Начало Идеи Актуално Последният свободен човек в Руската църква
Актуално

Последният свободен човек
в Руската църква

Елена Мухаметшина
07.08.2014
2030

П-АДЕЛ09

На 5 август се навърши една година от убийството на отец Павел Аделгейм, известен с острите си критики към висшия клир на Руската православна църква. Днес в Русия го определят като „последния свещеник, който казваше истината за църквата“, споделиха пред „Газета.ru“ негови приятели и познати.

Аделгейм бе убит от оператора Сергей Пчелинцев, живял няколко дни в дома на свещеника в Псков. Убиецът беше признат за невменяем.

Георги Кочетков, свещеник, ректор на Свето-Филаретовския православно-християнски институт:

С отец Павел се познавахме от години. Той беше член на попечителския съвет на Свето-Филаретовския институт. За мен отец Павел е емблематична фигура. Сам той отразяваше нашата епоха. Преживял е всичко, което е преживял и нашият народ: страдания, ужаси, затвор, опит за убийство, клевета, неразбиране. При това поразителни бяха неговото удивително мъжество и простота. Помня го като изключително честен, обикновен и мъдър човек. У нас често се случва едно и също: или удряме с истината като с палка по главата, или дипломатстваме, забравяйки откъде сме тръгнали и накъде отиваме. Той притежаваше всичко най-хубаво и най-благородно, за което се изискват голямо чувство за достойнство, приемственост и традиция. Не таеше злоба и обида, жадуваше да даде пример за достоен живот. Тъкмо това не ни достига сега. За мен отец Павел е не просто мъченик и светец – за много съвременни хора това звучи абстрактно. По-важното е, че той беше човек, който успя да преживее всичко и да докаже, че и в нашата страна може да се живее достойно. Единици са като него.

Веднъж служихме заедно в Псков и бяхме двамата в олтара. Удивих се от някои неща. Най-напред от това, че отец Павел служи открито, отворено, така че хората да не се чувстват като зрители в храма. Той служеше на руски. Не можех да си представя, че някой в Псков ще служи на руски. Служеше така, че ти оставаше усещането сякаш за първи път си на богослужение. Струваше ми се, че това е невъзможно, а той го постигаше с поразителна простота.

Докато е бил в затвора, върху него е извършено покушение. Спасява се, но му отрязват единия крак. Половин век служеше без крак, с протеза. Преди началото на нашето богослужение той се спъна в някаква черга и падна върху престола. Аз се изплаших много, а той се изправи ловко, макар и да бе вече над 75-годишен, и каза: „Няма нищо, ние сме силни“.

Виктор Яковлев, заслужил артист на Русия:

Днес всички мислим за това, което се случи преди една година, малко след 19 часа. Сега в Псков има Аделгеймови четения, на които се събраха неговите приятели, дойде и дъщеря му от Америка. Вчера говорихме за него в продължение на шест часа, размишлявахме как успя да обърне толкова много хора към себе си, защо като го гледаше човек, си мислеше – колко е хубаво да вярваш в Бога. Той беше съвършено безстрашен човек. Беше благ, добър, всички обичаше, но умееше да отстоява своята позиция.

В него имаше нещо, което не достига на всички ни – цялостност. Как живеем ние: едно мислим, друго говорим, трето вършим. У него нямаше разминаване между думите и делата. Както е казал апостолът: само, който „биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне“[1]. Едва ли пияницата ще помогне на някого да стане трезвен, едва ли крадецът ще научи някого на безкористност, едва ли някой ще повярва на корумпирания, когато той твърди, че корупцията е нещо лошо. Словото става действено, когато сам човек се преобрази. Често си спомням една случка от живота на Махатма Ганди. При него дошла жена с дете и го помолила: „Учителю, помогни ми, синът ми обича много да яде сладко, а това е вредно за него“. Той й казал: „Ела след една седмица“. Тя дошла, а Ганди повикал сина й и му рекъл: „Не яж сладко“. След една седмица, жената дошла отново: „Учителю, моят син не яде сладко!“. Той я попитал: „Защо се учудваш – аз му казах не яж и ето той не яде“. Тя рекла: „Защо не му го каза веднага, а след една седмица?“. Ганди отвърнал: „Защото седмица преди това аз самият много обичах сладко“. Тоест той променил себе си и словото му придобило сила. Затова когато корумпираните у нас обясняват, че трябва да се борим с корупцията – всичко това е само празнословие. По тази причина в нашата страна разтъфтява демагогията. Отец Павел беше далеч от демагогията. Беше чужд на всяко лицемерие.

Бях настоятел в храм „Светите жени мироносици“, където той беше свещеник в продължение на 20 години. Беше изключителен проповедник. Проповедта му бе силна с това, че говореше за важните за него неща. Докато другите свещеници говорят за онова, което за хората е полезно да знаят, той говореше за своите болки и радости. Няма как това да не подейства. Когато четеш Достоевски, имаш чувството, че четеш за себе си. Като слушаш проповедите на отец Павел, чуваш, че той говори за теб. Архимандрит Зинон, който беше негов приятел, ми каза: „Христос нищо добро не е обещал на своите последователи. „Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Аз страдам и вие ще страдате. Настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.“[2] Както е страдал Христос, така са страдали и неговите последователи. Смъртта на отец Павел показва, че той е истински последовател на Христос. За да спаси този болен човек, който бе дошъл при него, той разговаряше с него задушевно. Друг би казал – щом го е пуснал в дома си, значи не е много на себе си. А отец Павел пускаше всички, в това и виждаше мисията на свещеника. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“[3] – това е казал Иисус, такъв беше и неговият живот. Разбира се, ние все още имаме много да мислим защо не сме такива.

