Обвързаността на страните в днешния свят е такава, че всяка груба (и най-вече военна) намеса може да предизвика конфликт с непредвидими последици. По силата на линейна прогресия всяка интервенция води до следващата, което, увеличавайки силата на предходното въздействие, предвещава сериозен разпад. В съвременната геополитическа теория това се нарича „ефект на доминото“ – както плочките на доминото падайки, събарят следващите в редицата. Звучи като „игрови ефект“, но всъщност обозначава началото на война с необратими последици („ефектът на доминото“ се е използвал като обяснение за войната във Виетнам, целяща възпирането на комунизма от страна на САЩ, за нахлуването на съветските войски в Афганистан, ускорило разпада на СССР, за конфликтите в Близкия изток и т.н.).
Ултиматумът на Путин
На 19 декември 2021 г. Путинова Русия постави ултиматум на Запада: да спре всяко разширяване на НАТО – най-вече в посока на Украйна, което би означавало крах на северноатлантическия пакт като военно-политическо обединение на държави, колективно отстояващи своята свобода и свободно вземащи решенията си; и, второ, алиансът да се изтегли „в дълбочина“, далеч от руските граници, което на практика би поставило редица страни-членки на алианса в ситуацията на пряка заплаха, тъй като в такъв случай не им остава друго освен да се уповават на „честната дума на Путин“ (а „прецедентът с Крим“ е пред очите на всички; Украйна бе първият потърпевш от неспазените гаранции, дадени някога от Москва).
Сметките на Путин не са чак толкова сложни и това се видя на преговорите в Женева. Целта е – при евентуално парализиране на НАТО – да се дестабилизира Европа, да се натрие носа на САЩ заради разпада на СССР (преди 30 години) и да се разпокъса Украйна. По този начин „постсъветския свят“ ще се върне не просто към съветската си аура, а направо към имперското минало на царска Русия.
„Ние сме един народ“ – се заявява в статия, носеща подписа на Владимир Путин, която видя бял свят през юли 2021 г. Има се предвид, разбира се, „единството“ на народите на Русия и Украйна.
Путин не е „първопроходец“ в идеите за такава „обща история“. Преди него още Екатерина Велика си служи с термина „Новороссия“, изличаващ паметта на украинците, а след нея Николай I използва формулата за „тройния народ“ (руси, украинци, белоруси).
Интересно е как един полковник от бившия СССР, школуван от КГБ, се оказа толкова „царски“ във възгледите си. И нещо повече, силно „вчетен“ в дневниците на генерал Деникин, бащата на „бялото движение“. През 2009 г. след знаковото препогребване (или „връщане в Родината“) на „белоемигранти“ в Донския манастир (генералите Деникин и Капел, писателя Иван Шмельов, философа Иван Илин) Путин ненадейно се обръща към журналистите с въпроса: „Чели ли сте дневниците на Деникин? Много интересни неща има там…“ Никой от тях не е очаквал чак такъв интерес към идейното наследство на водача на „бялото движение“, но скоро загадката се разбулва. Оказва се, че Деникин не е могъл да прости на болшевиките най-вече това, че са създали „отделна Украйна“. И съответно Путин, по предварително подготвено листче, има повод да заговори за връзките между „голямата и малката Русия“, заявявайки, че „отношенията между Москва и Киев са вътрешно дело на самата Русия“. Навремето тези негови думи предизвикаха истински скандал в Украйна и дадоха ясен знак за имперските блянове на „новия Владимир Мономах“.
Ако погледнем на всички това с днешна дата, то звучи още по-безпощадно ясно. „Путин не иска Донбас, той иска Украйна“ – категоричен е Джеймс Шер, известен специалист по Русия от изследователския център „Чатам хаус“ в Лондон. И ако я „получи“, ще съхрани атрибутите на украинската независимост, но те ще бъдат изпразнени от всяко конкретно съдържание. На дневен ред е идеята, че „руската цивилизация“ трансцендира юридическите граници на Русия, връщайки се към изконните ѝ предели. Това в момента е държавна концепция, подкрепена със средствата на превъоръжена и обновена армия и една изцяло полицейска държава.
Ето защо, за да се победят „външните врагове“, първо трябваше да се елиминира всяка опозиция вътре в страната, пише Франсоаз Том, известна с анализите си на политиката на Кремъл. И това вече се случи (Ходорковски, Каспаров, Навални, Шендерович); закрита бе и знаковата организация „Мемориал“, направила толкова много за паметта на жертвите на сталинизма.
Натрапва се усещането, че Путин „прочиства“ страната, подобно на Сталин, който чрез процесите през 1937–1938 г. или с антисемитските разобличения на „космополитите“ от началото на 50-те години се е готвел за нова война. Да не говорим за невероятната медийна пропаганда, на която е подложено руското население през последните десетилетия.
