„Казанова“ на Фелини е невероятно красив филм, това е една чужда фантазия, карнавално пътуване през времето на вечния човек.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път. Тази година се навършват 40 години от премиерата на „Казанова“.
Някога, всред поток от съмнително мъдри фрази, изказани с артистична претенциозност, Федерико Фелини внезапно изтърси, че всъщност всеки кинорежисьор снима цял живот един и същ филм, както всеки художник цял живот рисува себе си. Ако за мнозина други творци подобно обобщение е повече или по-малко вярно, струва ми се, че то напълно отразява творчеството на самия Фелини. Взрете се във всичките му филми и вие ще видите, че независимо от идеята, сюжета и реализирането всеки от тях представлява разказ за самия Фелини. Като стар магьосник, заменил вълшебната пръчка с филмова камера, маестрото превъплътява себе си в различни физически образи, които принадлежат много повече на неговата собствена душевност, отколкото на заобикалящия го свят. Той е журналистът в „Сладък живот“. Той е проститутката в „Нощите на Кабирия“, той е самата клоунада в „Клоуните“, той е градът в „Рим“ и т.н.
И ето сега неговото невероятно въображение ни го представя като безсмъртния похитител на женската плът – Казанова.
Двама италианци – единият от Севера, другият от Юга. Единият – чаровно денди на европейското изискано общество от преди два века, самонадеян, суетен фукльо, чиято главна цел в живота е да бъде център на всеобщо внимание, псевдописател, псевдоучен, псевдофилософ и вероятно непсевдолюбовник. Другият, когото пресата нарече най-големия лъжец някога роден в Италия, странна смесица от клоун и интелектуалец, забавен и артистичен разказвач на истории в римските кафенета, претендиращ да бъде философ и поет на своето време, а в действителност не надхвърлил наивната мъдрост на студент първа година, погълнат изцяло от грижи за собствения си образ, към който неизбежно присъства специална шапка и дебел шал (човекът се бои да не настине в Рим), но… филмов режисьор, чиито изобразителни способности са главозамайващи и където с един детайл, без предварителен замисъл, по чисто чувство, той казва повече неща, отколкото с всичкото си произволно многоглаголстване.
Тези двама души имат нещо много общо. Те са духовни родственици. Не прадядо и правнук, а рождени братя, дошли на света с инстинктивното желание да го смаят. При това всеки един от тях има нещо, което другият не притежава и което вероятно провокира стремежите им. Джакомо Казанова не е творец като Фелини, но това не му пречи цял живот да се опитва да бъде такъв. Фелини е далеч от еротичните завоевания на Казанова, но как би искал да бъде този смайващ и безотговорен покорител на женските прелести. Наполеонът на креватното полесражение, авантюристът, който сменя жени и страни като носните си кърпи и твърди, че животът му се командва от най-смислена духовна мисия.
Филмовото съединяване на двамата италиански братя в един образ, или по-добре превръщането на Фелини в Казанова, е било наистина най-вдъхновен магьоснически процес. Изпращайки себе си на въображаемо пътешествие отпреди двеста години, режисьорът е успял да превърне натуралистичния сексуален маратон на своя прототип в серия филмови картини, които спорен мен са между най-красивите в съвременното кино.
Мисля, че едно от най-важните неща при създаването на изкуство е разстоянието, което творецът установява между себе си и своя обект. Това разстояние до голяма степен предопределя художествения успех, тъй като то установява равновесието между форма и съдържание. Федерико Фелини съвсем инстинктивно (сега той може да разказва, че е мислил върху това повече от 40 години) е заличил всякакво разстояние и просто е изпратил себе си назад във времето, за да поживее като Казанова, макар и в продължение на 163 минути.
