Начало Идеи Потайностите на „Цариградските потайности“
Идеи

Потайностите на „Цариградските потайности“

Алберт Бенбасат
02.08.2022
2426

Най-ценното в изданието от ХIХ в. е тъкмо преводът, по-точно езикът на П. Р. Славейков, който дава образ на формирането на българския книжовен език през тази епоха.

Романът „Цариградските потайности“ е измежду преводните четива на Българското възраждане, които жънат сериозен успех, но отварят доста проблеми на изследователите – библиографи и литературни историци. Според разпространената предосвобожденска издателска практика името на автора не е изписано на корицата и титула на книгата, излязла в три отделни тома. Дадено е обаче името на преводача – П. Р. Славейков. В по-стари и по-нови библиографски справочници като автор на „Цариградските потайности“ е посочен Клавдий дьо Монтен, също и Клод дьо Монтен. Боян Пенев пък пише, че романът принадлежи на Клавдий дьо Монтепен[1]. В редица по-сетнешни публикации тази грешка е ту избегната, ту повторена, включително на едно място и от тук пишещия, за което поднасям извинения[2].

Всъщност налице е тройно объркване – и на имената, и на произведенията. Действително съществува френски писател с фамилията дьо Монтепен (не и дьо Монтен!), само че той се казва Ксавие дьо Монтепен (1823–1902), плодовит и известен за времето си автор на сензационни романи. В биографията му е посочен пълният набор на имената му: Ксавие Анри Аймон Перен, граф на Монтепен. Той обаче няма съчинение със споменатото заглавие, нито пък с друго, в което да става дума за Цариград / Константинопол / Истанбул. Монтепен е написал впечатляващо количество романи от т.нар. фейлетонен, подлистников жанр, публикувани във френската преса, основно в Le Petit Journal, и като самостоятелни издания. Един от тези романи носи заглавието Les Mystères du Palais-royal („Тайните на кралския дворец“) и е издаден във Франция през 1865 г.

Остава загадка как името на Ксавие дьо Монтепен е претърпяло подобни метамофози при назоваването на авторството върху „Цариградските потайности“, още повече че той не е автор на този роман. Що се отнася до преводаческата дейност на П. Р. Славейков, причината за объркването е някак по-ясна. През 1873 г. в Цариград започва да се печата книгата „Потайностите на царските палати“, като на корицата ѝ е посочено, че е „от Хавиера де Монтарина“ и е в превод на П. Р. Славейков. Тъй като при името на автора е използвана падежна форма, по-вероятно е то да се чете Хавиер де Монтарин. Допускам също – без да мога да го докажа, – че в печатницата неволно е набрана буквата „р“ във фамилията, вместо буквата „п“, тъй като на френски език изписването е подобно – Xavier de Montépin. При това положение сме длъжни да обявим, че Хавиер де Монтарин (Монтапин) и Ксавие дьо Монтепен са едно и също лице.   

Изданието на „Потайностите на царските палати“ е брошурно, само 64 страници, указано е, че следващите му части ще продължат да се публикуват периодично. Проверката сочи, че става дума за превод на споменатия роман на Монтепен Les Mystères du Palais-royal („Тайните на кралския дворец“), издаден във Франция през 1865 г., а на гръцки език през 1873 г.[3] По някаква хлабава аналогия, в която ключова роля играе думата „потайности“, този роман и романът „Цариградските потайности“, които са дело на различни писатели, но са преведени от един същи човек от гръцки език, са опаковани под едно авторство и дори са възприети като едно и също произведение. Причината за объркването може да се мотивира и с редуването на тяхното публикуване, което става в следната хронология:

1869: „Цариградските потайности“ (Издава Н. Тодоров, 1 и 2 част в отделни тела, 141 с. и 146 с.);
1873: „Потайностите на Цариградските палати“ (1 брошура, 64 с., Печатница на Дамлъ-Хан № 8);
1875: „Цариградските потайности“, (Издава Н. Тодоров., 3 част, 192 с.);
1877: „Цариградските потайности“, второ издание (Издава Н. Тодоров, Русе, 1 и 2 част в един том, 224 с.).

