет дена. Едновременно с това болшевишкият революционен комитет организира въстание против Радата в самия град. Въстанието е потушено, но когато болшевиките започват да обстрелват града с тежки обсадни оръдия, започва паника и в нощта на 9 февруари по нов стил Централната рада и Секретариатът (правителството) напускат Киев и се преместват в Житомир.

След като завземат Киев, болшевиките организират в него кървава разправа. Убити са около пет хиляди офицери и няколкостотин млади украински воини – гайдамаки. В първия ден на болшевишката власт в Киев е жестоко убит от революционни войници Киевският митрополит Владимир (Богоявленски), разстреляни са известни лекари – хирургът Бочаров и доктор Рахлис, заради това, че носели военна униформа, естрадният певец Соколски – заради това, че пеел антиболшевишки куплети. Убивали с еднаква жестокост и алчност както руснаци, така и украинци, и евреи, и поляци. Според съобщение на очевидец червеноармейците екзекутирали всекиго, който наивно показвал червено удостоверение за принадлежност към украинското гражданство. Можели с еднаква лекота да изстрелят куршум в тила на някого и заради златни офицерски пагони, и заради красиви ботушки, които са се харесали на някой червеноармеец. Съвсем по болшевишки и съвсем разпознаваемо.

„Първото идване на болшевиките в Киев беше посрещнато дори с радост от руското население на Киев, което вече не можеше да търпи ширещото се украинство. Но скоро започна да действа ЧК, скоро се появи известният Лацис, животът стана страшен, грабежите в Киев един след друг зачестиха… Седмица след седмица животът ставаше все по-мъчителен… и ето че господството на болшевиките приключи. Дойдоха немците…“ – спомня си протопрезвитер Василий Зенковски (Пять месяцев у власти. Воспоминания. М., 1995, с. 43).

Ръководителите на Украйна, които дотогава са се ориентирали към Антантата, спешно подписват в Брест сепаративен мир с Централните държави и на 12 февруари се обръщат към Германия с молба за помощ. На 2 март германските войски възстановяват властта на Радата в Киев. Болшевиките бягат, напускайки разграбения и буквално залят от кръв град. Според сполучливата забележка на В. В. Шулгин след три седмици болшевишко разпореждане доскоро проруски и антигермански настроеният жител е бил готов да каже: „предпочитаме цар западен, неправославен“.

В света вече 105 години тече борба между човечното отношение към човека, правото на разширяване на свободата и достойнството му, и болшевизма, стремящ се да изсмуче човека до дъно, да го превърне просто в оръдие, просто в роб, лишен от съвест и чест. И трябва да се признае, че голяма част от населението на Русия свикна с болшевизма и живее по неговите правила, тя, без сама да го осъзнава, стана част от бандитската болшевишка група.

И сега, в желанието си да разпространи неограничената си престъпна власт върху изгубените по времето на „слабаците“ области, превърнали се в независими нормални страни с демокрация, местно самоуправление и граждански свободи, старите офицери от КГБ започнаха тази „последна война“. Тези офицери действително се сплотиха около Путин, но са и готови да пожертват Путин, ако той също покаже „слабост“ – те и него ще разкъсат, без да им мигне окото, в името на въжделената власт над пространството и човешките души.

Тези, които повярваха в Новата, демократизираща се Русия и започнаха да живеят по принципите на нормалните хора – да плащат данъци, да се подчиняват на закона, да си изпитват силите на избори – сега със зяпнала уста наблюдават вилнеещата кървава бесовщина, която хвърля руските момчета в мелачката на безсмислената война. Мнозина смятат, че Путин, който започна тази кошмарна касапница и глобява за лозунга „Не на войната“, е полудял. Но нито Путин, нито обкръжението му са полудели. Това „просто“ е новата война на болшевизма против човечността, по същество това е война на болшевизма и против Украйна, и против Русия. Болшевизмът спечели онази, първата война. През 1921 г. Ленин със съгласието на Полша превърна по-голямата част от Украйна в Украинска ССР, като пожертва Галичина и Волин, а през 1922 г. стъпка последните огнища на руската антиболшевишка съпротива в Далечния Изток.

Сега по полетата на Украйна бушува нова Отечествена война на украинския народ против болшевизма. Бушува с изключителна доблест и невероятно мъжество. И в тази откритост и свобода, която е свойствена на украинските воини, разпознавам и нашите руски „доброволци“ от 1918–22 г. Това е една и съща война – война за човека, за правото да бъдеш свободен човек на своята земя. И се надявам това да е последната война на болшевишка Русия. Възможно е благодарение на тази война нашата Русия да престане да бъде болшевишка. Завинаги. Кръгът ще се затвори.

2 април 2022 г.

Андрей Борисович Зубов (1952) е руски историк, специалист в областта на ориенталистиката и религиознанието, политолог, философ, обществен, църковен и политически деец, публицист. Доктор на историческите науки. Заместник-председател на Партията на народната свобода (ПАРНАС). Автор на осем монографии и около 300 научни и публицистични статии. Професор в МГИМО (Московски държавен институт за международни отношения). През март 2014 г. заради статия, критикуваща анексирането на Крим от Русия, Андрей Зубов е уволнен като професор от МГИМО. Скоро решението е отменено, но след изтичането на договора му с университета през същата година договорът не е подновен.

Превод от руски Албена Стаменова