0
923

Посърналото величие на майстора

The Grandmaster 3
„Великият майстор”

Снимките на „Великият майстор” продължават 360 дни (разпределени в 3 години), но някои режисьорски решения на Уон Каруай и „безотговорността” на сценария доста бързо убиват зрителския потенциал.

Името задължава, особено в изкуството. Ако веднъж си заслужил славата на майстор, ще трябва цял живот да я отстояваш. А това си е тежък труд, с който не всички майстори се справят. Отдавна чакаме нов филм на Уон Каруай, вече 7 години, а лично аз от 14 години се надявам да попадна на същия виртуозен коктейл емоция-визия, какъвто предложи „В настроение за любов”. Уви, няма да е и този път.

След като хвърли бомбата на киноманското изкушение в европейската филмова душа през 2000 г. , китайският режисьор ни заинтригува с „2046” (2004), леко разочарова в „Моите боровинкови нощи” (2007) и откровено отегчи с „Великият майстор” (2014). Уон Каруай не за пръв път се интересува от бойни изкуства (Ashes of Time, 1994), но този път не изглежда да се чувства много удобно, също както и феновете му, които дълго ще се питат къде отиде вдъхновението, разцъфнало сред магнетичното настроение за любов.

През 1936 г. в Китай съперничеството между северните и южните школи по кунг-фу се изостря. Майсторът на винг-чун Ип Ман преживява своята житейска пролет във Фошан, до деня, когато среща учителя Баосен, дошъл от Север, за да намери свой достоен заместник. Покрай двубоя за лидерството Ип Ман се запознава и с дъщеря му Гонг Ер, ревностна последователка на традициите и на уменията на баща си… После нещата се усложняват. Както в съперничеството, така и в любовта, защото се намесват дългът и отмъщението.

The Grandmaster
„Великият майстор”

На пръв поглед е трудно да проумеем какво точно е привлякло вниманието на Уон Каруай към филмова реконструкцията на живота на Ип Ман (единствената реално съществуваща личност, включена в сюжета), освен може би историческият интерес към тази емблематична кунг-фу личност и пластичнозрелищният аспект на двубоите. Като псевдобиографичен филм за майстора, създал една от най-митичните школи в областта на кунг-фу (чийто последовател е Брус Лий например), „Великият майстор” се свежда до поредица бойни сцени, красиво хореографирани и лишени от душа. Псевдобиографичен, защото: 1) по някое време филмът „забравя” кой точно е главният персонаж и 2) разсъжденията за предимствата на бойните стилове и достойнствата на кодекса на честта периодично замъгляват събитийното поле на филма. А що се отнася до запазения визуален стил на Уон Каруай – всичко е тук (или почти всичко), от грижата към детайла, през забавеното движение на камерата и пълното разгръщане на образа, до многозначителните полуусмивки на персонажите. Ще ни остане споменът за едно наистина обещаващо начало, потопено в мистерията на дъждовна нощ, когато капките се промъкват между прецизно премерените удари на няколко анонимни бойци… После внезапно ни заливат думите – в и извън кадъра – и неумолимо настръхващото отегчение.

Още в „Моите боровинкови нощи” се усещаха леко неуместна „бъбривост” и  философстващо залитане с американски привкус, което някак объркваше наративните кодовете на китайския режисьор, но все пак всичко оставаше съсредоточено в зоната на човешките  емоции. Докато във „Великият майстор” романтичният песимист Уон Каруай превръща любовната история в срамежлива „подправка” на бойното съперничество и японската окупация, а „аскетизмът” на сценария не й позволява да се разгърне подобаващо.

Действието се развива в смутната републиканска епоха, последвала краха на последната китайска династия – време на хаос, разделение и война, златен период за китайските бойни изкуствa. Резултатът е епичен филм, лишен от реален екшън, с пробойни в ритъма, но основният проблем си остава сценарият. Историята системно се отплесва в някакъв философско-поетичен дебат, който надхвърля пределите на кунг-фу и кода на честа, и се вписва недостоверно в период от историята на Китай, когато обществено-политическата драма изглежда много по-значима от разсъжденията. Същевременно на моменти е трудно да се прецени, коя е основната сюжетна линия. Да не говорим, че се появяват и една-две паралелни нишки, които приключват в нищото (сякаш Уон Каруай не е чувал за Чеховото правило с пушката от първо действие, която трябва да гръмне в трето).

Персонажите не са достатъчно отчетливи като характери, за да предизвикат нашата съпричастност нито в страданието, нито в увлеченията си. И дори прекрасната Джан Дзъи, неумолима ледена принцеса, не успява да сломи безразличието, което завладява зрителя, а обичайно въздействащото безмълвие на Тони Лън (любимия актьор на Уон Каруай), съпроводено с няколко откраднати полуусмивки, отиват на халос с напредването на екранното време.

Снимките на „Великият майстор” продължават 360 дни (разпределени в 3 години), но някои режисьорски решения и „безотговорността” на сценария доста бързо убиват зрителския потенциал. Резултатът е красив, но протяжен филм, задълбаващ в подтеми, които вероятно представляват интерес единствено за историци и специалисти по бойни изкуства. Не, това със сигурност не е онзи Уон Каруай, на който имаме право да се надяваме. Остава ни само мечтата, че следващия път майсторът ще бъде в по-добро настроение за кино.