Нито през 1873 г., нито след това се появяват повече брошури от „Потайностите на царските палати“, а печатането на „Цариградските потайности“ остава недовършено. Последната част на романа се появява цели три години след Освобождението (1881), пак издадена от Н. Тодоров, но не в Цариград, а в Русе. Името на преводача обаче е прикрито, отбелязано е с две звездички.

Хипотезата ми по възникналия казус е, че поради обстоятелствата, принудили П. Р. Славейков да напусне Цариград, а след Освобождението да се посвети на политическа кариера (председател на Народното събрание, 1880 г., министър в няколко кабинета, 1880–1881 г., 1884–1885 г.), последната част от неговия превод на „Цариградските потайности“, направен по-рано, е публикувана анонимно от предишния му издател. Струва ми се също, че съществена причина П. Р. Славейков да изостави превода на „Потайностите на царските палати“ е обемът на този роман, надхвърлящ 1200 страници, докато „Цариградските потайности“ е около три пъти по-малък. Не по-малко важна причина представляват читателските очаквания и предпочитания. Все пак сюжетът на френския роман се развива основно в далечния и непознат Париж, докато при другия е съсредоточен в „близкия“ Цариград, което за публиката е далеч по-интригуващо. 

Добре, но кой всъщност е авторът на „Цариградските потайности“? Разкриването на действителното му име е дело на литературната изследователка Афродита Алексиева. В книгата си „Преводната проза от гръцки през Възраждането“ тя пише, че става дума за Христофорос Самарцидис и романа му „Тайните на Константинопол“ (Απόκρυφα Κωνσταντινουπόλεως)[4], чието заглавие може да се преведе също като „Апокрифите на Константинопол“ или „Мистериите на Констнатинопол“. В резултат на нейното обстойно проучване и дълбок анализ както на оригинала, така и на превода грешката на по-ранните изследователи е частично оправена, в електронния каталог на НБКМ се открива и правилното посочване на автора (Самарцидис), и погрешното (Клод дьо Монтен). При съвременните литературно-исторически публикации преобладава вярното посочване на авторовото име.

Христофорос Самарцидис (Χριστόφορος Σαμαρτσίδης, 1843–1900) е гръцки поет, драматург, белетрист, учен-педагог и публицист, възпитаник на Философския факултет на Атинския университет. Работи като учител и училищен инспектор, директор на гимназия в Истанбул; учителствал е в Пловдив и други градове в Тракия и Македония. Самарцидис е един от първите, които развиват гръцката научна педагогика. Плодовит писател, той се занимава с поезия, белетристика и драматургия. Литературните му творби са повлияни от романтизма и сантиментализма. През 1868 г. започва публикуването на обемистия роман на Самарцидис „Тайните на Константинопол“ (3 тома) – типичен продукт на т.нар. популярен/социален роман, повлиян от „подлистниковите“ романи на Йожен Сю, Виктор Юго, Ал. Дюма и др. френски писатели. Този „жанров хибрид“ има силно въздействие върху гръцката литература от средата на ХIХ в., като на местна почва е наричан също и „окултен“ роман (от лат. occultus – скрит, таен).

Йожен Сю (1804–1657) е определян като създател на жанровата форма „роман фейлетон/роман подлистник“, но и като един от първопроходниците на френския социален роман. „Тайните на Париж“ (известен на български език като „Парижките потайности“), публикуван между 1842 и 1843 г., е произведението, донесло на Сю шеметна слава в целия свят. Заглавието, тематичните ядра и сюжетната структура задават посоката на мощна вълна, наречена „потайническа литература“, епидемично разпространила се в Европа през ХІХ и началото на ХХ в., в т.ч. в Гърция и България (напр. „Мара, хубавата българка или Софийските потайности“, 1889). Йожен Сю повлиява върху редица световни писатели, между които и Дикенс, Юго, Дюма, Достоевски. Умберто Еко е изброил над четиресет подражатели на „Парижките потайности“ от различни европейски литератури[5], пропуснал е обаче Христофорос Самарцидис, а и по-сетнешните нашенски проявления от тоя род.

