Начало Идеи Актуално Последният лиричен физик
Актуално

Последният лиричен физик

4608
Стефан Маринов

Премиерата на филма „1200 страници болка“ (реж. Атанас Киряков), посветен на съдбата на Стефан Маринов, ще бъде на 18 октомври от 18,30 ч. в столичното кино „Одеон“.

Много народ се е извървял пред очите ми в немалкия ми вече и разхвърлян равномерно и неравномерно по близки и далечни страни живот, но Стефан Маринов, когото с чиста съвест мога да нарека свой приятел, е единственият лиричен физик. С артистичността и изострения си усет към изкуствата Айнщайн, с когото той воюва от първа младост до последен дъх (воюва срещу концепциите на Айнщайн – не и срещу личността му), като че ли непрекъснато защитава от гроба, непрекъснато легитимира правото на Стефан да бъде с еднаква убедителност и човек на частните науки, и литератор, и артист, и гражданин на света с непоколебимо и честно политическо кредо.

Съдбата на Стефан няма равна на себе си по необикновеност, по авантюризъм, по артистичност. Роден през средата на 30-те години в София, израства в интелектуална семейна среда. Като млад учен и буден гражданин влиза в остър конфликт и с апаратчиците от БАН и Софийския университет, и с безправието, в което тъне страната ни, и с милицията. Многократно е уволняван, арестуван и тероризиран от органите на властта, неведнъж е въдворяван на принудително лечение в психиатрични клиники. Луд ли е бил тогава? Познавах го толкова добре, а ми е трудно да преценя. Със сигурност зная само, че всеки негов поглед, всеки жест излъчваха щастие и оптимизъм, упование в светлото бъдеще и на неговите научни проекти, и на цялото човечество. Ако от гениалността до лудостта има само една крачка, извървяна ли беше тя от Стефан? Може би да, а може би не. Ако за да тръгнеш като Стефан сам-самичък да протестираш в центъра на Прага в защита на Харта-77, след което чешките полицаи да те пребият и да те изхвърлят от страната, е необходима искрица лудост, то това е лудост благородна и свята, на Христос лудостта. Искрица лудост е необходима и за да се опиташ като Стефан да се самозапалиш пред съветското посолство в Париж в защита на руските дисиденти, но и това е лудост свята и Христова. За мен подобни лудости не са диагноза – подобни лудости са подвиг.

До отговора можем да се доберем само ако тръгнем от политическите дадености, в които протече вълнуващата му биография. Нейде през началото на 60-те КГБ тихомълком превърна психиатрията в наказателен инструмент за най-доблестните съветски граждани – със съдействието на подкупни и наплашени от режима лекари най-здравомислещите руски дисиденти бяха провъзгласявани за луди и затваряни в психиатричните клиники с особено предназначение. А Стефан Маринов беше несъмнено един от първите родни дисиденти и доколкото съветският опит бе водещ в цялата източноевропейска империя, и саморазправата на КГБ със свободомислещите бе безусловно споделена от родната Държавна сигурност. Според тази практика, когато международният натиск пред Москва ставаше непоносим, Кремъл освобождаваше някои от най-видните дисиденти от сибирските концентрационни лагери и от лудниците и ги изпращаше насилствено на Запад. След като основава в семейното си жилище собствена Лаборатория за фундаментални физически проблеми и след като влиза самостоятелно, без позволението на съответните официални институции, във връзка с редица свои западни колеги, Стефан е арестуван и изпратен насилствено на Запад.

И там обаче неукротимият му дух не намира покой. Тероризиран на родна земя, той и в свободния свят се оказва нежелан. Живее в Белгия, САЩ, Франция, Италия, Австрия и къде ли още не, често обявяван от едни или други власти за персона нон грата и непрекъснато екстрадиран и реекстрадиран от една държава в друга. Разновидните му конфликти с палачите на Изток и с бюрократите на Запад често имат гротесков привкус. Техният трагикомизъм Стефан Маринов е пресъздал неотразимо и в есетата, които написа за водената от мен културна програма на Радио „Свободна Европа” „Контакти”, и в сборника си „Изыди, Сатана!” („Махни се, Сатана”), издаден през 1982 г. в Грац.

Това обаче беше само част от истината. Другата ѝ част съдържат думите на бившия директор на българската секция на „Дойче веле” Михаил Антонов по адрес на героя на нашия разказ: „Той е гениален автор, но физиката го е побъркала”. Оценката на Антонов не бе злонамерена: директорът на българската секция оцени подобаващо публицистичния талант на Стефан Маринов и излъчи политическите есета на физика. Хонорарите от двете радиостанции бяха добре дошли за автора, който живееше от мизерно по-мизерно при гостоприемни приятели по широкия и пъстър свят.

Когато му гостувах за последен път преди около четвърт век, обитаваше една съборетина и работеше като коняр в една конюшня край Грац. Социалната си мизерия Стефан приемаше със затрогващо великодушие. По-точно казано, той я игнорираше, тя като че ли не се отнасяше до него, не го докосваше дори. Вживял се без остатък във физиката, единственото, което имаше силата да го откъсва периодично от експериментите и формулите му, бе авторската му литература. Социалните му послания, сатиричните творби, кореспонденциите му с ръководителите на БАН и на психиатричните клиники, с държавниците на редица държави са истински шедьоври. (Впрочем не за кореспонденция става дума, а за еднопосочни писма, за писма, на които Стефан, разбира се, отговор не получава.) Побраните в споменатия сборник текстове издават една енциклопедична ерудираност, те блестят със сарказъм и остроумие, с изящен литературен език и с така дефицитната за националната ни художествена традиция себеирония.

Стефан бе чиста и светла личност – той бе, както казват руснаците, целият като на длан. Всяка корист, всяко притворство му бяха природно чужди, природно чужди му бяха и сребролюбието, и властолюбието, и какъвто и да е кариеризъм. Владееше свободно десетина езика, себеразбираше се като гражданин на света и като учен с изострено гражданско съзнание мечтаеше да открие вечния двигател и да го дари на човечеството. Вярваше дори, че е на прага на откритието, но беше доста самотен в тази си вяра.

Драматично протекъл, животът му и завърши драматично. Доколкото не вярвам в конспиративни теории, аз отказвам да повярвам и на упоритите слухове, че нелепата му смърт е не злополука или самоубийство (оставил беше и предсмъртно писмо), а дело на олигарси от световната енергийна мафия, които са обезпокоени от предстоящото откритие на причудливия физик (Маринов намира смъртта си, след като пада от седмия етаж на университетската библиотека в Грац, Австрия).

За разлика от животните ние, хората, не приключваме земния си път с физическата си смърт. Човекът е не само физика, а и метафизика, сиреч и онова, което остава след смъртта му. Битието се простира и отвъд смъртта, а при най-стойностните личности онова, което остава след тях като завещание за потомците, е по-съществено от биографичното им присъствие върху лицето на земята. Така и смъртта на Стефан Маринов направи и благородството на характера му, и творческите му постижения по-видими. Дори да не си е издигнал като Пушкин приживе монументален „паметник неръкотворен”, Стефан Маринов вече положи посмъртно неговия фундамент.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора