Предислов
През лятото на 1993 г. в рамките на едно плаване с яхти от Русе към делтата на Дунава предприех пътуване по българските села в Бесарабия. Оттогава е пътеписът, който предлагам по-долу.
Нека той се приеме като скромен знак на съчувствие към днешните страдалци от Украйна.
I. ХРАМОВЕТЕ
И тук чух тия отровни думи: че ние, българите, сме недотам набожни.
Вярно, нямаме религиозния фанатизъм на други народи, но упорство имаме – вито и превито през вековете до скъсване, но все пак запазвано.
И едно, нека го наречем начално вдъхновение имаме. Как иначе да си обясним, че ведно с къщите първите заселници, наричани още колонисти, са строели църкви. Така е записано в откритите наскоро под пода на храма в с. Нагорное (Карагач) църковни книги: „Святониколаевская двукупольная церковь построена в 1814 году на средства прихожан“.
Документите от село Нагорное са безценни. Те са свидетелства за живота на нашите сънародници в Бесарабия с неизбежните промени в техния живот.
Някъде докъм четирийсетте години на миналия век (XIX век, б.ред.) българското се пази все още непокътнато: сред свещенослужителите и миряните. Вижте какво само пъстроцветие от български имена в църковната книга от 1833 година:
Свещеник Николай Стефанов – години 66,
жена Пена – години 47,
Дъщери Марина – 16, Димитрина – 13;
Дякон Петър Стефанов – години 20,
жена Зиновия – години 19,
син Николай – 1;
Ктитор Георги Стефанов – 41,
жена Стойка – 37,
деца от първа жена Димитър – 17, Николай – 11, Николай – 2.
Има точни описания и на семействата на колонистите: Тодор Пеев (42-годишен) и жена му Пена (39) имат три деца – Христо (21), Мария (18), София (16).
Сегашните големи фамилии в селото могат да проследят черно на бяло историята на рода си по църковните книги. Блазе им, в България е по-трудно!
Но летописите на храма бележат и началото на асимилацията. През 1847 година свещеник е Антоний, жена му се казва Ефросина, а децата Трофим, Андрей, Василий, Фьодор. Другият свещеник е с още по-далечно име Антоний Дзенаус, децата му са Анна, Георги, Пьотър, Алексей. Колонистите все още удържат: Филчо Фатимов, Христо Тодоров, Пею Порачков, Георги Маринов, Стоян Генов.
Отбелязано е още, че последователи на Разколников и други секти няма.
Защо документите, на които се позоваваме, са намерени под пода на църквата? По време на всеобщата атеизация и тук храмът е бил използван за друга цел, до известна степен по-малко кощунствена – за физкултурен салон на училището. Сега се реставрира. За щастие, запазена е не само постройката, в сравнително добро състояние, макар и в непълен обем, до нас са стигнали книжата, които са душата на храма. Те ще са основа и за бъдещия музей с уредник Валентина Иванова. Бъдещ, тъй като отредената вече стара постройка в последния момент сменя стопанина си – дадена е на милицията.
Храмът в Нагорное е запазен. Не такава е обаче съдбата на църквата в с. Криничное (Чушмелий). Всички в селото разказват колко хубава е била тя. И понеже от нея са останали кажи-речи само руини, заснехме запазената в селската библиотека някогашна фотография.
Варварството е станало в по-ново време, като се използвала следната схема: инструкция отгоре отреждала на място да се прецени коя църква е за реставрация и коя за събаряне. Тогавашният председател на селсъвета отсъжда второто. Идва специална група – отделение или взвод войници, която да извърши замисленото от сатаната.
Разказаха ми и за възмездието. Двете селски момчета, които се качили и вързали за стоманените въжета, в разстояние на кратко време се убили при мотоциклетни катастрофи. Загинал и младият мъж, който командвал войниците.
А защо сатаната селсоветчик ходи жив и здрав до ден днешен?
Нека думите не прозвучат като проклятие. Случаят с Чушмелий удивително напомня за кощунството с русчушката църква „Всех Святих“, в която е извършено опелото на неколцина възрожденци – съборена преди петнадесетина години.