Романът на Христофорос Самарцидис без съмнение е силно повлиян от Йожен Сю. Но в него не е налице проста замяна на един световен и космополитен град – Париж, с друг – Константинопол. Върху сходствата и различията между двете произведения не му е тук мястото да се разсъждава, но самият автор в предговора към книгата си споделя, че целта му не е да се придържа към „модела“ Сю, а да го надскочи. Като влиза в диалог с френския роман, той има амбицията да се оттласне от повърхностното оплитане и разплитане на „мистерии“ и да се фокусира върху едно „шекспировско“ (негови думи!) вникване в психологията и мотивацията на героите, проектирани върху фона на космополитния Истанбул. Така Самарцидис се стреми да легитимира литературно произведението си, въвеждайки го във „високото“ художествено пространство, докато повечето от „градските мистерии“ са изтласкани в периферията на литературата и са приемани с подозрение от страна на по-придирчивата буржоазна публика, която се занимава с въпроси от сферата на морала. Затова героите на гръцкия писател, както от социалното дъно, така и от високите етажи на обществото, макар и престъпници, крадци, убиийци, проститутки, сводници, не са еднакво „лоши“, авторът определено симпатизира на бедните, нещастните и страдащите, подчертавайки, че причините за техните престъпни деяния често се коренят в социалните обстоятелства, при които са принудени да съществуват. В Славейковия превод на „Цариградските потайности“, чието печатане започва само една година след излизането на гръцкото издание, предговорът на Самарцидис не фигурира, но иначе – по думите на А. Алексиева – той общо взето стриктно се е придържал към оригинала. Отсъствието на встъпителните авторови думи обаче провокира към други разсъждения. Без уговорките, които самият Самарцидис прави, романът му изглежда пар екселанс „масова“ литература, напълно в духа на сензационното, потайническо „подлистниково“ четиво, наводняващо по онова време европейския пазар. Този факт не е отминат от литературните историци. „Трябва да признаем – пише Боян Пенев, – че в дадения случай (П. Р. Славейков – бел. моя, А. Б.) не е извършил една полезна и добра работа, защото с този свой превод той поставя началото на българската сензационна литература, на всички онези потайности – парижки, петербургски, на принц Карла и всевъзможни други, които покваряват литературния вкус на читателите и убиват интереса към истинската, ценната литература.“[6] Афродита Алексиева също отбелязва, че Славейковият превод на „Цариградските потайности“ въвежда у нас сензационната литература. Авторката добавя: „По тематика тя стои настрана от просветителските и революционни задачи на епохата. Превеждането ѝ обаче говори за известен интерес към нея от страна на нашите книжовници и читатели в периода на Възраждането.“[7] Не съм склонен с днешна дата да се съглася с подобно единомислие. По-точно бих отнесъл появата на подлистниковия „жанр“ у нас към по-ранно време. И тази поява е свързана със същинския „класик“ на сензационния роман-фейлетон – Йожен Сю. Вторият му след „Парижките потайности“ световноизвестен роман – „Скитникът евреин“, публикуван подлистниково във Франция през 1844–1845 г., е преведен на български от Христо Ваклидов и е печатан в периода 1860–1864 г. във в. „Зорница“. Това е христоматиен пример как едно периодично издание може да съществува само и единствено заради романа подлистник, който се печата в него[8]. Вестникът, редактиран от Хр. Ваклидов, започва да излиза седмично в Браила през януари 1860 г., като си поставя за цел да публикува „най-добрите романи и любопитни работи“. В множество подлистници там е поместван респектиращо обемистият роман на Сю „Скитникът евреин“. Малко преди завършването на серията публикации, неизвестно защо, изданието спира. Междувременно „Скитникът евреин“ се е радвал на небивал успех – разправяло се, че се разпространявал „по-бързо от холерата“[9]. По-сетне романът на Йожен Сю излиза в отделна книга, от която, пак незнайно защо, няма запазени екземпляри. Вестникът отпечатва и други преводни четива, а и няколко произведения от български автори, но това служи по-скоро за пълнеж, гвоздеят на „Зорница“ ще си остане „Скитникът евреин“.

