Начало Идеи Гледна точка Последната война
Гледна точка

Последната война

3057

Болеше го много. Боляха го и двете ръце. Пръстите, всичките десет пръста. Върховете на пръстите. Ако не знаеше, че ръцете му са откъснати до лактите, нямаше да повярва, че тази болка може да е толкова истинска и жива.

После болката изведнъж изчезна. Той лежеше и гледаше синята дежурна лампа над леглото си. Сякаш се намираше в купето на влак и влакът го отнасяше нанякъде. Ту-дуф, ту-дуф. Беше благодарен, че болката изчезна. „Ръцете ми започват да свикват“, помисли си. За остатъците от ръцете си той продължаваше да мисли като за своите ръце.

Човекът на другото легло се размърда. Досега не беше дал признаци на живот. Дори се изкашля. Тихо, скимтящо, като малко кученце. „Значи главата му е цяла“, помисли си човекът без ръце. „Това не е малко.“

По светлината в стаята се виждаше, че е започнало да се развиделява. Някъде далеч се чу кукуригане на петел.

Другият човек пак се размърда.

– Какво ти е? – попита човекът без ръце.
– В корема – каза онзи.
– Не трябва да пиеш вода.
– Знам. Не пия. Езикът ми вече стана на шкурка.
– Има и по-лошо.
– Така е. Винаги има и по-лошо. Което само най-лошото може да победи.
– На колко години си?

Онзи на другото легло каза годините си. Беше доста по-млад. Направо можеше да му е син, ако онова момиче, първото му, беше забременяло от него на военното обучение между девети и десети клас.

– А на теб какво ти е? – попита „синът му“, онзи на другото легло.
– Няма да мога да се бръсна сам.
– Ще си пуснеш брада. Какво толкова.
– Прав си. Голяма сива брада.
– Имаш ли деца?
– Имам. Две. Те са далеч.
– А аз не успях.
– Чакай де. Спокойно. Жените усещат когато един мъж е готов да стане баща. Това е в природата им. И налитат като мухи на мед.
– Не ми трябва да налитат. Аз си имам Ина. Но просто не можахме да се усамотим. Устните й бяха станали като ягоди. Беше се разпукала като нар. Как да ти го обясня. Но просто нямахме късмет. Тя изведнъж скочи от леглото и каза – майка ми и баща ми се прибират. Как разбра, не знам. Нямах време да се облека. Влязох в банята и тя ми подаде дрехите. Почти веднага след това вратата на апартамента се отключи. Тя обясни на техните, че на един неин приятел са спрели топлата вода. И той е дошъл у тях да се окъпе. После ме изпрати надолу по стълбището. Това беше. А после започна войната.
– Стегни се. Изпълнявай указанията на лекарите. Ще оздравееш. И ще отидеш при Ина. Я ми я опиши. Така, че да я видя.
– Не мога. Не е хубавица. Ама на улицата ще се обърнеш след нея, сигурация. Една такава смешна, с коса като метла. Очите й са зелени. Само че – не онова зелено, което знаем, а някакво друго зелено. Хем зелено, хем с парченца кехлибар вътре.

Май и неговата първата, от военното, беше зеленоока. Виж ги ти, тези зеленооките.
Изведнъж ръцете го заболяха пак. Пръстите, върховете на пръстите.
„Вече сигурно е шест часа“, помисли си. „След малко ще дойде сестрата с инжекцията с морфин.“
На онзи от другото легло му се говореше.

– А после започна войната. Да й еба майката. Всичко развали.
– Така е. Всичко развали.
– Слушай. Не знам кой си. Не мога да видя лицето ти. Аз след малко ще умра. Ако оживееш, намери моята Ина. И й кажи, че много съжалявам. За онзи ден. Когато устните й бяха като ягоди. А тя цялата се беше разпукала като нар. Не ми харесва това сравнение. Сякаш Ина е продавачка в плод-зеленчук. Но сега нямам време да измисля друго.
– Ако оживея, ще я намеря. Обещавам.

Онзи на другото легло утихна. Човекът без ръце се опита да изкриви очите си, за да го види, но не можа.
Влезе сестрата. Дръпна чаршафа и му би инжекцията. Преди да се унесе, той чу, че сестрата отвори вратата и извика санитарите.

Когато се събуди, усети, че леглото до неговото е празно. После си спомни, че трябваше да потърси някакво момиче. Но беше забравил името й. Това е, беше го забравил. Не го помнеше. Помнеше само, че очите й бяха зелени. Но не зелени като на всичките, а някак особено зелени, с парченца кехлибар вътре.
И се успокои.
Щеше да я намери по очите.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора