0
1927

Потайностите на предишна София

„Спомнена София“, Тони Николов, издателство „Рива“, София, 2021 година

Това не е книга, която би задоволила любопитството ни относно това какво се крие в подземните коридори на София, нито би ни разказала пикантни истории от съмнителни кътчета на столицата. Озаглавих текста си така, защото книгата на Тони Николов „Спомнена София“ съчетава хъса и сетивата на един литературен Индиана Джоунс с ерудицията на историка, последователността и упоритостта на разследващия журналист с естетиката и стила на възхитителния разказвач. И не на последно място – обичта на един софиянец към родния му град с важните послания, които авторът отправя към съвременните граждани на София.

Това е книга за София, притаила и приютила паметта на времето и нравите. О, времена, о нрави! Потайност, в смисъла на скътано в сърцето и паметта познание. Потайност, която можем да открием в сумрачния заден двор на стара софийска кооперация с настилка от Бел епок, в полуразрушената сграда, обявена за паметник на културата, в сецесионовото разточителство и филигранната направа на желязната врата или в отдавна забравената чешма в двора на някогашен висш политик. Всичко това е сякаш населено с гласовете на хората, обитавали тези домове, с думите им, с чувствата им, със звънливия смях и сълзите им, с ароматите и звуците, отекващи в старите сгради. И ако притихнем и се вслушаме, можем и да доловим тоновете на живота, който е кипял някога в тях.

Във великолепната си книга „Поетика на пространството“ Гастон Башлар пише: „Домът е съвкупност от образи, които дават на човека основания или илюзии за стабилност. Ние постоянно го извикваме във въображението си; да успеем да различим всички негови образи, би означавало да разкажем душата му, да разгърнем истинската психология на дома“.

Оня ден прочетох в пресата, че през последните десет години са обезлюдени 90% от градовете на България и за никого не е тайна, че голяма част от това население дойде в София. Мисля, че тази книга е за всички, които днес живеят в София – и за кореняците софиянци, на които „босото краче като дете е стъпило на жълтите плочки“, както се изразяваше един известен писател, и за онези, които подгонени от житейската необходимост, са намерили пристан сега в столицата. За всички нас това е нашият град, нашата София.

Тони Николов се е заел с благородното и възрожденско дело да породи в сърцата на днешните софиянци същата тази любов, която сам носи към родния си град. Като всички градове София има своята история, настояще и бъдеще. Много се писа доколко старите сгради с фронтони, фризове и еркери са съвместими от архитектурна и естетическа гледна точка с новите небостъргачи от стъкло и бетон. Но София е жива, тя диша в своя ритъм ежеминутно. Всеки град е жив организъм. Нека усетим пулса на нашия град в книгата на Тони Николов! И това, че тя се нарича „Спомнена София“ съвсем не говори за анахронизъм. Тази културна, литературно-историческа археология, с която се е заел Тони Николов, напротив, ни дава импулс да се грижим за града си с повече любов, да творим с отговорност бъдещето му.

Много от талантите на Тони Николов си дават среща в новата му книга – ерудицията на писателя, рефлексите на журналиста, знанията на историка, интуицията на изследователя. И всичко това е облъхнато от една деликатна нотка на благородство, извисеност и хуманност. Нишката на любознателност е тази, която ни води неусетно от история в история. Вземеш ли тази книга в ръце и зачетеш ли се в нея, повече не можеш да я оставиш.

Пожелавам на всеки, който пътува с метрото или с друг градски транспорт, почива си в парка или се разхожда в кварталната градинка, вместо да се вглъбява в телефона си, да разгърне тази книга. Тогава ще отвори очите си и сетивата си за нашия град.

Тони Николов е събрал двадесет софийски истории. Имахме удоволствието да ги четем в сайта Портал Култура, но тук – събрани, те се допълват, придобиват логика и цялост, създават една специфична атмосфера. Особена мекота и светлина струят от тази книга.

Още в първото културно-историческо разследване Тони Николов ще обобщи: „Историята не е онова, което виждаме, а по-скоро е във всичко, което няма как да съзрем, нито да обхванем с просто око, но което бихме могли само да предусетим. Още от Херодот тя е най-вече забравяне, утаяване в спомена, способно да бликне на повърхността под напора на случайното и ирационалното“.

Това е книга за всичко културно и благородно, което може да роди българският дух. Една пъстра мозайка от история, народопсихология, култура. Пъстра мозайка от на пръв поглед несъвместими съдби. Проследявайки събития и съдби, книгата на Тони Николов наподобява готически витраж, през който прониква слънчевата светлина. Историите са хем осветени и осветлени, хем се отличават със своята цветност. Рембрандова светлина и Гогенова цветност.