Думата „потайности“, присъстваща в заглавието на Славейковите преводи на Хр. Самарцидис и Кс. дьо Монтепен, ляга в основата на родното название на цял масив вносна книжнина за широка употреба, издавана преди и развихрила се след Освобожданието „като холерата“. Действително „потайности“ е чудесна дума, която образно изразява значението/значенията, които се влагат в тази дълготрайно наложила се в масовостта литературна тенденция. Така я познаваме у нас, като „литература на потайностите“ или „потайническа литература“.

Само дето не сме се запитвали кой всъщност изобретява самата дума „потайност“. Близката до нея дума „тайна“ Иван Богоров превежда на френски в речника си като mystère[10]. В българския език по същото време съществува прилагателното „потаен“, „потайна“ и пр., съществителното „потайница“/„потайник“ (за скрит човек)[11], но производното от „потаен/потайна“ съществително „потайност“ липсва, тъй че по всяка вероятност е словесно творение на П. Р. Славейков и така се тиражира до ден днешен[12]. Думата се е превърнала в нарицателна, употребата ѝ се е терминологизирала в литературен и кореспондиращ с литературността контекст. В каталога на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ могат да се открият над 50 заглавия на книги, които съдържат в заглавието си „потайности“, без да броим журналните и вестникарските публикации, с които количеството нараства двойно. През 1903 г. Божан Ангелов, вземайки повод от наводняването на пазара с тази книжнина и изреждайки редица „потайнически“ заглавия, определя този тип литература като „улична“ и „сензационна“. Според автора тя развращава „нашата некултурна читателска публика“, експлоатира нейните „чувства и потреби на духа“, разчита най-вече на „слабостите, простодушието и грубите инстинкти на полуобразования читател“[13].

Тези строги съднически думи на критика от началото на ХХ в. пряко ни отпращат към края на същия век, т.е. първите години на българския Преход, когато бяха „възкресени“ значителен брой от споменатите сензационни и „потайнически“ четива, добили харизматичен образ сред четящата публика. Това се предпоставяше, от една страна, от половинвековната им забрана и обявяване за вредни, упадъчни, дори вражески. По-старите поколения изпитваха силна носталгия към тези книги, бяха ги чели в по-млада възраст, бяха разказвали за тях на своите потомци, които пък бяха чели тайно поне част от тях. В резултат настъпи истинска истерия по възобновяването, реактивирането на тези издания, като „потайническата литература“ стана интегрална част от общата ретро вълна, заляла книжния ни пазар, разчитащ на преобладаващата читателска нагласа към ценностите на „доброто старо време“.

В началото на 90-те години „модерни“ изведнъж станаха автори като Йожен Сю, Виктор Фалк, Едгар Уолъс, Вики Баум, Катлин Уиндзор, Джакомо Казанова. Възродиха се „Скитникът Евреин“, „Парижките потайности“, „Капитан Драйфус“, „Мъртвите сибирски полета“, „Мемоарите“ на Казанова, „кримките“ на Едгар Уолъс и Морис Льоблан, „Вечната Амбър“, „Воденичарската усойка“ и т.н., които достигнаха космически за днешните ни представи тиражи от десетки до стотици хиляди екземпляри. В изключително кратък времеви отрязък бяха преиздадени също и „Цариградските потайности“ на Хр. Самарцидис (1991), „Софийските потайности“ на Джон Ретклиф (1991–1992, Т. 1-3)[14], „Петрбургските потайности“ на Всеволод Крестовски (Кн. 1–2, 1994), „Парижките Потайности“ на Йожен Сю (Т. 1–3, 1991–1992)[15], „Любовните авантюри на кралица Драга. Белградските потайности“ на Карл Аустерлиц (Т.1–3, 1992), възможно е да има и още.

Ретрозаглавията бяха предпочитани за репродуциране не само поради глада за такъв род четиво, светкавичното му пласиране и твърдата печалба. Значително улесняваше използването на старите им преводи, някои от които незначително се „освежаваха“. Издателствата действаха на пазарния принцип, какъвто те го разбираха, една „игра без правила“, която може да се определи с друго реактивирано понятие – далавера.

