В рамките на платформата „Световен театър в София“ и МТФ „Варненско лято“ 2019 имаше прожекции на спектакъла „Евгений Онегин“ на руския режисьор Тимофей Кулябин, осъществен в театър „Червен факел“ в Новосибирск.
Постановката е носител на две статуетки на престижната театрална награда „Златна маска“ в Русия. Прожекциите в миналогодишното издание на двата фестивала на постановката „Три сестри“ от същия режисьор предизвикаха много отзиви и положителни реакции. Неговите постановки в театъра и операта имат международна слава и признание. Характерно за режисьорския му стил е търсенето на нови и нестандартни подходи при поставянето на класически текстове (Чехов, Пушкин, Кафка и др.), обрасли с клишета и натоварени с определени очаквания, подвластни на инерция във възприемането и интерпретациите.
Неизбежното сравнение между миналогодишния спектакъл „Три сестри“, изигран на жестомимичен език, и сегашния „Евгений Онегин“ показва самоцитиране на някои изразни средства и елементи – мълчанието, черно-бялата цветова гама, осъвременяването и условността на сценичната визия, прожекциите, паралелно на сценичното действие.
В режисьорската версия на Кулябин е останало малко от „Евгений Онегин“ на Пушкин. Представлението е осъвременено и голяма част от оригиналния текст липсва, има малко реплики между персонажите, финалът е различен. Произведението на руския поет е лишено от думите си, оголено до сюжетен скелет. Метафора на това оголване е металната конструкция на финала, около която хвърчат листчета хартия като нечути думи, отнесени от вятъра. По-важни изразни средства от словото са пространството, визуалните знаци, музиката (муз. оформление Владимир Бычковски), пластиката (Артур Ощепков), актьорската игра. Актьорите на Кулябин играят като сплотена команда от хора с обща мисия и тази отдаденост стига до залата. Представлението завлядава зрителите не чрез думите и рациото, а телесно-емоционално и сетивно-интуитивно. Въздейства на невербално ниво, първично и неопосредствано и предизвиква отклик и емпатия. Много добре е разчетен ритъмът на спектакъла, така че да не стане досаден или монотонен въпреки дължината от над три часа. Много богата е звуковата картина – класическа музика, танго, съвременна музика. Спектакълът изгражда своя ритъм чрез контрастите –редуване на монотонност с танц и акробатика, ступор и мълчание с пластика и движение, изолирана самота и пренаселеност с хора. Пространството на дейстието се трансформира чрез светлината и се разширява чрез прожекции.
Провокацията към зрителските очаквания започва още в първите минути – млада девица, завита с чаршаф и стенеща пресилено театрално, удовлетворява сексуално Онегин (Павел Поляков) върху постеля на пода. Актът е механичен и по навик, не предизвиква никаква реакция в главния герой. Повтаря се три пъти, всеки път последван от едни и същи рутинни действия – Онегин пуши, разглеждайки списание „Сноб“, след това заема позата от репродукцията, закачена на стената, която изобразява Витрувианския човек на Леонардо. Скицата изобразява идеалните пропорции и хармонията. Героят е пародийно копие и противоположност на това – бездушен манекен с разпънати встрани ръце, церемониално обличан от мъже в черно, които го хранят и поят с вино. Следва механично изпълнение на танго, в което всеки от мъжете и жените танцува сам, без контакт с другия. Всяко следващо повторение на тези действия е все по-небрежно и изпълнявано с досада – сексът, храната, виното и танците не носят наслада. Всичко е мълчаливо и без реплики. Глас зад кадър (Игор Белозеров) чете стиховете на Пушкин за руската „хандра“ и английския „сплин“, обзели героя – сивата скука на битието, мрачното угнетение и празнота, мировата скръб на живота без смисъл и чувства.
Сценографията на Олег Головко е правоъгълник със сиви стени – напомня на безличен кино павилион – хамбар, в него няма знаци и предмети, които категорично да определят времето и мястото на действието. Стерилна и безлична среда, условно, неопределено време, сбор от отломки на различни времена. Смесват се съвременни и старинни предмети – грамофон с фуния, бюро, микровълнова печка, стърчаща от стената селска чешма с кофа отдолу… Представлението е неутрално като цветове – черно, бяло, сиво, без ярки акценти, костюмите нямат нищо общо с епохата. Сякаш нарочно режисьорът и сценографът са създали среда, която да е максимално далеч от какъвто и да е намек за поезия, красота, романтика и любов. Това поражда още в началото дисонанс и сблъсък с представата за произведението на Пушкин като една от световните канонични истории за любовта, разказана в красиви, затрогващи рими. Вместо радост от живота, звънчета на руски тройки, препускащи през зимните преспи, и любовни трепети – стерилна, клинична сивота, хора механични кукли и безнадеждност.
Преместването на Евгений на село е маркирано с разпръскването на купчинки сено на сцената. Има и вълча кожа с препарирана глава – вероятно резултат от някой лов на помешчиците от околията. Действието постепенно се нагнетява и ускорява ход, завихряйки се около четиримата главни герои – Татяна и Онегин, Олга и Ленски. Бавният ритъм от началото се забързва с нахлуването на Ленски (Сергей Богомолов), който е пълна противоположност на Онегин – кипящ от енергия, летящ във въздуха буквално и преносно, пишещ стихове по стените, влюбен и изпълнен с надежди. Повтарящото се до безкрай едно и също танго от грамофона с фунията е заменено от динамична съвременна музика. Ленски дори успява за известно време да увлече Евгений в обща забава – двамата изпълняват акробатични скокове и премятания по сцената сред облаци тебеширен прах.
Появата на Олга е иронизиране от страна на режисьора на съвременната масова култура. Тя се държи като Инстаграм кралица по време на фотосесия – заобиколена от светкавици, жадна за внимание, красива и празна. В изпълнението на Валерия Кручинина Олга е подчертано глуповата и фалшива – хихикаща и заемаща пози като от модно списание. Облечена е в рокля като на Мерилин Монро и позира с Ленски като Кейт и Лео на носа на кораба „Титаник“.
Татяна (Даря Емелянова) за разлика от сестра си е странна и чужда на суетата, „сива мишка“, интровертна, неугледна и безизкусна. Общото между нея и Евгений е, че са чужди на средата си, самотници и странници, доброволни аутсайдери от фалша, лустрото и баналните житейски цели на социалното си обкръжение. Тя изначално и интуитивно е наясно със самотата си в този свят, отчуждена към празнотата на хората около нея, без усещане за принадлежност към собствения си кръг. Онегин е първият различен от всички, които е срещала и познава, и тя се вкопчва в надеждата за любовта с него, която да я измъкне от житейското блато на рутината и безсмислието. В него вижда шанс да осмисли живота си с нещо повече от това да бъде нечия съпруга – неизбежната и безалтернативна реализация на жената в онова време.
Една от най-впечатляващите сцени в спектакъла е тази, в която Татяна пише писмото – признание на чувствата си към Онегин. Сцената е изпълнена от актрисата Даря Емелянова с пределна интензивност и себеотдаване. Стихийните чувства на нейната Татяна са обсесия, неистов копнеж за взаимност, страх, срам и болка. Нейната любов е като всяка първа любов – съдбоносна, на живот и смърт, която боли и не търпи компромиси – или всичко, или нищо, веднага или никога. Емелянова е в риза, боса, изписваща невротично купища листа, които захвърля и започва отново, като обладана от бяс, листата не стигат и пише отстрани по масата, на която се е качила. Мята се между стените като птица в клетка и накрая е толкова изтерзана от огъня, който я изгаря, че се полива с кофа студена вода.
Нейният огън е попарен и превърнат в пепел, преди още да се е разгорял с пълна сила – отказът на Евгений да приеме чувствата ѝ е рафинирано студен и светски. Той е безмилостен, учтив и снизходителен, докато я целува бащински по челото. Той е жесток в своята откровеност и достатъчно честен да и признае, че не може да направи щастлива никоя, рано или късно всяка би му станала скучна, и той носи само страдание на хората в живота му. Това негово признание се оказва пророческо. Той разрушава себе си и всички, до които се докосва – Онегин, Татяна, Олга.
Именният ден на Татяна е жестоко мъчение за нея – докато тя е отхвърлена, всички се надпреварват да ѝ пожелават любов, изтезавайки я със смеха и доброжелателността си. Засрамена, тя бяга навън, а нещата неотклонно вървят към своя трагичен край. От скука, каприз и за забавление Онегин флиртува с Олга, която вече е годеница на Ленски. Жадна за внимание, тя суетно и глупаво се поддава на тази игра. Ленски е уязвен и засрамен, и призовава Евгений на дуел. Онегин не се поколебава да застреля доскорошния си приятел. От Ленски не остава никаква следа – бригада с четки и кофи измива от стените неговите строфи и стихове. Това сякаш най-сетне пробива бронята на Онегин и той осъзнава, че е убиец, че причинява смърт и страдание. Безплодни са опитите му да възстанови следите на Ленски по стените.
После финалът е предизвестен. Татяна все още е млада стока за продан – близките ѝ я изпращат на девичи панаир в Москва: пазар за булки. Тя е съблечена и огледана като животно за разплод на пазара, преди да бъде купена – омъжена. Това за нея е окончателната душевна смърт – Татяна се превръща в женски Онегин, като ритуално облича черен костюм с панталони. Тази униформа я скрива и обезличава, превръща я в механично танцуваща танго кукла – вече е част от обществото на балните зали, студена и сама. Мъртва отвътре ще чака физическата си смърт, докато танцува тангото на сенките, които не се докосват, празни подобия на хора, оплетени в сивотата на разяждащото време.
В представлението срещата след години – прочутия диалог, който е финал на любовната история при Пушкин, го няма. Няма тлеещи чувства, спомени и съжаления, няма думи – само безмълвен поглед за сбогом. Мъртвородената любов си отива в мълчание.
Онегин метафорично се самоунищожава в последната сцена от спектакъла. Избутва на сцената метална рамка във формата на човек, изпълнена с малки късчета хартия. Силен вихър ги разпилява по сцената и изпразва човешката форма от тях, оставяйки оголен телен скелет.
Унищожението и самоунищожението стигат до своя апокалиптичен край. Поезията на Пушкин се е изродила в извънвремеви, нечовешки свят без любов, цвят, радост и смисъл. Спектакълът, създаден от Кулябин и неговия екип, е като антиутопия –присъда над днешното време, което рециклира образи, технологии и клишета от отминали епохи, а в него безсмислено и механично бродят мъртви души и манекени, за които любовта и надеждата са невъзможни.