Длъжен съм в общо взето безредните си бележки да кажа няколко думи и за катедралния храм в Болград, за който има сравнително повече публикации в България.
Хвала на всички, които помагат да се възстанови предишното достолепие и святост, равни на които имат малко храмове в Украйна и Молдова. Оставам с отлични впечатления от краткия си разговор със свещеника, молдовец по народност. Но се хващам за една негова реплика по повод прекаления патриотизъм напоследък от българска страна и надписа на румънски език под свода на църквата.
Няма съмнение, храмът е издигнат и изписван с дарения и доброволния труд на всички жители от Болград и околностите. Но българите при всичките исторически, политически и етнически превратности са били преобладаващо население. А относно надписа от румънско време, между двете войни, той сам по себе си е кощунство. Което изключва същото при евентуалното му заличаване.
II. ПЕСНИТЕ
Не са много източниците, от които можем да почерпим сведения за живота на българите в Бесарабия. В края на миналия век тук идвали експедиции от Санкпетербургския университет. По-късно, докато съществувала специалност по български език в Одеския университет, се поддържал интерес към фолклора на нашите сънародници. Описания можем да срещнем в статистическите сборници, издания на земските служби. За съжаление събирането и запазването на материалите се свързвало с конюнктурни съображения.
Няма постоянство и от българска страна, макар мнозина от книжовниците ни след Освобождението да са бесарабски българи. В Сборника за народни умотворения, издаван от Министерството на просвещението, впоследствие от Българското книжовно дружество, има текстове от Бесарабия. В кн. ХХI, 1905 г., са поместени песни от с. Караагач, Болградско, Измаилски уезд, днешното с. Нагорное, Ренийски район, което посетих миналото лято. Някогашният записвач В. А. Мошков е нотирал песните и игрите, аз, музикално не тъй подготвен, а и според времето, записвах на магнетофон.
Предлагам три от песните. Първата, изпята от София Петрова Кавалджи от с. Нагорное, втората – от певица в същото село, но омъжена в с. Владичени, чието име при едно повторно отиване ще уточня. Третата е на Валентина Тодорова Петрова (по баща) от Криничное (Чумшелий), родена в с. Каленчак.
Текста предавам дословно, на места се чувства неритмичност, преодолявана в мелодията.
Кирчо на чердак стоеши
Кирчо на чердак стоеши,
пекано иегне идеши,
пекано иегни идеши,
цървено вино пиеши.
Калуда Кирчу минава.
Кирчу Калуда думаши:
– Каду отадаш, Калудо,
Калудо бяла й червена.
Калудо бяла й червена
и назади забрадена.
Калуда Кирчу думаше:
– Йаз отодам, Кирчо льо,
на големите дюгене,
че да си купя, Кирчо льо,
белило, Кирчо, цървило,
че да са, Кирчо, набеля,
набеля още нацървя.
Когуто видя да горя,
че да изгоря, Кирчо льо,
на млади булки мъжете,
на стари баби синойте.
Калуда Кирчо пак дума:
– Калудо бяла й червена,
кога са, Калудо, пак връщаш,
право при мене да дойдеш.
Посъбра Господ
Посъбра Господ, посъбра
рай божи расад да садят
и ощи града да градят
дичица пелиначанца
и ощи годиначанца.
Всичките светци додоя,
идин ми свитец не доде,
Свети Араангел Михаил.
Загърмя, боже, затрещя,
че са задади Михаил,
йотдалеч му са помоли,
йотблизо му са поклони:
– Иаз бях на твойта работа,
моминска душица взимах.
Три дни са, боже, аз мъчех,
дорде душица да й взема.
Златна си абълка върлях,
тя си абълка пое.
Тя се абълка пое
и с душица се раздели.
Господ са люто разсърди:
– Да идеш душица да й върнеш,
разсадничка и годиничка.
– Не моя, боже, не моя
йот майчини й плачуве,
йот майчини й плачуве,
йот бащини й милувки.
Майка й до глава сидеши,
баща й до крака риеши.
Иванчу и Маринка
Иванчувата й майчица,
Маринкината свекърва
къдя й ходила, й питала.
Къдя й ходила, й питала
за тия пусти билки разделки.