И така, онези зрители, които биха искали да видят филм за истинския Казанова, така както той сам е разказал за себе си, или така както е описан във великолепната биография на Казанова от Джон Мастърс – неудържимият мъж с ненаситен полов нагон, с трагикомичните му подвизи, с единайсетте му заболявания от венерически болести и непрестанните дребни и миризливи нещастия, които го сполетяват – няма да го намерят в този филм. Казанова на Фелини е нещо доста различно. Той дори няма много общо с Казанова от сполучливия филм на Луиджи Коменчини, който бе представен просто като жертва на обществото, в което бе живял. Този вид модерен поглед, в който комбинират Маркс със Фройд, за да ни представят човека като абсолютен продукт на средата, поне на мен ми изглежда толкова произволен, колкото и обратният подход – че човек е само това, което Господ е направил от него. Затова не може да има сравнение между новия Казанова и този от една последна телевизионна серия, където той е обречен да бъде скучен, грозен и вулгарен.
Творческата интуиция на Фелини му избира най-добрата позиция – преди всичко друго Казанова е жертва на самия себе си. Без никакво съмнение при всички времена, общества и житейски ситуации, на Северния полюс или на Сейшелските острови Фелиниевият герой щеше да следва същата съдба, в която водещата звезда е съчетание от собствената неудовлетвореност плюс примамливото, топло и красиво пространство на женския свят.
Филмът започва с разгара на венецианския карнавал. Още първият кадър ни отвежда безпогрешно в XVIII век. Хиляди хора в карнавален делириум висят като гроздове по мостовете над каналите. От Гранд Канале бавно се изважда потъналата огромна глава на богинята на любовта Венера. И в момента, когато нейните очи се появяват над водата, най-преданият й служител на име Джакомо Казанова получава тайно листче, което го извежда извън града. След бурно пътуване през морето той трябва да изпълни еротичен подвиг за удоволствието на наблюдаващия през тайна пролука френски посланик. Еротизмът на сцената е сведен до фарс (Фелини не би могъл да не се изсмее над себе си). Джакомо Казанова прилича повече на работник от каменна кариера, който се труди с обилна пот. Но разбира се светата инквизиция е по следите на този отруден прелъстител и той безмилостно е хвърлен в затвора. Съдът над грешния Джакомо е толкова съвременен, че би могъл да мине за съд на всяка власт, чиято главна работа е да наказва хората. И все пак, докато от съвременните затвори се бяга трудно, Джакомо Казанова успява да се измъкне с лекота през покрива. Бягайки от проклетата и любима Венеция, той се отправя на доживотно странстване из света.
От тук нататък филмът има чисто епизодичен характер и представлява най-великолепна филмова мозайка. Мисля, че това е формата, която сякаш съществува заради таланта на Фелини. Всеки отделен епизод е толкова завършен и толкова самостоятелен като кинокартина, че би могъл да бъде изваден от филма и гледан като отделно произведение. Може би единственото, което ги обединява в сюжетната линия, е процесът на остаряването на техния главен герой. Това остаряване постепенно ще започне да издига все по-трудно преодолима стена между неговото отслабващо тяло и примамливо разхождащата се по всички държави свежа и лукава женска плът. С времето ритъмът на живота у Джакомо започва да става все по-бавен. Силен, властен и неудържим в началото, готов на всякакви подвизи, участник в диви сексуални оргии, горд с пълната победа на единството от плът и дух, Казанова започва да отмалява и с това започва драмата между духа и плътта.
Веднъж преди много години попитах един познат, доста възрастен мъж, дали старите хора не се чувстват по-щастливи от това, че с напредналата възраст сексуалните им желания са изчезнали и живота им е по-спокоен? Човекът се усмихна на моя наивен въпрос и каза: „Тъжното е, че дори когато силите изчезнат, желанието си остава непокътнато!“.
Точно в този смисъл Фелини успява да приближи съдбата на Казанова до тази на всеки стареещ човек.
Романтични историци и критици отбелязват, че нещастието на Казанова било в това, че връзката му с жените била само физическа. Меко казано, аз смятам такова допускане за чиста глупост. Та погледнете само триумфа, пиршеството на победата, извисяването пред самия себе си, поезията, ако щете, до която се домогва Казанова след всяка сексуална победа. Не бих се поколебал да нарека това негово щастие – физическо щастие, защото тъкмо във физическата любов, той се е осъществил така, както творецът се осъществява при създаването на творбата си. И тук е другото достойнство на образа Фелини-Казанова, който спокойно би могъл да бъде наречен поетът на секса. Поет, който няма да бъде разчувстван и понесен от сълзливите вълнения на любовта.
