Начало Идеи Гледна точка Постмодернизъм not dead
Гледна точка

Постмодернизъм not dead

3404

За това, че романът на грузинския автор Бека Адамашвили „В тази книга всички умират“ (превод от немски Алеко Дянков, „Парадокс“, 2022) попада под рубриката на постмодернизма говори не само заглавието, говори и корицата на Таня Минчева: най-отгоре са поставени два емблематични за световната култура образа – на Джокондата, нарисувана от Леонардо, и на Уилям Шекспир, какъвто си го знаем с плешивия му лоб. А от страниците на една книга, показана само ¼, на чиято корица четем името на автора и издателството, се измъква облечен като за взлом млад мъж – сив суичър с вдигната качулка, черна шапка с козирка под качулката, маска – също черна, прикриваща носа и устата – виждат се само очите, много черни панталони и един пуловер с два нюанса по-малко черен, за да се провре сред страниците на друга книга с жълта корица, върху която е изписано заглавието. Тоест в книгата, в която всички умират, ще идва реч за световна литература и култура, следователно, за да се разбере и хареса тя, нужни са познания за съзидателностите на тези световни литература и култура; без тях няма как да стане. Дадено е тоест като задължително условие едно от първите (според мен най-важното) изисквания на постмодернизма: висока обща култура, ерудиция, начетено-компетентен бекграунд, които са императивът sine qua non за всеки постмодерен текст, бил той фикционален или не. Посочена е с оформлението на титулната корица и друга черта на постмодерното писане, която според някои го характеризира най-изцяло: смесването на високото и ниското, на патетичното и карнавалното, на епичното и хумористичното: от една страна, Уилям и Леонардо, от друга – млад взломаджия, промъкващ се тайно. И накрая, илюстрирана е иронията с планетата Сатурн, изобразена наполовина: препратка към древните сатурналии, когато в едно повсеместно неистово преобръщане робът е ставал господар, господарят – роб, а мъжете и жените са се отдавали на плътска вакханалия без задръжки безразборно. 1 + 2 + 3 и хоп! – постмодерното се появи…

Някои обаче могат да кажат, че и постмодернизмът – също както футболните звезди или рок динозаврите, залязват обратно на природното, от запад на изток. И като доказателство биха привели факта, че Бека Адамашвили със своя образцов постмодерен роман, издаден през 2018 г. и спечелил Наградата за литература на Европейския съюз през 2019 г., красноречиво демонстрира това, тъй като Грузия е по на изток в Европа даже и от България. Далечна Колхида, която само корабът „Арго“ може да достигне. Само че – ако тръгнем от изток на запад, ще открием, че мнението за залеза на постмодернизма от запад на изток е малко прибързано, също както вестта за кончината на Марк Твен някога. Минаваме през България и откриваме, че не само „Времеубежище“ на Георги Господинов, но и други книги биват създавани под знака на постмодерната егида, например впечатляващия сборник с разкази на Цветелина Александрова „Дървета за прегръщане“ („Scribens“, 2022). Това в полето на художествената литература, докато в полето на хуманитарната не можем да не отбележим излизането на „Книга за [не]българския народ. Ситуационистки détournement“ („Самиздат“, 2022) на Златомир Златанов – един истински постмодернистки екскурс из днешните пост-постмодернистки дискурси и диспозитиви. Продължаваме движението без много-много да се задържаме, макар че не би било лошо да се отклоним на север, където да укажем с тържествуващ жест „Соленоид“ (2015) на Мирча Картареску, преведен преди година от Иван Станков („Фабер“, 2021), и „Любов като обувка, любов като чадър“ (2016) на Матей Вишниек в превод на Огнян Стамболиев („Гея-Либрис“, 2021). Няма да се спирам в Сърбия при Светислав Басара („Ангелът на атентата“, 2015), нито в Словения при Драго Янчар („Ученикът на Джойс“, 2008), само бегло ще кажа „Здрасти!“ на Алесандро Барико („Емаус“, 2010) в Италия, ще поднеса почитанията си на младия Франсоа-Анри Дезерабл („Някой си господин Пекелни“, 2017) във Франция, за да пристигна в Португалия при Афонсу Круш („Куклата на Кокошка“, 2011), за да ме заведе да погостувам малко на Гонсало М. Тавареш („Кварталът“, 2002–2010). Честно казано, ако наистина тръгна на такова постмодерно пътешествие, доста ще ми се наложи да ръшкам из планетата: при Даниел Келман в Германия („Тил“, 2017), при Олга Токарчук („Бегуни“, 2007) в Полша, при Анете Биерфелт („Когато животът ти изпрати хипопотам“, 2019) и Карстен Йенсен („Ние, удавниците“, 2016) в Дания, да прекося Ламанша, за да ида при Джон Банвил „Морето“, 2009), а след това и Атлантика, за да потърся Томас Пинчън („На ръба на света“, 2013)… Искам да заявя с цялото това изреждане, че ако в хуманитаристиката постмодернизмът отстъпва позиции (но не без бой, вижте титаничните усилия на Жижек и Слотердайк), че ако в масовото съзнание никога не е имал кой знае каква подкрепа и адмирации (напротив, предимно го ругаят и низвергват, тъй като им обърква и разпилява устойчивите, твърди и закостенели представи за света), то в полето на художествената литература той продължава да дава и обилни, и сладостни плодове, които публиката с удоволствие вкусва. Също както аз с удоволствие вкусих романа на Бека Адамашвили „В тази книга всички умират“.