Срещнала катун цигане
и на цигане думаше:
– Цигане, да сте ми братя,
яко ша я вас попитам
нямате ли вий този илач.
Нямате ли този илач
за пусти белки разделки,
разделки белки разковни.
Да си снахата пусипя,
дано я Иван намрази,
намрази, да я изгони.
Циганен баба думаше:
– Как да ни знайми този илач,
ний с този илач ходями,
йот пъстър смок му й глявятя,
от зелен гущер ризата.
Ти ще си снаата посипиш,
тъй ша га Иван намрази,
намрази, ша га изгони.
Таман той си спродума,
Маринка за вода утадя,
прямо от там си минава.
Кату чу Маринка таз дума,
таз дума кату за чума,
сложила й повечеряли.
Маринка Иванчу думаше:
– Иванчо, първа пръвнино,
пръвнино първо венчило,
девет сми годен женяти,
леглата ни сми си сменили,
рожби ни сми си добили,
хайде да си леглата сменими,
може си рожба добили.
И си леглата сминили,
сладък си съня заспали.
Иванчу от сън са сабужда,
Иванчу от сън са сабужда
и на Маринка думаше:
– Я, стани, Маринке, я, стани,
како е чудо станало,
от полвината съм жув чуляк.
От полвината съм жув чуляк,
от полвината съм пъстър смок.
Я, стани, Маринке, я стани
и ма завиди, завиди
по високата й грамада.
И на мама, Маринке, обади,
яко ша доди майка ми.
Яко ша доди майка ми,
хала да й са динети,
динети й годините.
III. РОДОВЕТЕ
Колкото българи срещнах по Бесарабия, толкова родословни дървета нахвърлих в бележника си – ей тъй, на крак, по къщите, пазарите, автогарите. Не всички, дори и възрастните, знаят откъде идва коренът им. Във Владичени например говорят, че дедите им са от Македония, но нито говорът, нито песните, па дори и нравът им потвърждават това.
Повечето родове, както в България, носят имената си от прякори. Семейството от с. Нагорное (Караагач), в което пренощувах, има фамилно име Плугчи(еви), певицата от същото село е Кавалджиева, а 84-годишната баба Мария от Владичени е Катранджиева по баща. Прадядото на баба Мария, преселил се от Българско във Влашко, впоследствие, като научил, че по тия места дават рулови (земя), напълнил два меха с катран и преплувал заедно със семейството си Дунава. Оттук фамилното име, широко разпространено и в България.
В скромната постройка, където се помещава културно-просветното дружество „Св. св. Кирил и Методий“ в Болград, се запознах с бай Иван Кисьовски, дългогодишен пощенски служител, сега пенсионер. Неговата фамилия е от най-старите в Болград. От баща си и леля си е слушал, че когато се строял Болград, тяхната къща била втората поред. Съседи им били Азманови, с които се сродили. А иначе старият Болград е бил там, където е сегашното село Табак и се е наричало Местечка Болград.
Имената на улиците са също свидетелства от историята. Туканска, т.е. на тукашните хора, е заселена най-напред, следват ямболската и сливенската – от съответните краища в Българско, кримската е на семейства, заселили се временно в Крим и завърнали се отново тук.
Най-големите и най-стари фамилии в града са Грекови, Тодорови, Абаджиеви, Стоянови, Николови, Шунтови и др.
Записах си старите родове и в Чушмелий: Чомакови, Чаневи, Маринови, Демиреви, Пенови. Оттук е прочутият софийски род Агура.
В разговорите неминуемо стигнахме и до политиката. Повечето от старите родове са били заможни, а са дали и интелигенцията по тия места. Те първи понасят жестоките репресии по време и след войната. По сведение на Меркурий Степанович Костев, чист българин, въпреки пригоденото лично, бащино и фамилно име, запален краевед, независимо от прословутата толерантност на българите към властите, през тия години са били унищожени само от Чушмелий 380 души.
Възпитаник на Болградската гимназия, той заговорва и за избитите учители. Нека споменем директора Мелников, математика Христофоров, литератора Плачков, историка Петров, около 80 на сто от преподавателското тяло, духовния елит на града. Не са пощадени още свещеници, църковни настоятели.
За да бъдем справедливи, следва да кажем, че в т.нар. съветизация са пожертвани не само българи, но и молдовци, украинци. И чисти руси – десетки милиони по цяла Русия. Погромите в Бесарабия са само един епизод от пъкъла, провъзгласяван за рай на всички народи по земята.
IV. ОЦЕЛЯВАНЕТО
Няма фанатизъм у българина, където и да е, включително и тук, в Бесарабия.
Другите покрай промените напоследък малко са се разбунили. Нашите я карат по-кротко, по културно-просветному. Дружеството „Св. св. Кирил и Методий“ върши много работа, особено в Болград. За председателя Николай Тодоров казват, това му е съществуванието. Хубави думи чух и за клона в Измаил.
На пилона пред общината във Владичени редом с украинското знаме стои българският трибагреник. Трогнат, предложих на директорката на дома на културата и на кмета, украинец, женен за тукашна българка, домът да се преименува на читалище и български читалища да го снабдяват с наша книжнина. Надявам се на подкрепа – в Бесарабия и в България.
Да си призная, макар посрещнат и изпратен сърдечно в Болградската гимназия, изпитах огорчение относно перспективата чак от 2000 година да се преподава изцяло на български – преходът е твърде дълъг и мъчителен. От бивш възпитаник на гимназията научих колко лесно е бил забранен българският: до 1940 година надписи по коридорите повелявали да се говори само на румънски, след това не било нужно да се слагат надписи на руски…
Искането старата болградска гимназия да стане отново българска, и то много по-рано, е реално осъществимо, тъй като в града има още средни училища, където евентуално да отидат учениците от други националности.
Усилията на тукашните деятели се свеждат до следното: да се възстанови отнетото след 1818 година и по време на съветската власт. Известно е, че още при заселването си в началото на XIX век българите придобили права, каквито коренните жители нямали. Освен военно попечителство, те били оземлени, за разлика от крепостните селяни в другите краища на Русия. При очакваната поземлена реформа, когато старите собственици и наследниците ще получат земята си, те ще са икономически независими – обстоятелство твърде важно, когато у нас малко наизуст се говори за приемането им в България.
С какво реално можем да помогнем на нашите сънародници? Във времето на всестранните комуникации те желаят да имат всестранна връзка с нас и приемането на българската телевизия е едно от условията. Две млади семейства ми се похвалиха, че вече използват самоделни допълнителни антени. Навътре в степта приемането е трудно. Остава въпросът, повдиган пред официалните власти в Киев и София – да се построи ретранслационен възел в Болград. Колкото и да струва той (още повече при благоприятния курс на лева спрямо украинския карбованец), длъжни сме да помогнем. Помощ искат нашите сънародници и за по-къс шосеен път до България. Сега те са задължени да минават през Молдова и Румъния, а може направо през Румъния, каквото облекчение се прави за украинските молдовци.
Вече споменах за музея в с. Нагорное. Макар и притеснени откъм помещения, все по-важна роля в културния живот на Болград приемат и тамошните музейни специалисти, като историята и етнографията на бесарабските българи заема подобаващо място.
В неизбежния разговор за кощунствата стана дума и за паметника на генерал Инзов, закрилника на българите заселници. Построен през 1911 година, с идването на румънците бюстът е снет и на негово място е сложен друг бюст – на молдовския писател демократ Богдан Хаждъю. Когато се установяват съветите, узурпиран е и постаментът. Преместен на централната градска алея, на него е сложен нов бюст – на Ленин. Дребен, несъразмерен (впрочем за уродливите скулптури говори още навремето Надежда Крупская), той напомня за времената, когато хората и народите отиват далеч от естеството.
Йордан Палежев, поет и литературен историк, роден е през 1940 г. в село Красен, Русенско. Завършва гимназия в Русе и Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност български език и литература. Изключен от Университета през януари 1966 г. „за организиране на сатирично четене с реакционно съдържание“. Първата му стихосбирка – „Слънчев процеп“, 1987, е задържана в издателството 15 години. Освен поетични книги, издава проза, публицистика, литературно-исторически текстове.
На главната страница: Катедралата „Св. Преображение“, 1938 г.