Александър Копировски, професор в Свето-Филаретовския православно-християнски институт:

Павел Аделгейм е човек-легенда. Той е син на репресирани родители и сам е бил репресиран в детството си. По време на заточението си в Караганда, още като момче, попаднал на свети хора в забележителната община на стареца Севастиан, който впоследствие е причислен към светиите. Тоест, от една страна е бил в ада, а от друга – в рая. Бил ръкоположен за дякон от един свят човек – епископ Ермоген Голубев. После го изпратили да служи в Узбекистан. Така ремонтирал една стара църква в Каган, че я преобразил в голям и нов храм. Поради това и заради активната му проповед го обвинили в антисъветска пропаганда и го затворили. При обиска открили у него стихове на Ахматова и Манделщам и го обвинили, че съчинява антисъветски стихове и ги приписва на известни поети. В лагера искали да го убият, но успели само да му отрежат крака и той останал сакат за цял живот, с протеза. Когато вече станал известен свещеник, възстановил много църкви в Псков, създал приют за умствено изостанали деца и училище. Но отново се сблъскал с хорската злоба, завист и подозрителност, бил гонен от своя брат и архейерей, днешният Псковски митрополит Евсевий, който го отстранил от всичките му поприща и на практика унищожил всичките му начинания. Така и загина отец Павел, отваряйки вратите на дома си за съвършено непознат човек.

По време на литургия, когато излизаше с чашата пред народа, отец Павел можеше да цитира думите на Манделщам: „Ето я дарохранителницата, като слънце златно се понесе във въздуха“. Тези цитати бяха включени в каноничните молитви. Няма други като него. Мина една година от смъртта му, а любовта към него продължава да расте. Беше човек с удивителна смелост, не се страхуваше да казва истината. В неговия случай това не беше абсолютната истина, която те бие по главата. Той се опитваше да осмисли църковния път, да осъзнае онова, което е загубила църквата през съветската епоха.

Казваше, че много свещеници и епископи са запазили „съветското в себе си“, че неотстъпчиво възстановяват в църквата вертикала на властта, което изобщо не бива да правят. Навсякъде прокарваше духа на любовта и твърдото изповядване на вярата: отстояваше своето и когато го мъчеха съветските власти, и когато в Псков го нападаха своите, продължаваше да казва, че в църквата не бива така, че в църквата може да властва единствено любовта.

Дмитрий Свредлов, свещеник в запрещение:

Отец Павел беше последният мохикан. Има много хора, които не са съгласни с това, което се случва в църквата, те изразяват възгледите си чрез емоциите. Аз също съм сред тях. Отец Павел се отличаваше с това, че винаги аргументираше рационално позицията си. Неговите аргументи бяха до голяма степен неоспорими, тъй като се обръщаше към църковната традиция. В този смисъл той беше винаги убедителен.

Последен мохикан е, защото след неговата смърт вече няма кой да говори. Много са тези, които мислят и които знаят какво се случва в църквата, но никой не говори…

Отец Павел беше непреклонен и прям при изразяване на позицията си. Подобно на Дон Кихот се бореше с вятърни мелници. И, разбира се, победи в това сражение. Смъртта му бе смърт на християнски мъченик от семинарски учебник. Животът му бе безукорен: като започнем от съветския период и стигнем до взаимоотношенията с Псковския митрополит Евсевий.

И завърши с мъченическа смърт в името на Христа. Той победи административно-църковната античовешка система, като умря християнски. Няма за какво да се заядем с него: дори богословските му изследвания да са спорни за някого, неговата мъченическа смърт направи делото му безукорно. Трудно е да полемизираш с човек, който е отдал живота си за Христос. Отец Павел е пример за човек, вървял цял живот по Христовия път, той е последният светец на новото време.

Андрей Кураев, протодякон:

За съжаление не съм общувал лично с отец Павел. За мен той е по-скоро историческа фигура. Когато влязох в църквата, той вече бе направил най-важното в живота си. Отец Павел беше дисидент, олицетворение на съвестния свещеник. Дори в годините на свобода той помнеше, че съществува заплаха за свободата на съвестта, идваща не само от наказателните органи на държавата, но и от страна на религиозните групи. Защото страстта към властта развращава ума на хората, независимо от техните убеждения. Затова е необходимо да запазим пространството на правото, в това число и на църковното право, и пространството на човешкото достойнство. Той беше последният свободен човек в нашата църква.

Протойерей Павел Аделгейм е роден на 1 август 1938 г. Родителите му са репресирани от съветската власт. Когато изпращат майка му в затвор в Казахстан, той тръгва заедно с нея. В Казахстан се приобщава съвсем случайно към православната община на отец Севастиан. През 1954 г. става послушник в Киево-Печерската ларва. По-късно постъпва в Киевската духовна семинария, откъдето е изключен от игумен Филарет Денисенко по политически причини. През 1959 г. е ръкоположен за дякон. Завършва Московската духовна академия. През 1969 г. е арестуван за клевета срещу съветския строй и е осъден на три години лишаване от свобода. В затвора губи десния си крак и през 1972 г. излиза на свобода като инвалид. Служи във Ферган и Красноводск. От 1976 г. е клирик в Псковска епархия. Автор е на книгата „Догматът за Църквата в каноните и практиката“ (2002).

Текстът е публикуван в „Газета.ru“.

Още по темата:
Отец Павел Аделгейм, Руският патриарх е като генерален секретар

 


[1] Евр. 2:18

[2] Вж. Йоан, гл. 15 и 16

[3] Йоан 15:13

Елена Мухаметшина
07.08.2014

Свързани статии