0
1297

Последната легенда

„Падането на Гондолин“, Дж.Р.Р.Толкин, под редакцията на Кристофър Толкин, превод Любомир Николов, изд. „Бард“, 2019 г.

илюстрация Алън Лий

Преданието „Падането на Гондолин“ бележи края на една епоха, но не някоя от трите, описани във фантастичния Толкинов свят. Става въпрос за приключването на работата на 94-годишния Кристофър Толкин, посветил живота си да запази и допълни неиздадените творби на своя баща. Благодарение на този неуморен дългогодишен труд, почитателите на Средната земя се докосват до зараждането на великолепните светове, разказани в „Силмарилион“, сборниците „Недовършени предания“ и „История на Средната земя“.

С обещанието за приключване на работата си, Кристофър Толкин представя на читателите последното предание, което баща му е вярвал, че съдържа потенциала да бъде самостоятелно произведение – „Падането на Гондолин“. Разказана по-накратко в „Силмарилион“, легендата отвежда читателя в скрития град Гондолин, открит от героя Туор, който скоро научава, че елфическата красота и невинност не могат да устоят в изолация. След предателство злите сили на господаря на мрака Мелкор нахлуват и опустошават града, а последните оцелели бягат през планинските тунели с надеждата за по-добро бъдеще.

Мрачна и великолепна е легендата, разказана от Толкин. Подобно на „Децата на Хурин“, тя е трагична, макар и с по-обнадеждаващ завършек. Силно се усеща влиянието на „Енеида“ и пламтящия древен град Троя, от който бъдещият основоположник на Рим Еней бяга, според преданието. Историята на Толкин се развива далеч преди сюжета на „Властелинът на пръстените“, но в последната книга на трилогията, която според автора е трябвало да бъде само част от едно огромно произведение, когато настава битката за Минас Тирит, се усеща силното влияние на „Падането на Гондолин“. Градовете са сходни в своята непристъпност и архитектура до скалистите склонове на планините, а техните управници – завладени от греховно отчаяние или високомерие, отказват да вземат най-доброто решение за народа си. 

Използвайки същата структура на „история в развитие“ като в „Берен и Лутиен“, Кристофър полага основната легенда, след което добавя всички други смислени варианти, които баща му в даден момент е писал. Някои от тях под формата на съвсем кратки бележки и пояснения, други – разширяващи историята с нови персонажи и действия, които допълнително украсяват пищния приказен свят. Интересно е как това фрагментирано предаване засилва внушението на легендите и вместо да ги дискредитира, допринася за тяхната автентичност. Истината за описаните герои и места не е фактологическа, а митологическа и подобно на всяка една приказка „носи“ на промени и вариации. Затова и всеки текст, който Кристофър е избрал, допринася за обогатяването на света на баща му.

Меланхолична книга е „Падането на Гондолин“, почти като всичко, което Толкин е писал (с изключение на „Хобит“ и коледните приказки, създадени за децата на автора). Пропита от разочарование и човешка слабост, историята е като извръщане на глава, което добрият човек е принуден да направи пред обстоятелствата, наложени от властимащите. Трудна е за четене от незапознати с митологията поради имената и пространствата на фантазията, които авторът е изградил в предходните произведения, но емоцията, вписана в красивите описания, все още вълнува със силната си образност.

Най-сетне Туор стигнал до запустял път, минал по него между високи могили и килнати каменни колони, а когато денят взел да гасне, отпред се появил древният чертог с просторни високи зали. Нямало в сенките нито следа от зло или заплаха, но го обзело страхопочитание, като си помислил за ония, що някога обитавали там, а сетне заминали незнайно накъде – горделивият и безсмъртен, ала обречен народ на задморските