В шкафовете понякога се крият забравени и съвсем неочаквани съкровища. Точно така попаднах, без изобщо да съм го търсила, на незавършения роман на дядо ми, написан към края на живота му.” – разказва внучката на писателя Флоранс Льоблан в увода на Последната любов на Арсен Люпен.
Морис Льоблан написва книгата през лятото на 1936 година и я преработва под формата на четиво с продължение за вестник „Авто”, но получава мозъчен кръвоизлив. А романът така и не вижда бял свят до месец юни 2012 г., когато семейството на писателя решава да го издаде, по повод 70 годишнината от смъртта му.
Действието в книгата се разгръща по времето, когато Арсен Люпен е на 40 години. И както винаги той се превъплъщава в различни самоличности: ту е капитан Андре дьо Савери, ту „капитан Кукуригу”, ментор и пример за подражание на децата от бедното парижко предградие Пантен. Историята започва от края на XIX в. и стига до 1921 г., когато за първи път след войната е организиран голям прием в италианското посолство, на който присъства и Кора дьо Лерн – голямата любов на крадеца-джентълмен. В основата на романа е тяхната сложна любов, както и вечната борба на Арсен Люпен срещу несправедливостта.
Откъс от романа
През декември 1921 г. в италианското посолство бе организиран голям бал. Няколко отделни приема вече бяха дали началото на светския живот в Париж, но тази официална вечер беше най-важната след събитията от 1914-1918 година.
Посланикът и съпругата му посрещаха гостите пред парадното стълбище. Елегантно облечени хора се разхождаха из великолепните зали на първия етаж, събираха се на групички или по двойки, поздравяваха се и обменяха впечатленията, без да изпускат от поглед новодошлите.
Отдалеч като непрекъснато жужене долиташе дискретният шепот от разговорите, музиката на оркестъра, който свиреше в дъното и леките стъпките на танцуващите.
Изведнъж в залата се възцари пълна тишина: на вратата се открои силуетът на висока млада жена. От обноските и държанието й се излъчваше такова изящество и хармония, че всички красавици около нея бледнееха и изглеждаха обикновени и банални. Облечена съвсем семпло, без никакви бижута, тя носеше изкусно бродирана рокля с цвят на чаена роза. Русите й коси се спускаха на вълни покрай изящния й врат и нежно докосваха благопристойно разкритите й рамене. Зелените й очи подчертаваха още повече прелестната свежест на лицето, по което нямаше и следа от грим.
С лека стъпка тя влезе в залата и бързо бе обградена от тълпа обожатели, които се надпреварваха да я поздравяват:
– Госпожице дьо Лерн, каква радост да ви видим! Как е баща ви?
– Колко сте красива, Кора! Моите почитания!
– Скъпа Кора, много бих искал да танцувам с вас! Запазете първия валс за мен! Сама ли сте? Принц дьо Лерн не е ли с вас?
След като отговори вежливо на всички, тя се настани в едно кресло и любезно ги отпрати:
– Оставете ме да се насладя на обстановката. Толкова харесвам атмосферата на баловете: светлината, цветята, разкошните костюми и униформи…никога не се уморявам да ги наблюдавам. Сега забелязвам, че маркиз дьо Серол е тук, бих искала да говоря с него. Ще се видим отново…
Докато младежите се отдалечаваха, маркиз дьо Серол се приближи до нея, весел и бодър, въпреки напредналата си възраст.
– Добър вечер, дете мое. Бях сигурен, че ще ви намеря тук. Принц дьо Лерн не е ли с вас?
-Баща ми си остана вкъщи тази вечер. Той не харесва особено светските събирания.
Маркизът седна до нея.
-Да видим…Какво правихте през месеците, в които бяхте далеч от Париж? Четохте ли?
– Да. „Възпитание на чувствата”, „Старите майстори”…Стилът на Флобер ме омагьосва, каква тъга само се излъчва от книгите му…Колкото до Фромантен, напълно се увлякох по него, толкова проникновено изучава холандските майстори!
– Това е добре…А вие, още ли рисувате?
– Да, щом се върнах, отново се захванах с рисуването.
– Напредвате ли?
-Така мисля. Там се запознах с нови похвати и изучавах творбите на най-добрите художници.
-Те изглежда са ви вдъхновили: тази рокля има необикновен стил, коланът и шалът са в тон с очите ви и изящно контрастират с кехлибареното розово на десена.
Сянка на задоволство премина по лицето й.
– Харесва ли ви? Много се радвам, вие сте толкова проницателен критик! Роклята представлява точно копие на една картина на Гейнсбъро, портрет на дюкесата на Девъншир.
-Не ми е познат… Но „критикът” в мен от загриженост си позволява да ви упрекне за нещо съвсем друго: защо все повече допускате да сте обект на клюки и злословене?
Тя настръхна.
– Чуждото мнение ми е безразлично, тъй като държанието ми е безупречно.
-Това е много аристократично. Но за съжаление в едно затворено и малко общество, сме принудени да се съобразяваме с другите, най-малкото трябва да уважаваме някои приети идеи и обществени норми.
-В какво ме упрекват?
– Ето например тази вечер вие сте тук без придружител…Това е напълно излишно…Младо момиче! Защо да афиширате публично своята независимост? Резултатът няма да закъснее: давате ли си сметка какъв ефект предизвика това струпване на ухажори около вас? Те се отнасят към вас неуважително. Това е много дразнещо.
Тя отвърна безгрижно:
– Това не ме засяга, те са напълно безобидни.
– Разбира се, това не е нещо сериозно. Лошото е, че хората разправят за някакви „четирима мускетари”, които сте довели от Англия. Казват, че баща ви е имал неблагоразумието да ги настани у вас, в някои от пристройките на вашето имение? Вие излизате заедно, показвате се публично с тях. Само за това се говори. Доколко са верни тези слухове?
Тя оправи с грациозен жест шала си.
– Всичко това е вярно. Всичко, с изключение на злъчната интерпретация на тези съвсем обикновени факти. Моите приятели са много образовани хора. Запознах се с тях в Лондон. Бяха тръгнали към Париж, но не знаеха къде да отседнат: баща ми им предложи да се настанят временно в рушащите се постройки в дъното на градината и те се съгласиха. Съседството ни разсейва самотата ми.
Маркизът печално вдигна рамене:
– Не мога да не отбележа, че изглежда съвсем просто и невинно, когато вие го разказвате. Но отстрани нещата стоят по друг начин: заради тези волности хората се отдръпват от вас и отказват да ви посещават. Така сама се изолирате.
– Изпитвам ужас от преднамерените и лицемерни визити. Бих искала да мога да общувам само с избрани хора, като вас например.
Това твърдение му направи видимо удоволствие.
– Така да бъде – отстъпи той. – Единственото жалко е, че жените ви отбягват. Никоя от тях не дойде да ви заговори, забелязахте ли? Единствено мъжете…и то прекалено явно.
Тя се усмихна.
– Вижте, ето една, която се приближава към мен: домакинята на този прекрасен бал.
Превод от френски: Мина Петрова
Морис Льоблан (1864-1941) създава своя персонаж Арсен Люпен през 1905 г. за седмичника Аз съм навсякъде (Je suis partout). Две години по-късно неговите приключения са издадени в книга и успехът е светкавичен, за сметка на останалите романи на писателя, които остават в сянка. Надминат по известност от собствения си герой, Морис Льоблан, впрочем член на Френската академия, се опитва да го убие в романа 813, но две години по-късно го възкресява с книгата Кристалната запушалка и до края на живота си му посвещава общо 20 романа и сборници с разкази, както и 3 театрални пиеси.
