Един ездач, раздърпан като привидение, влезе в градчето. То беше последното градче преди залеза. Шапката и кърпата на врата му имаха цвят на мокра пепел, лицето му също имаше цвят на мокра пепел и всеки, който го видеше, щеше да си каже, че този господин е просто пробит долар, направо пълна отрепка, всеки така щеше да си каже, ако не бяха големите, като четки за дрехи, бакембарди, които придаваха донякъде тържествен вид на цялата му окаяност.
Конят не падаше по-долу от господаря си. Плетеше крака, сякаш е ударил две големи уискита, а опашката му беше пълна със степни репеи.
Ездачът се изтърси на земята, заметна надве-натри юздата на добичето около гредата на коневръза и влезе в бара. Посрещна го прашно мъртвило, надупчено от снопове слънчеви лъчи, които проникваха през процепите на дъсчените стени.
– Има ли някой? – изкашля се новодошлият. Само няколко мухи прозвъннаха в тишината. Той тъкмо се накани да мине зад тезгяха и сам да се обслужи, когато в ъгъла се размърдаха някакви парцали и от тях изскочи един дядка с ръкавели.
– Никой няма – обяви дядката с глас, два пъти по-висок от ръста му. – Всички заминаха.
Мъжът мина зад тезгяха, избра си едно шише и една чаша, отиде до най-близката маса, разположи се на нея, сипа си и отново погледна стареца.
– Къде заминаха?
– Може да си чул, може и да не си чул. Влакът, който минава на десет мили оттук, пренася заплатите на войниците от форт Хоук. Но се намериха двама умници, които се втренчиха в тези пари като в пъпа си. Качили се те на влака като обикновени пасажери, разправили се с охраната, пъхнали няколко пръчки динамит под стоманения сейф и го взривили. Само че за беда, парите се разлетели на всички посоки. И нашите като чуха, оседлаха конете и хукнаха натам.
– Чакай малко. Че това стана преди две години. Чувал съм тази история.
– Това ти казвам. Всички заминаха и оттогава ги няма.
– Аха – каза мъжът. – Няма смисъл и ние да ходим натам, казваш. Вашите всичко са събрали. Макар че много бих искал и аз да се натъкна на такава гледка – как по земята растат долари и ти само минаваш и ги береш.
– Няма защо да ходиш толкова далеч. И тук можеш да се порадваш на подобно нещо.
– Така ли? Ти направо ме изненадваш. Ще пийнеш ли една чашка?
– Не. За последен път пих, когато щях да се женя. Реших – малко за кураж, за блясък в очите, знаеш ги тези работи. Всичко беше организирано, сватбарите вече се бяха събрали. Момичето беше хубаво като вазичка. Сватбата щеше да е на петдесет мили оттук, в Пиъни. Петдесет мили са нищо работа за ездач като мен. Започнах още предишната нощ. Като започна да се развиделява, яхнах коня и отпраших. И по обяд се освестих върху гредата на коневръза. Така си бях наръмбил задника, че после два месеца не можех да седна. Бързал съм, разбираш ли, друсал съм се на седлото, да не закъснея. И оттогава не съм близвал.
– Аха. А какво говореше за някаква прекрасна гледка?
– Хотелът фалира и ме наеха да описвам имуществото. Това и правя вече две години, защото никой не ми дава зор. Само че преди седмица, когато свалях два револвера от стената, за да им запиша серийните номера, усетих че стената отдолу е куха. Започнах да изследвам кухината, отпрах ламперията отгоре и се натъкнах на скривалище. А в скривалището – касичка. А в касичката – познай какво?
– Не мога да позная. Кажи ми.
– Доларчета.
– Чакай малко. Защо споделяш това с мен? Не можеш ли сам да си грабнеш доларчетата и дим да те няма?
– В деня преди сватбата обрах на карти един човек. Спечелих доста пари. И затова реших да му отпусна края, ергенско парти, така да се каже. Но като се събудих на гредата на коневръза, си дадох сметка, че това е наказанието ми за лъжата. И реших, какво и ще да става, да не пипам чуждо.
– Ами добре. Да вървим тогава.
– Спокойно. Едно по едно. Ще ти кажа къде е касичката. Но преди това трябва да ми дадеш някой долар. И аз трябва да преживявам.
– Добре. Отиваме до касичката и колкото сграбчиш с две ръце, твои са.
– Не. Аз чуждо не пипам.
Мъжът изпъшка. Имаше логика в думите на стареца. Той си събу единия ботуш, отпра тока, измъкна една сгъната на четири стодоларова банкнота, подаде я на човека, удари ботуша върху тока, за да го закове отново, обу го и скръсти ръце.
– Качваш се по витите стълби – започна да обяснява старецът. – Има една врата, тя се вижда. Минаваш през нея и тръгваш по коридора. В дъното му има закачалка. Над нея има два пирона, на които висяха револверите. Ще опипаш внимателно дъските под закачалката. Откованите дъски ще се размърдат, аз само леко съм ги закрепил. Като ги дръпнеш, ще видиш тенекиена вратичка, като на печка. Зад вратичката е касичката.
– Добре – каза мъжът. Стана и тръгна по витото стълбище. Мина през вратата. Закрачи по коридора. Стигна закачалката. Плъзна длани по дъските отдолу. Две от тях се размърдаха. Дръпна ги. Видя тенекиената вратичка и я отвори. Лъхна го дъх на пълен със сажди комин.
Мъжът хукна по коридора, изскочи на стълбището и полетя надолу. Вратата на бара се поклащаше. Когато излезе навън, видя неговият кон със стареца на гърба да изчезва зад ъгъла.
– Как препуска само! – рече си с възхищение мъжът. – Дядката верно е бил добър ездач.
Сетне се върна в бара и отново се настани на масата, където го чакаха неговото шише и неговата чаша. Нищо страшно не беше станало. Щеше да почака, да почака и все щеше да дочака някой нов гост. Поне вече знаеше как да постъпи. Беше запомнил историите на стареца дума по дума. А и в другия му ботуш имаше още сто долара.
И като отпи здрава глътка, мъжът разроши бакембардите си.
