Премиерата на филма „1200 страници болка“ (реж. Атанас Киряков), посветен на съдбата на Стефан Маринов, ще бъде на 18 октомври от 18,30 ч. в столичното кино „Одеон“.
Много народ се е извървял пред очите ми в немалкия ми вече и разхвърлян равномерно и неравномерно по близки и далечни страни живот, но Стефан Маринов, когото с чиста съвест мога да нарека свой приятел, е единственият лиричен физик. С артистичността и изострения си усет към изкуствата Айнщайн, с когото той воюва от първа младост до последен дъх (воюва срещу концепциите на Айнщайн – не и срещу личността му), като че ли непрекъснато защитава от гроба, непрекъснато легитимира правото на Стефан да бъде с еднаква убедителност и човек на частните науки, и литератор, и артист, и гражданин на света с непоколебимо и честно политическо кредо.
Съдбата на Стефан няма равна на себе си по необикновеност, по авантюризъм, по артистичност. Роден през средата на 30-те години в София, израства в интелектуална семейна среда. Като млад учен и буден гражданин влиза в остър конфликт и с апаратчиците от БАН и Софийския университет, и с безправието, в което тъне страната ни, и с милицията. Многократно е уволняван, арестуван и тероризиран от органите на властта, неведнъж е въдворяван на принудително лечение в психиатрични клиники. Луд ли е бил тогава? Познавах го толкова добре, а ми е трудно да преценя. Със сигурност зная само, че всеки негов поглед, всеки жест излъчваха щастие и оптимизъм, упование в светлото бъдеще и на неговите научни проекти, и на цялото човечество. Ако от гениалността до лудостта има само една крачка, извървяна ли беше тя от Стефан? Може би да, а може би не. Ако за да тръгнеш като Стефан сам-самичък да протестираш в центъра на Прага в защита на Харта-77, след което чешките полицаи да те пребият и да те изхвърлят от страната, е необходима искрица лудост, то това е лудост благородна и свята, на Христос лудостта. Искрица лудост е необходима и за да се опиташ като Стефан да се самозапалиш пред съветското посолство в Париж в защита на руските дисиденти, но и това е лудост свята и Христова. За мен подобни лудости не са диагноза – подобни лудости са подвиг.
До отговора можем да се доберем само ако тръгнем от политическите дадености, в които протече вълнуващата му биография. Нейде през началото на 60-те КГБ тихомълком превърна психиатрията в наказателен инструмент за най-доблестните съветски граждани – със съдействието на подкупни и наплашени от режима лекари най-здравомислещите руски дисиденти бяха провъзгласявани за луди и затваряни в психиатричните клиники с особено предназначение. А Стефан Маринов беше несъмнено един от първите родни дисиденти и доколкото съветският опит бе водещ в цялата източноевропейска империя, и саморазправата на КГБ със свободомислещите бе безусловно споделена от родната Държавна сигурност. Според тази практика, когато международният натиск пред Москва ставаше непоносим, Кремъл освобождаваше някои от най-видните дисиденти от сибирските концентрационни лагери и от лудниците и ги изпращаше насилствено на Запад. След като основава в семейното си жилище собствена Лаборатория за фундаментални физически проблеми и след като влиза самостоятелно, без позволението на съответните официални институции, във връзка с редица свои западни колеги, Стефан е арестуван и изпратен насилствено на Запад.
И там обаче неукротимият му дух не намира покой. Тероризиран на родна земя, той и в свободния свят се оказва нежелан. Живее в Белгия, САЩ, Франция, Италия, Австрия и къде ли още не, често обявяван от едни или други власти за персона нон грата и непрекъснато екстрадиран и реекстрадиран от една държава в друга. Разновидните му конфликти с палачите на Изток и с бюрократите на Запад често имат гротесков привкус. Техният трагикомизъм Стефан Маринов е пресъздал неотразимо и в есетата, които написа за водената от мен културна програма на Радио „Свободна Европа” „Контакти”, и в сборника си „Изыди, Сатана!” („Махни се, Сатана”), издаден през 1982 г. в Грац.
Това обаче беше само част от истината. Другата ѝ част съдържат думите на бившия директор на българската секция на „Дойче веле” Михаил Антонов по адрес на героя на нашия разказ: „Той е гениален автор, но физиката го е побъркала”. Оценката на Антонов не бе злонамерена: директорът на българската секция оцени подобаващо публицистичния талант на Стефан Маринов и излъчи политическите есета на физика. Хонорарите от двете радиостанции бяха добре дошли за автора, който живееше от мизерно по-мизерно при гостоприемни приятели по широкия и пъстър свят.
Когато му гостувах за последен път преди около четвърт век, обитаваше една съборетина и работеше като коняр в една конюшня край Грац. Социалната си мизерия Стефан приемаше със затрогващо великодушие. По-точно казано, той я игнорираше, тя като че ли не се отнасяше до него, не го докосваше дори. Вживял се без остатък във физиката, единственото, което имаше силата да го откъсва периодично от експериментите и формулите му, бе авторската му литература. Социалните му послания, сатиричните творби, кореспонденциите му с ръководителите на БАН и на психиатричните клиники, с държавниците на редица държави са истински шедьоври. (Впрочем не за кореспонденция става дума, а за еднопосочни писма, за писма, на които Стефан, разбира се, отговор не получава.) Побраните в споменатия сборник текстове издават една енциклопедична ерудираност, те блестят със сарказъм и остроумие, с изящен литературен език и с така дефицитната за националната ни художествена традиция себеирония.
Стефан бе чиста и светла личност – той бе, както казват руснаците, целият като на длан. Всяка корист, всяко притворство му бяха природно чужди, природно чужди му бяха и сребролюбието, и властолюбието, и какъвто и да е кариеризъм. Владееше свободно десетина езика, себеразбираше се като гражданин на света и като учен с изострено гражданско съзнание мечтаеше да открие вечния двигател и да го дари на човечеството. Вярваше дори, че е на прага на откритието, но беше доста самотен в тази си вяра.
Драматично протекъл, животът му и завърши драматично. Доколкото не вярвам в конспиративни теории, аз отказвам да повярвам и на упоритите слухове, че нелепата му смърт е не злополука или самоубийство (оставил беше и предсмъртно писмо), а дело на олигарси от световната енергийна мафия, които са обезпокоени от предстоящото откритие на причудливия физик (Маринов намира смъртта си, след като пада от седмия етаж на университетската библиотека в Грац, Австрия).
За разлика от животните ние, хората, не приключваме земния си път с физическата си смърт. Човекът е не само физика, а и метафизика, сиреч и онова, което остава след смъртта му. Битието се простира и отвъд смъртта, а при най-стойностните личности онова, което остава след тях като завещание за потомците, е по-съществено от биографичното им присъствие върху лицето на земята. Така и смъртта на Стефан Маринов направи и благородството на характера му, и творческите му постижения по-видими. Дори да не си е издигнал като Пушкин приживе монументален „паметник неръкотворен”, Стефан Маринов вече положи посмъртно неговия фундамент.