Авторът е млад човек, роден през 1990 г. Но активен, даже свръх – води цели пет години (2009–2014) собствен блог „с хумористично-сатиричен характер“, публикува разкази непрекъснато, а през 2014 г. излиза първият му роман „Бестселър“, спечелил грузинската публика. В него е бъкано с литературни реминисценции: Адамашвили се разправя там с класиците, които са подложени на същите (че и по-големи) мъки в Ада, на каквито те са подлагали своите герои на земята. „В тази книга всички умират“ отново срещаме типичната за грузинския писател иронично-възмездна нагласа спрямо белетристичните „стари майстори“: неговият герой Мементо Мори се е зарекъл да попречи на кръвожадността на признатите и въздигнати в култ литературни корифеи да очистят своите герои. На тази база извършва безброй препратки, стига само да кажем, че още в пролога се гъбарка с Тери Пратчет (не го крие) и неговите „Истории от Света на диска“: „Господин Смърт нагласи будилника за четири часа и трийсет и три минути“. Във втория пролог вече е въведен Мементо Мори, за да започне той самоволното си пътешествието из литературните образци, донякъде приличащо на онова на Панюрж (Рабле). Придружават го няколко души: професор Арно, който търси най-добрите предсмъртни думи, за да ги произнесе, когато му дойде часът; невежата Матей, който иска да спре времето, и който – след много чудене какъв да стане, най-накрая решава, че превръщането му в частен детектив би му отивало най-силно; самодейната феминистка Лия, която във всяка постъпка, дело на мъж, открива сексистки подтекст. Екипът е сформиран и пътуването из класиката може да започне…

Бека Адамашвили го извършва с много хумор, лекота, въображение. Впуска героите си през различните литературни видове – драматургични аналогии („Розенкранц и Гилдерстен са в друга пиеса“), филмови приключения, сивоклетъчни разследвания, саркастични приказки, science fiction подобия, сантиментален дневник, че даже и комикси. Прави впечатление ловкостта, с която борави с жанровете, блестящите му хрумвания, неспирните му евристични инвенции и напълно свободното му, чак на места хулиганско-пренебрежително отношение към литературния канон и неговите светци. Всичко придружено с прекрасно познаване на световната култура: грузинецът плува в нея като риба във вода, без да я (и да се) взема на сериозно; карнавалната му волност извиква у читателя смях и възхита. Един пример само:

  • И вие наистина твърдите, че Нютон е виждал „Мона Лиза“ и че по негово време са пръскали дървета? – въпреки пътуването във времето професор Арно не искаше да повярва в някои неща.
  • Слушай, дай да изясним това веднъж завинаги – каза Мементо Мори в стила на герой от сериал. – Това е съвсем друг свят. Далеч от реалността. Фиктивен. Тук Моне може да е обикновен пияница, Дега да танцува балет, а Микеланджело изобщо да не съществува.
  • Кой е тоя Микеланджело?

Кой е наистина този Микеланджело? И кой е Бека Адамашвили? Бих казал: образцов постмодерен автор, който доказва с писането си, че постмодернизмът не е мъртъв, напротив – жив е и продължава да е способен да изважда на бял свят книги ведри, свежи, неочаквани; книги, които изненадват и радват. И които със самото си съществуване превръщат литературата не в сълзливи квази-психоаналитични изповеди от кушетката, нито във вторични социални изобличения с вдигнат юмрук, а в онова, което тя е била винаги и винаги ще продължава да бъде: свобода на фантазията, свобода на духа, свобода на съвестта, най-накрая – свобода на свободата. Защото единствено и само тази свобода прави човека човек – истински, същностен, космичен.

И безсмъртен, като постмодернизма безсмъртен: „На следващия ден никой не умря“… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора