На гърба на къщата, към градината, имаше врата, пред която лежаха един върху друг като стъпало два големи огладени камъка, почти еднакви, сякаш се бяха родили един за друг. Стопанката често сядаше тук на прага и започваше тихо да подсвирва с уста. И кога по-бързо, кога по-бавно, изпод камъните излизаше един смок. Стопанката вече беше сложила паничката с мляко отстрани. Смокът изпиваше млякото, оставаше да полежи малко на припек и после се мушваше пак между камъните.
Този ритуал се повтаряше всеки ден.
Когато стопанката отиваше по-рано през деня до магазина да купи млякото, продавачът все я питаше защо купува това мляко, няма внуци при себе си, защо ѝ е цяло шише, а стопанката се засмиваше и му казваше, че който много пита, бързо остарява, но казваше тази излъскана като стотинка фраза наистина с такава усмивка, че и продавачът се засмиваше. Тя не казваше, че млякото ѝ трябва за една змия, за един смок, защото животът на село е по-особен, току-виж, както я знаеха, че е софиянка, макар и родена в това село, тя почти не си беше идвала през годините, чак сега си дойде, когато ѝ върнаха къщата, хората изведнъж можеха да я нарекат вещица, магьосница и кой знае още какво. Не стига, че живееше в тази къща, ами се грижи и за змия. Хората са такива, като нищо можеха да си рекат, че щом се грижи за змия, значи самата тя е змия, или поне, нещо като кралица на змиите.
Баща ѝ беше търговец, след преврата му взеха всичко, взеха му и тази къща и когато решиха през селото да минава влак, превърнаха къщата в железопътна спирка, в гаричка. Релсите и перонът и до днес стояха отпред пред къщата, но оттук вече не минаваха влакове, варта по перона се лющеше и падаше на големи бели пеперуди, а релсите бавно се покриваха с дебела като кадифе ръжда.
Баща ѝ изкара целия си живот тук, но вече не в къщата, а в онази барака в края на двора. След като мина по реда си през лагерите, той се върна мълчалив като пън и от немай къде, жепейците, след като му бяха взели къщата, го назначиха за стрелочник. Когато остаря, дъщеря му настойчиво го канеше да се премести при нея в София, но той не се съгласи. Беше около промените, когато ѝ се обадиха от кметството да ѝ кажат, че баща ѝ е починал. Тя пристигна и го завари в бараката, облечен в железничарската куртка, чист, изкъпан, хубавата му бяла коса летеше от течението, явно се беше приготвил отнапред за умирането.
Скоро след това ѝ върнаха къщата и тя реши да се премести тук. Тъкмо беше останала без работа, бяха закрили списанието, в което работеше, но тя се опита да не страда, а си внуши, че ето, нейното време най-сетне е дошло. Ще живее на село и ще си пише стиховете, какво друго ѝ трябва. Тя беше известна поетеса, имаше петнайсет книги зад гърба си.
Животът на село обаче я всмука в грижите си, зеленчуковата градинка ѝ отнемаше доста от времето, продължаваше да чисти къщата и да оправя стаите, само в бараката на баща си все не посмяваше да влезе, но знаеше, че рано или късно ще трябва да отиде и там.
Един ден се накани. Приближи до изметнатата врата, извади катинара от халките, той беше ръждясал и не се заключваше, а само ги държеше, бутна вратата и тя се отвори с птичи крясък. Легло, стол и маса, нищо друго. И едно сандъче в ъгъла. Отиде до сандъчето и отвори капака. Вътре имаше наредени две големи купчини с тетрадки. Стана ѝ интересно, какво ли ще е това. Взе най-горната тетрадка от едната купчина, седна на леглото и я отвори. В тетрадката страница след страница се редяха стихове, написани със стегнатия почерк на баща ѝ. Бързо разбра, че това са нейни стихове. Вземаше една подир друга тетрадките и ги отгръщаше. Когато стигна до дъното на сандъчето, разбра, че баща ѝ беше преписал всичките ѝ стихосбирки. Сигурно беше вземал книжките от библиотеката на читалището. Тя наистина не му беше изпратила нито една от своите стихосбирки, не за друго, а защото беше сигурна, че баща ѝ няма никакво отношение към стиховете.
През нощта сънува баща си. Беше странен сън. Отпред пред гарата беше спрял влак. Тя изтича на перона тъкмо когато влакът вече тръгваше. Видя, че баща ѝ ѝ маха от един прозорец, а хубавата му бяла коса се вее, тя се затича, но влакът ускори и изчезна зад завоя.
На сутринта, след като поседя на прага и нахрани смока, тя отиде на перона. Всичко си беше същото, слънцето напичаше кафявите релси и миришеше на смола. И изведнъж зърна между релсите една железничарска фуражка. Скочи долу и я взе. Беше фуражката на баща ѝ. Дълго я беше търсила за погребението, но тогава не можа да я открие.
