Как може човек да се позовава на Юрген Хабермас, избягвайки същевременно обичайните идеализации на некролога, трудните пътища на една чисто философска критическа оценка, както вероятно би предпочел самият той, или дори мимолетните сюжети на публицистиката? Защото с неговата смърт настъпи краят на един Zeitenwende – не в смисъла, който му се придава напоследък в актуалните политически събития, особено тези в Германия, а на едно мащабно философско събитие. То започва може би с Хайдегеровото „Въведение в метафизиката“, деконструирано от младия студент на страниците на FAZ, и кулминира в последната критика на Хабермас към дигиталната епоха и нейната политика, определена от него като „нова структурна промяна в публичността и делиберативната политика“ (Ein Neuer Strukturwandel der Öffentlichkeit und Deliberative Politik). Един Zeitenwende, определил решително еволюцията не само на следвоенна Германия, но и на Европа като политически субект в нейната цялост.

Публичната сфера – езиковата игра и нейната структурна промяна

Междинни станции по този мисловен път са неговият хабилитационен труд за „фундаменталната структурна промяна на публичната сфера“ и разбира се, анатомията на комуникативното действие като вид посткантианска критика на рационалността чрез комуникацията, схващана като политически акт, а не просто като процедурна реализация на демокрацията. „Тази основна идея, пронизваща неговото творчество, потвърждава още веднъж думите на Шопенхауер, че великата философия е развитието на една-единствена мисъл.“ „Тази единствена мисъл, едновременно проста и дълбока, носи техническото наименование „комуникация“, но се отнася до всекидневния процес на езиково разбиране“, отбелязва списание „Философия“ в неотдавнашния си некролог. Тя обаче не остава просто част от „езиковата игра“, нито елемент от формалния обмен на логически аргументи, характерен за съвременната форма на демократична легитимация.

Публичната сфера се утвърждава като рамка, като контекст, който е отворен по презумпция за всички и в който аргументи и опит, логика и емоции си взаимодействат и търсят израз в изкуството и всички останали форми на обществено съзнание. Нейното най-висше развитие обаче се осъществява в политическото поле, където тя легитимира институциите. Като такава, публичната сфера се превръща във форма на модерния просветителски проект, чиято реализация ангажира Хабермас в критиката му към философията на постмодерността и въведения от нея когнитивно-културен релативизъм.

Концепцията за комуникативното действие и неговото институционално измерение като процес на социална реформа представлява може би основното му разграничение от наследството на Франкфуртската школа и критическата теория. Като неин последен представител, той се стреми към качествено надграждане за една по-холистична практика на рационалността, която чрез постигане на консенсус цели по-радикални социални промени. Следователно демокрацията и публичната сфера се утвърждават като иманентно присъщи елементи на този процес на социална трансформация – момента, в който реалното става валидно, съгласувайки емпиричната фактичност на правото с неговата нормативна валидност (Faktizität und Geltung, 1992).

Тази негова разработка бележи изместване на фокуса му от чисто комуникативната етика към социологията на правото, като той винаги остава в защита на рационалния потенциал на съвременните демократични институции. Два основни принципа управляват този процес:

А. Принципът на диалога: валидни са единствено онези правни норми, които срещат (или биха могли да срещнат) одобрението на всички засегнати лица в качеството им на участници в рационалния диалог.

Б. Демократична легитимност: легитимността не произтича от традицията или религията, а от самия демократичен процес, в който гражданите обсъждат и съгласуват правилата, които да следват. Това в крайна сметка обвързва радикалната демокрация с правовата държава – и това заключение е може би най-важното наследство, което Хабермас ни завещава днес.

Международна легитимност

Следователно концепцията за „конституционализиране на международните отношения“ в епоха, в която международното право е подложено на изпитание, отново ще се утвърди като идеята, която прогресивното човечество ще изведе от Хабермасовата философия в защитата на международната легитимност.

От позицията си в известния „Спор на историците“ до смелото си застъпничество в полза на Гърция по време на финансовата криза – което бе не просто израз на солидарност, а най-дълбоко отстояване на концепцията за политическа Европа – Хабермас бе интервенционисткият публичен интелектуалец, чието последно предупреждение бе насочено към опасностите от появата на нов милитаризъм и на един авторитарно-технократичен капитализъм.

Политическа Европа губи своята съвест, глобалната критична мисъл – своя глас, а всички ние, гражданите на света, ставаме по-бедни.

Теодорос Георгиу е професор по политическа философия на Димокритския университет в Гърция. Николаос Влахакис е дипломат и д-р по философия на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Статията е публикувана в www.efsyn.gr