Отнесени към „Цариградските потайности“ тия разсъждения трябва да бъдат конкретизирани. Изданието на книгата е осъществено от „Абагар“ – Велико Търново, снабдено е с предговор от проф. Иван Радев, като на титула е посочено, че преводът е на П. Р. Славейков, без обаче да се упоменава от какъв език е направен. Дотук нищо особено, в трите тома на изданието отпреди Освобождението и от 1881 г. също не е указан езикът посредник.

Да разгледаме корицата. Тя е жанрова и представя драматичен сюжет, проектиран върху цариградски изглед, изрисуван в духа на възсъздадената епоха. Шокиращото обаче е името на автора, изписано над заглавието – Ксавие дьо Монтепен. В издателското каре е посочено същото. Четем предговора на проф. Иван Радев. В него, макар и накратко, коректно е проследена историята около установяването на същинското авторство на произведението. И с безусловна категоричност е посочено, че романът „Цариградските потайности“ е написан от Христофорос Самарцидис [16].

Възниква въпросът – неволно ли е допусната смяната на имената? Отгворът е – не. Не мислим, че издателят и редакторът не са си направили труда поне да прочетат предговора на проф. Иван Радев, т.е. те са били наясно кой е истинският автор на „Цариградските потайности“. Тогава?! Остава единственото разумно обяснение – че френското име Ксавие дьо Монтепен „продава“, докато гръцкото Христофорос Самарцидис не се конвертира в парични знаци. Подобна логика, колкото и да е цинична, изцяло кореспондира с издателската практика, иначе казано – „издателските потайности“ от първите години на българския Преход.      

Направих си труда да сравня частично оригиналния превод на П. Р. Славейков с новото издание от 1991 г., където пише, че то също е преведено от него. В своя предговор Иван Радев казва, че „предлаганият сега текст на романа е според мен доста сполучливо адаптиран и редактиран от белетриста г-н Иван Мишев“[17]. Тук ученият деликатно е дал да се разбере, че книгата, която държим в ръце, не е тъкмо преводът на П. Р. Славейков – че става дума за „адаптация и редакция“. Но от друга страна, нито на титула, нито в издателското каре не е указана подобна намеса в текста на оригиналния превод. Името на Иван Рашев е изписано в карето като „редактор“. Толкова. А адаптираните издания, в т.ч. и преводи, винаги, подчертавам, винаги се определят на кориците и на титула им като такива.

Не знам какъв писател е Иван Рашев, откривам само една книга, чийто автор със сигурност е той. Когато обаче частично сравних двата текста на „Цариградските потайности“ – този на Славейков и този от изданието на „Абагар“, – изумлението ми беше неописуемо. За да го илюстрирам, ще приведа съвсем малко цитати от главата „Забележително събитие в лето 1842“. В изданието от 1991 г. И. Рашев го е променил на „Невероятната случка през лятото на 1842“, незнаейки очевидно, че думата „лето“ означава „година“. Ето съпоставките:

Славейков (с. 109, 1875): „Ако читатателите поискат да се повърнат на главата, от която потеглихме в тази наша приказница, навярно ще си напомнят между другото и това, че дядо Н. Воитиди, като го намериха изподупчен и прострян в стаята му, дохожда да го гледа доктор, каза, че е умрял и го погребаха.

Нека ни бъде дозволено сега да прикажем що е станало подир погребванието му, защото това сериозно интересува читателите и съставя най-важната глава от тази наша приказка“.

Мишев (с. 176): Ако се върнем на първите страници, където започна нашият разказ, ще си припомним между другото и това, че убитият Никола Войтиди беше прегледан от полицейски лекар, който категорично заяви, че е убит. След което последваха съответните приготовления за погребението.

Ще си позволим да се върнем в онзи злокобен ден, за да обясним някои подробности, които интересуват читателите и хвърлят светлина върху много от последвалите събития. Както ще обяснят и немалко от тези, които идват занапред“.