Книгата на Тони Николов е сред най-добрите мемоарни постижения: Симеон Радев, „Строителите на съвременна България“ (1911); Константин Константинов, „Път през годините“ 1–3 т. (1959–1966); Кирил Кръстев, „Спомени за културния живот между двете световни войни“ (1988); Христо Бръзицов, „Някога в София“ (1970); Георги Тахов, „Литературна София“ (1983); Кирил Топалов, „Софийски истории“ (2021).

Но и много се отличава от тези книги. Новото и различното е специфичната архитектурно-културологична археология, с която се захваща Тони Николов.

В една от историите си той пише: „Една история, която няма да откриете в учебниците, нито в академичните монографии, а би трябвало да излезе наяве, защото носи в себе си поуки“. Тези думи могат да се отнесат и към цялата книга.

Всяка история ни повежда към различни адреси в столицата, разкривайки ни както сегашния изглед на сградите и улиците, така и техния някогашен облик. Получава се в крайна сметка наслагване на най-малко три пласта културна битийност. Авторът е в ролята на вещ колекционер на експонати, покрити с патината на времето. Разбираме, че той притежава антикварен телефонен указател от 1936 година, зеления бележник на Тодор Александров и ред други ценности.

Книгата се характеризира с една особена живост, с постоянната смяна на персонажите, както в театър на сенките (ще видим, че в една от историите думата сянка има съвсем конкретно историко-политическо значение). Впрочем неслучайно ми хрумват толкова много метафори, книгата на Тони Николов е както фактологична, така и фикционална, тя е сътворена с артистичен размах и заедно с това ни одухотворява по един особено хуманен начин. Всъщност най-високото в нея е тъкмо човечността, жаждата да съпреживееш и изстрадаш толкова много съдби.

В една от историите жена чака мъжа си – известен терорист, и държи открехнат нощем прозореца с надежда, че той ще се върне. В друга – съпруга с помрачено съзнание след трагедията, случила се с мъжа ѝ – известен лекар, ходи и пита случайни минувачи дали не са го виждали. В трета – след убийството на политик семейството превръща къщата в траурен бастион с черни завеси. Все прекършени човешки съдби.

Сякаш сме пред сцена, както в пиесата на Пирандело „Шест лица търсят автор“. И тези персонажи са намерили своя най-сполучлив автор в лицето на Тони Николов. Всички истории са разказани с дълбок и завиден психологизъм. Авторът ще каже: „Една открехнала се врата е винаги покана за размисъл…“. Той често се движи по ръба на криминалния жанр, а емоциите напомнят класическите образци в тази област – току ще усетиш ускорено сърцебиене и ще почувстваш просветване в съзнанието или просто ще стоиш и ще чакаш.

Дали Тони Николов ще ни разказва за фамилната къща (срещу Националната библиотека) на Иван (Джони) Станчов и дядо му Димитър Станчов – един от първите дипломати на Царство България, за изчезналата вече своеобразна будка близо до Операта, която прилича на мексиканско сомбреро, или историята на младата певица от унгарски произход Ана Симон, намерена удавена в река Марица – всичко това не му дава мира, защото самата история „упорства като камъче, свряло се в обувката“. Авторът „търси нещо, на което да стъпи споменът“. Той вдига завесата и ние научаваме как едно недоразумение едва не предизвиква война с Югославия, как в историята с марсилския атентатор има българска следа, как известен кардиолог, лице от бомонд, е обвинен в шпионаж.

Заглавията на историите загатват случките: „По следите на Ромен Гари“, „Сънищата на една убийца“, „Къщата на страха“…

Всички те са разказани със завидно писателско майсторство. Авторът реконструира атмосферата, образите, обстановката. Така, страница след страница Тони Николов раздипля тези двадесет софийски истории, в които вгражда и себе си. На едно място дори казва: „Така историята стана „моя“. И наистина, той става част от това, за което разказва. Докато не разкрие загадката, той проучва, сравнява, рови се в документи, разпитва свидетели. И над всичко витае любовта към човека от неговите истории, които в днешния „подло забързан свят“ ни връщат като на черно-бяла филмова лента към отминали времена.

Но „нали паметта на един град – както казва Тони Николов – е като кладенец с безброй отвори, откъдето буйно бликат истории и всичко скришно излиза наяве“.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).