Майка ми почина за половин час. Обади ми се, успя единствено да ми каже, че ѝ е лошо и изпусна телефона. Пристигнах по-бързо от линейката, качихме я, стигнахме до болницата, в която преди 34 години ме беше родила, и сякаш проимах някаква надежда, ала дотам.
Беше точно в началото на първия локдаун. Нашият храм – „Св. София“ – беше затворен за всякакви обреди. Опело можеше да има единствено на алеята пред гроба и любимият и на двама ни отец Ангел се съгласи да го отслужи. Ровех телефони и тефтери, звънях на всякакви близки и приятели, съобщавах с все по-малко съмнение, че е истина, отговарях и на въпросите за опелото, но все пак молех никой да не идва, за да се пазим взаимно. Разбира се, дойдоха почти всички. Беше чудесен пролетен ден. Точно такъв, в който въпреки локдауна, майка ми би излязла, за да се зарадва на слънцето.
Никакви прегръдки, поне тази ми молба се спазваше. Само очите ни се срещаха зад маските, покланяхме се един на друг от разстояние, отправях за пореден път абсурдната си молба да спазваме дистанция точно когато най-много имахме нужда от прегръдка и показвах на всеки откъде да си вземе свещичка. Любимият и на двама ни отец Ангел започна службата. Пригласяше му дълбокият глас на нашия роднина протодякон Иван, заедно с птичия хор от дърветата (все още неразлистени достатъчно, че да закриват небето над тях, синьо като обещание.)
Красива и искрена служба на открито.
Истинско утешение.
Държах да кажа нещо. Не можех да не кажа. Някакви откъслеци ми се въртяха от предишната вечер, същевременно страшно се притеснявах да не изплескам някаква глупост точно пред отец Ангел, но чак когато дойде моментът, думите от само себе си сякаш се подредиха. Забравих ги веднага след това, но горе-долу ставаше дума за следното:
В нашата „Св. София“, в която и майка ми е кръстена, на стената отляво на олтара има една икона на старозаветната Света Троица, така започнах, след като благодарих на всички, че са дошли. Може би не бихте ѝ обърнали особено внимание, макар и да е точно толкова голяма и златна, колкото иконата на Христос отдясно. Три ангела седнали на обща трапеза. Онези същите три ангела, които според Стария завет се явили на Авраам и които – въпреки че били трима – говорели като че са Един. Чел съм много за тази икона на Андрей Рубльов. Венецът на иконописта, както някои я наричат.
Трите лица на Бога – Бог Отец, Бог Слово и Светия Дух – това са тези три ангела, изобразени обърнати един към друг, така че да изглеждат в пълна хармония и непрестанно общение. Изразът на това общение – любовта, която взаимно си въздават един на друг. Спойката, която прави от Троицата едно цяло.
Когато казваме, че Бог е любов, аз си представям именно тази взаимна и непрестанна любов.
Бог е извън времето и пространството и, разбира се, е непознаваем. Частица от тази любов обаче аз вече съм усетил и затова знам, че съществува. Обичта на майка ми. Към мен и към всеки от вас. И щом чакаме Великден, вярвам и съм абсолютно сигурен, че тази обич не се губи.
Никога не се е губила и няма как да се изгуби.
Пиша и си припомням всичко това във вечерта, в която научих, че любимият и на двама ни с майка ми отец Ангел също си е отишъл без време. Коронавирус. Разболял се е точно когато и аз хванах есенната вълна от втората година на пандемията. Два месеца се е борил в „Пирогов“, докато на съседните легла в интензивното хората са се превръщали в статистика. Вярвам, че е давал утешение и на тях. Трудно ми е да си го представя без расото му, овързан със системи и упоен от всевъзможни лекарства, но вярвам, че е намирал упование и за себе си.
Когато научих, поисках отново да го видя. Намерих си няколко много любими снимки с него от Рилския манастир, отворих напосоки три-четири негови интервюта, а после кликнах и на едно съвсем кратичко видео с 365 гледания – лош запис от почивката на някаква конференция, в който сред шума на залата човекът зад камерата му задава един-единствен въпрос: Какво е сърцето на вярата?
Само с една дума мога да кажа – усмихва се любимият ни отец Ангел с благата усмивка, с която сигурно и мнозина от светите отци са се усмихвали преди образите им да застинат в иконите. Любовта. Трябва да обичаш. Не казвам че е нещо, което е много лесно, но пък е нещо, на което можеш да се учиш. И колкото повече обичаш, толкова повече верови ще бъдеш. Има много случаи, описани в Патериците, истории, свързани с учители на Църквата, със старци, които точно това показват: любовта.
Християнинът е постоянно обичащият човек – продължава любимият и на двама ни с майка ми отец Ангел в клипчето отпреди шест години, което никога няма да застине в икона. И винаги влюбения. Това чувство никога не го напуска. Можеш ли да си представиш да обичаш така силно дори и онзи, който по всякакъв начин е гледал през целия твой осъзнат живот да те нагруби, да ти навреди, дори да те погуби… И ти да обичаш. Това е величието. Тогава наистина можеш да кажеш – да, ставам Христов.
Да, можем да станем – вярвам го, колкото и отнесено да звучи.
Ставаме.
Александър Шпатов е роден през 1985 г. в София. Магистър по право. Aвтор e на сборниците „#НаЖивоОтСофия“ (2014, преведен и на английски под заглавие #LiveFromSofia), както и на „Том 2.0″ (2015), в който са събрани оптимизираните разкази от първите му три книги: „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011). Отличен e с Наградата „Южна пролет“ (2005) за най-добър дебют, както и с Наградата за литература на Столична община (2015). Председател е на Сдружение за градски читални и главен инициатор на проекта „читАлнЯта “в Градската градина на София.