Славейков (1875, с. 109): Тези, които придружиха носилото на г. Н. Воитиди, дойдоха с него до гробищата, дето като сложиха мъртвеца до гроба, погребачът си приготвяше потребното за прихлупвание, а поповете изпяха последните молебствия.

Мрътвецът го снеха в изкопания ров и тези, които последуваха погребението, оставиха с жалост и дълбоко умиление жалостното онова място, отдето си тръгнаха, като метнаха последен поглед връз гробовния дъсчен покрив.

Беше вече късно и всичко беше тихо в гробищата; само погребачът ся приготвеше да тегли пръстта и да зарови мъртвеца в рова.

А той бе, както е обикновено у погребачите, пиян и си приказваше в себе си.

Бяс да го търти, замръкнахми, и аз носа си не видя. Я вижд ти, я вижд ти какъв хубав похлупак, а че има пък и злати украшения.

И захванал бе да срива с лопатата пръстта“.

Мишев (1991, с. 176):  „Процесията отиде на гробищата. Изпращачите на Никола Войтиди не бяха кой знае колко. Изслушаха последните молитви на поповете над все още открития ковчег, сложиха капака, изчакаха да бъде спуснат покойника в гроба и хвърлиха бучката си пръст върху него. После се разотидоха. Беше късно и гробищата опустяха бързо. Само гробарят се спусна в гроба и се приготви да го зарови. Беше, както е известно при професията му, доста пиян и реши първо да изпуши една цигара. Направи му впечатление капака на ковчега с позлатата си. Хвана го яд, че има някои, които и в смъртта си сякаш искат да му кажат, че е едното нищо, че се занимава с най-тъжната човешка работа, докато те са полегнали за вечния си сън и не искат никой да ги безпокои“.

При П. Р. Славейков слогът е кратък, точен, образен и езиково колоритен, докато у Мишев разказът е безличен, езиково беден, липсва му образност. Мишев първо ни съобщава, че Войтиди е убит (Славейков – „изподупчен и прострян“), после това е повторено от „полицейския“ лекар (такъв няма у Славейков). Мишев пише обстоятелствено за процесията до гробищата, твърди, че там имало малко хора и пр. У Славейков няма такива неща, той пестеливо излага случилото се, отбелязвайки най-важното. От Мишев с изненада научаваме, че гробарят, останал сам, решава да изпуши една цигара и, впечатлен от позлатата на ковчега, се отдава на ядовити размишления относно нищожеството си в сравнение с богатите, които дори в смъртта си му демонстрират своето превъзходство. Иначе казано, Мишев си позволява да дописва текста, да го насища с нова фактология и значения, каквито той не носи. Това се наблюдава навсякъде в изданието от 1991 г. Има както дописвания, така и съкратени глави, промяна на имената на героите, вметнати допълнителни характеристики и мн. др.

Защо е било нужно да се окепазява преводът на П. Р. Славейков? Отговорът отново се съдържа в „издателските потайности“ от онова недалечно време. Очевидно от „Абагар“ са сметнали, че езикът на П. Р.-Славейковия превод е архаичен (какъвто той не може да не е!), съдържа множество чужди, остарели и непознати думи и изрази, които ще затруднят възприемането му от съвременния читател и ще го отблъснат от реактивираното издание. Непонятният език „не продава“, както и непознатото име – това е логиката на комерсиалното мислене, всичко останало не е от значение.

„Цариградските потайности“ не притежава високи литературни достойнства, не е книга, която би възбудила естетически изживявания у модерния човек от края на ХХ в., камо ли на този от ХХI. Това е повърхностно, наивно и подражателно произведение, едно литературноисторическо свидетелство, което е важно в два основни аспекта – първо, за „бума“ (по подражание на европейския „модел“) на масовите четива на Балканите в средата на ХIХ в. и тяхното навлизане в България през втората му половина, второ – за преводаческите умения на П. Р. Славейков, за неговия богат арсенал от изразни средства, с които да „пренесе“ на български език гръцкия оригинал, разбира се, с всичките особености, характерни за духа и стила на епохата, в т.ч. и незначителни „побългарявания“ с цел да доближи максимално текста до нивото на тогавашния наш читател. На повечето от тези отличителни черти на Славейковия превод Афродита Алексиева обстойно обръща внимание в своя чудесен сравнителен анализ между оригинала на Самарцидис и „преноса“ му на български език от П. Р. Славейков. Не се наемам да правя допълнителен разбор, тъй като не притежавам познания по гръцки език.

