Жаклин Харпман, „Аз, която не познавах мъжете“, превод Красимир Кавалджиев, издателство „Сиела“, 2026 г.
Жаклин Харпман е авторка, която – ако беше жива – след три години щеше да е столетница. Биографичната подробност, че е родена през 1929 г., в една и съща година с нашия Йордан Радичков, изглежда незначителна. Тогава защо ги сравнявам? Ами именно защото нямат нищо общо. Освен верблюда.
Белгийската писателка, бидейки по професия психоаналитик, се опитва, диалогизирайки с Вирджиния Улф и Кормак Маккарти, да пропътува през всички сексуални лабиринти на душата и да трасира литературните пътеки на една нова, твърде особена порода верблюди. С известна условност можем да ги наречем: транссексуални. Вероятно в една юнгианска традиция, която предците ни – без да познават – са следвали, и тенците, и верблюдите, и караконджулите са носели нещичко от духа на постмодерната епоха. Явно и тогава парадоксите на сексуалната идентичност са имали силата и очарованието да объркват. Което е нелош повод да се търсят и откриват фолклорно-митологични сюжети дори и в най-авангардните наративи. Казвам това, защото романът „Аз, която не познавах мъжете“ предлага множество подобни провокации. Една от тях е, че той може да бъде мислен като еднояйчен близнак на „Орланда“. В него героинята Алина Берже, четейки „Орландо“[1] на Вирджиния Улф, някак неусетно заживява в мъжкото тяло на Люсиен. Разбира се, идеята не е нито чак толкова нова, нито чак толкова оригинална. Ще я открием и в Балзаковата повест „Серафита“. Жаклин Харпман го знае и превръща подобни интертекстуални връзки в сюжетен двигател. Затова читателят ще открива множество „класически“ гласове. Ще чуе Платон и ще види мита за пещерата. Всъщност той ще е и основният герой в антиутопията „Аз, която не познавах мъжете“. Защото жените в романа несъмнено идват от добре познатия мит. Въпросът е какво ще намерят извън пещерата? Жаклин Харпман го превръща в рефрен и го задава в немалка част от творбите си. Ще го доловим и в „Бог и аз“, и в „Плажът Остенде“, и в „Пропуснато бъдеще“, и в „Проблемна памет“. Навсякъде, т.е. в почти всички свои текстове тя ще обобщава своя клиничен опит. Дали защото – сякаш винаги болна[2] – Харпман започва да практикува доста късно, дали защото дълго се е колебаела повече лекар ли е, или повече писател, академично-терапевтичната кариера в психиатрията „Фонд Рой“[3] наистина ще предопредели маниера на разказване. Колкото по-добър лекар ще става, толкова повече ще се отдалечава от медицината и ще се доближава към литературата.
Предполагам, че в подобна игра на социални роли не може да няма шеговито намигване към Кормак Маккарти. За да се появят две двойки романи-близнаци[4]. Едната книга е за тялото, а другата – за душата. Проблемът е, че диалогът е на един непознат за нас език; и че докато той се води, авторите постепенно умират[5]. Знам, че фразата „постепенно умират“ звучи някак нелепо, ала тя е другият главен герой в разказа. Постепенно умираме. Остаряваме, преди да сме пораснали… Младежките пъпки бързо се превръщат в старчески петна. Като че ли сексът няма нищо общо с това, защото и без него сме затворници. Ала кой знае… защото, ако знае само верблюдът, спукана ни е работата…
––––
[1] Завършен в края на 1928 г., или десетина месеца преди раждането на Харпман, „Орландо“ е своеобразен родител на писателката Жаклин Харпман. Сюжетът за руската принцеса Саша, която ще стане мъж, задълго ще предопределя това духовно родство.
[2] В младостта си тя прекарва тежка форма на туберкулоза, заради която прекъсва образованието си и успява да завърши университет на 41 години, през 1970 г.
[3] Всъщност там, в Cliniqe Fond Roy в Брюксел, тя работи само от 1969 до 1976 г.
[4] При Кормак Маккарти това са „Пътникът“ и „Стела Марис“.
[5] Жаклин Харпман умира девет години по-рано (2012 г.) от Маккарти.
