Книга като „Между идеологиите и хедонизма – театърът в началото на новия век” от Виолета Дечева няма как скоро пак да се появи. Не само заради внушителния обем – 500 страници. Нито защото за подготовката на подобно изследване са били нужни повече от 10 години – то обхваща процесите в българския театър веднага след промените през 1989 г. до края на „нулевото” десетилетие от ХХI в. А защото у нас почти не остана място, където е възможно сериозното и аналитично писане за театър. Тази книга до голяма степен е факт и благодарение седмичната рубрика на Виолета Дечева във в. „Култура” Реплика от ложата. Нейните текстове на страниците на вестника неведнъж са разпалвали яростни до кръв дебати, ставали са повод за бурни несъгласия и гилдийни сръдни, но по тях си сверяват часовника останалите (малцина) пишещи за театър. След отпадането на идеологическите лостове за влияние върху театралните процеси у нас, оперативната критика вече работи на принципа „кучетата си лаят – керванът си върви”. През годините „рецензиите” в повечето печатни медии постепенно се превърнаха ако не в откровен пиар или светска хроника, то в чисто информативни текстове с определено жълт привкус (ще припомня въпроса на „театрален наблюдател” от многотиражен вестник: „До каква степен се разсъблича Аня Пенчева в новия си спектакъл?”). Обсъждането на голотата на актьор в някой спектакъл обикновено измества истинския дебат около качествата и мястото на постановката в театралните процеси. И като капак на всичко вече под сурдинка се говори за закриване на специалността театрознание в НАТФИЗ.
Появата на „Между идеологиите и хедонизма – театърът в началото на новия век” би трябвало да се оценява и през тази призма. Работата на театралния изследовател, историк и критик, какъвто е Виолета Дечева, има нужда от подходяща професионална среда и адекватен дебат, но през годините все по-често се оказва, че тя е принудена да разговаря едва ли не сама със себе си, да отстоява един все по-стесняващ се театрален анклав, а гласът й все по-рядко открива достойни събеседници и опоненти.
Всичко това е функция от посоката в развитието на театралния процес у нас, представен задълбочено, компетентно, с изчерпателността на летопис в най-новата книга на Виолета Дечева. „Глобализиращата се индустрия на изкушенията за щастлив живот произвежда хедонистичен и пасивен зрител, очакващ от театъра да му предложи следващата доза изкушения. Раздвоени между идеологиите и хедонизма в зависимост от собствената си театрална памет и култура, театралите осмислят по различен начин дълбоките културни промени в началото на новия век и търсят отговор на въпросите, пред които те ги изправят.” По тази вертикала върви изследването на Виолета Дечева, в което студиите, статиите и рецензиите съчетават аналитичния, отстранен поглед на историка и изследователя с емоцията на критика. Всъщност тя винаги се е пазела от жарките страсти в своите текстове, затова е особено любопитно понякога между редовете на нейните рецензии да доловиш клокочещите отдолу пристрастия и антагонизми. Независимо от тях обаче, в книгата присъстват всички възлови фигури, оформили облика на нашия театър през нулевото десетилетие на новия век. Няма как да се оспори констатацията, че Константин Илиев, Боян Папазов и Станислав Стратиев са трите кита, върху които стъпва съвременната ни драматургия. В изследването често се правят и паралели с европейските драматургични традиции и театрални естетики.
За улеснение на читателя книгата е структурирана в четири части: драматургия (освен вече споменатите тук са още Яна Борисова, Теодора Димова, Иван Кулеков, Христо Бойчев, Юрий Дачев, българската драматургична класика, балканската драма, преводни пиеси и техните сценични рецепции у нас); естетики и стилове в българския театър след 1989 г. (поетичната аскеза на Сфумато, карнавалната естетика на Стефан Москов и Александър Морфов, театърът на Лилия Абаджиева, Мариус Куркински, Явор Гърдев, Диана Добрева), фигури (Крикор Азарян, Леон Даниел, Младен Киселов, Юлия Огнянова); годишни равносметки. Тя може да послужи като учебник по съвременен български театър, в който освен равносметка на случилото се досега се очертават и посоките в неговото развитие занапред. Нищо чудно, че в прогнозите на Виолета Дечева присъстват доза скептицизъм и доста горчивина. За изследовател с нейния хоризонт няма как да остане скрита нерадостната картина напред.