И пак, ако се върнем към дневниците на Антон Деникин, видимо любими на Путин, вътре откриваме един интересен термин – „Балканизацията на Русия“, изкован от генерала през 1946 г. в меморандум, изпратен до правителствата на Великобритания и САЩ. Термин, който напоследък често се използва от властите в Кремъл.
Балканизацията на Русия срещу финландизацията?
Ето какво разбира под този термин самият Деникин, настоявайки да не се смесва СССР с Русия, съветската власт с руския народ, палача с жертвата. И все пак:
Ако започне война срещу Русия, за нейното разделяне или балканизация (Украйна, Кавказ), или за откъсването на руски земи, то руският народ ще се надигне, възприемайки такава война като Отечествена война.
След войната срещу Грузия и намесите в „близката чужбина“ виждаме, че нищо от „доктрината Деникин“ не е изоставено, нито пък е забравено. Към което сега определено се добавят и реминисценциите с „финландизацията“. Не само заради дългото „опекунство“ към тази европейска държава от страна на Кремъл, но и заради агресията срещу нея през 1939–1940 г. Откъдето и да се погледна, тази „забравена война“ е „копие под индиго“ на нападението на Хитлер срещу Полша в първия ден на септември на същата тази 1939 г., дало началото на Втората световна война. В резултат на което държавите на двамата „сиамски близнаци“ (Хитлер и Сталин) са били изключени от тогавашното Общество на Народите в Женева (прототип на ООН,) като „държави-агресори“. А САЩ налагат на СССР тежки „икономически санкции“. Оказва се обаче, че друг „верен приятел“, а именно Хитлер доставя на „дружеския СССР“ техническото оборудване в замяна на горива и стратегически суровини. Как нещата се повтарят…
Каква е била причината за тази война? Сталин искал да се „измести границата“, защото минавала опасно близо до Ленинград. А и нали в крайна сметка Финландия била „близка чужбина“, защо в нея да няма „свои бази“ (което пък категорично било отхвърлено от свободолюбивите финландци)…
Сега при Путин спорът е отново за „границата“ и нейното „опазване“. А Русия отдавна има сухопътна граница с НАТО (балтийските държави, Полша, Норвегия), има и граница по море със САЩ. Защо изведнъж Украйна се превръща в такъв „граничен проблем“, както някога е била Финландия?
Между другото през същата тази 1940 г. България е особен обект на увещавания от страна на Москва, за да сключи „пакт за взаимопомощ“. Така се стига до прочутата „Соболева акция“ (по името на съветския емисар, дошъл да подготви договора), вследствие на която България би трябвало да предостави пристанищата на Варна и Бургас за военни бази на съветския флот, а „сигурността“ вътре в страната би била гарантирана от съответния контингент на войските на НКВД. Можем да си представим какво е щяло да се случи в България тогава (същото като в Литва, Латвия или Естония, където целият местен политически и интелектуален елит е „прочистен“ в съвсем кратки срокове).
И тогава, нека припомним, възторжени предшественици на днешните „копеечници“ са правели подписки по „Соболевата акция“, за да гарантираме границите си чрез Червената армия. Ако това бе станало, то след 22 юни 1941 г. територията на България щеше да се превърне в арена на бойните действия между Хитлер и Сталин. Показателно е, че още тогава Москва не се е церемонила особено с „близката чужбина“, нито с автономността на държавите, попадащи в тази сфера.
Казахстанската плочка от доминото
Ако има нещо, което обаче може да възпре Путин, това е революцията, която ненадейно заля Казахстан. Макар и потушена набързо и със силови методи, тя предизвиква огромна тревога в Русия, а и в цялото постсъветско пространство.
Стана така, че първата геополитическа конвулсия за 2022 г. се разрази именно в Казахстан, а не в Украйна. За Путин Казахастан е огромен геополитически залог, не само заради горивата и природните изкопаеми, но и защото в режима, създаден от Нурсултан Назърбаев, той съзира бленувания модел на „постсъветското“, препращащ пряко към времената на СССР. Около 3,5 млн. руснаци живеят в Казахстан, което е близо една пета от населението. Русия използва космодрума в Байконур, изпитва в казахските степи тактическите си оръжия. Ето защо Казахстан трябва на всяка цена да бъде удържан в орбитата на Москва. Така се стигна и до прословутото навлизане на войски на „Организацията на договора за колективна безопасност“ (ОДКБ), които трябваше да спасят руския проконсул на място – президента Касим-Жомарт Токаев. На всички обаче е ясно, че мярката е временна. Населението на Казахстан е силно разслоено, на място ври и кипи около местни националистически, а и ислямистки групировки.
В момента Путин трябва да потушава тази криза. Ще тръгне ли тогава да атакува Украйна, събаряйки още „плочки от постсъветското домино“, чийто „ефект“ би могъл да има отзвук до самата Москва? Звучи невероятно, но може да се окаже горчивата истина.