Затова Фелини съвсем правилно превръща двете влюбвания на Джакомо Казанова във фарс. Никой не му вярва, че той е влюбен. И той не вярва на себе си. Това е почти болест. Когато най-обичаната от него жена избягва с Дон Жуан, страданието на Казанова е толкова помпозно неискрено, че едва ли някой го взима на сериозно. От друга страна, ако истинската любов е единственото падение на този еротичен воин, вижте само до какво величие се домогва той, когато Фелини устройва на средата на един площад всред ентусиазирана публика истинско еротично състезание. То е между млад, местен селянин, представител на земната сексуална сила, и нашия интелектуалец – представител на духовната сексуална сила. Само в главата на един Фелини може да се появи идеята за такова състезание, при което двете избрани за целта жени лягат по специален начин на земята, а двамата състезатели действат с ритъма на тъкачни станове. Любителите на порнографията биха останали силно изненадани, като видят, че в сцената няма нищо порнографско, защото е много смешна. Казанова побеждава.
Париж, Лондон, Вюртемберг… Джакомо Казанова кръстосва Европа, представяйки се (и вярвайки), че е инженер, дипломат, икономист, писател, учен, философ. Всъщност всички тези професии в края на краищата са различните имена на любовника. Фелини огражда пътешествието на своя герой с реалност, в която се осъществяват сънища. Каква внушителна красота има в декора на всеки кадър. Вземете епизода с германския театър, когато след представлението хората си отиват и свещарите свалят огромните полилеи, за да угасят свещите с размахването на големи дървени ветрила. И как в това огромно, мрачно и празно пространство Казанова среща за първи път от толкова години майка си. Има нещо много изненадващо от факта, че той е имал майка, защото до този момент нищо в поведението му не ни е подсказвало, че той може да признае някаква жена за майка. Това е много силна, запомняща се картина, в която майката сякаш става символ на старостта и смъртта.
С увеличението на годинките, онова, от което Казанова-Фелини (а и всяко нормално човешко същество) се бои – самотата, започва да настъпва. В света на живота около него се появяват все повече и повече млади, силни и нахални мъже, които като млади лъвове грабват най-хубавата женска плячка за себе си. Горкият стареещ Джакомо остарява все по-ясно в позицията на Шаро от известната приказка. Самотата го завладява все по-силно. Тук Фелини създава една от най-красивите сцени в днешното кино.
Във Вюртемберг, в един аристократичен и напълно откачен двор, Казанова трябва да прекара нощта сам. И тогава всред нощта, в голямата празна зала той вижда механична кукла с човешки ръст. Тя е кукла, която изобразява красива жена. Сега Фелини ни хвърля в странна двойственост. Тази мъртва, механична кукла с лакирано лице и трепкащи очи, с пружинно движение на ръцете и краката… съблазнява Казанова. Мъртвата имитация на живата женска плът ражда у него чувство на истинско желание и неговит танц с куклата в тази Вюртембергска нощ се оказва заявка за безсмъртие. Като че Казанова иска да каже: „Аз бих танцувал по същия начин и с дяволите, и с ангелите, и с облаците, ветровете и дъждовете, с всичко, в което моето въображение може да види образа на жена“.
И може би затова в края, преди да издъхне, Казанова вижда себе си да танцува със същата тази кукла по замръзналата повърхност на Гранд Канале, на дъното на който стои главата на Венера, но… със затворени очи.
Казанова на Фелини е един невероятно красив филм. Мисля, че не е възможно истински любител на киното да остане вън от магията на италианския маестро. Това е една чужда фантазия, карнавално пътуване през времето на вечния човек. В ролята на Казанова Доналд Съдърланд е повече от великолепен. Както във всички Фелиниеви филми актьорските изпълнения са на най-високо професионално ниво. А операторската работа на Джузепе Ротуно би могла да бъде урок по филмово операторство за много години напред.
Нека завърша с това, че напуснах този филм, кой знае защо, с чувството, че смъртта не значи нищо, че може би изобщо няма смърт, тъй като Казанова на Фелини, който е живял точно преди два века, беше неоспорим жител в нашето, сегашно време и вероятно неоспорим жител на бъдещето.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