В социокултурен и исторически план романът „Цариградските потайности“ възсъздава една отминала епоха, като с етнографска точност отразява всички нейни битови особености, силно хиперболизирайки потайностите, в смисъл – скрития живот на обитателите от „дъното“ на огромния многоетнически град. Най-ценното в изданието от ХIХ в. – повтарям! – е тъкмо преводът, по-точно езикът на П. Р. Славейков, който дава образ на формирането на българския книжовен език през тази епоха. Повреждането на превода, неговото обезличаване посредством нескопосна „адаптация“, върши тук най-пакостната работа. Смятам Славейковия превод за културноисторическа ценност, която трябва да бъде опазвана и ако е необходимо преиздание на книгата, то трябва да бъде в автентичния ѝ вид – по-скоро за изследователи и хора със специални интереси. С една дума – не комерсиално, а академично издание, снабдено с компетентен предговор и съответните бележки и коментари[18].

В изданието на „Цариградските потайности“ от 1991 г. сме свидетели на двойна фалшификация и злоупотреба с имената на автора и преводача. Налице е сиреч по-ранен вариант на „превод на съвременен български език“, за какъвто претендираше едно осакатено и профанизирано уж „ученическо“ издание на „Под игото“ („Византия“, 2019), което за щастие беше подобаващо санкционирано и от специалистите, и от съда – за нарушаване на авторските права. Случаят с Иван Вазов гръмко се разшумя и постигна ефект заради посягането върху емблематичността и авторовото име, и на самото произведение, докато „Цариградските потайности“ на „Абагар“ не бе забелязан и остана без каквито и да било последствия, ако не броим търговския оборот на издателството. Този факт не ни освобождава от отговорността да реагираме, макар и с огромно закъснение, на подобни антииздателски и антилитературни прецеденти.

––––––––––––––––––

[1] Пенев, Боян. История на новата българска литература. Т. 3. // София: Български писател. 1977, с. 540.
[2] Вж. Бенбасат, Алберт. Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване. // София: Сиела, 2012, с. 217, 233.
[3] Вж. Алексиева, Афродита. Преводната проза от гръцки през Възраждането. // София: Издателство на БАН, с. 175–176. Авторката доказва, че Славейковият превод на „Потайностите на царските палати“ е от гръцки език.
[4] Алексиева, Афродита. Преводната проза от гръцки през Възраждането. София: Издателство на БАН, 1987, с. 156.
[5] Eco, Umberto. Rhetoric and Ideology in Sue’s Les Mystères de Paris (англ.) // International Social Science Journal, 1967, № 19, р. 551–569.
[6] Пенев, Боян. Цит. съч., с. 359.
[7] Алексиева, Афродита. Цит. съч., с. 157.
[8] Аретов, Николай. Литература и медии. Преводната проза във възрожденските вестникарски полемики. // Печат и литература. 150 години българска журналистика. С., 1994, с. 42.
[9] Боршуков, Г. История на българската журналистика. 1844–1877, 1878–1885. // София: Парадокс, Унив. изд. „Св. Кл. Охридски“, с. 145.
[10] Справка: „Френско-български речник“ на Иван Богоров (Виена, 1871).
[11] Справка: „Речник на българския език“ на Найден Геров (Т. 4, Пловдив, 1901).
[12] Интересно е да се отбележи, че през 1876–1877 г., т.е. малко след „Цариградските потайности“, пак в Цариград на български език излизат двете части на романа „Тайните на инквизицията“ от В. дьо Ферал в превод на Н. Михайловски. Оригиналното му заглавие е Les Mystères de l’Inquisition, което показва, че преводачът би могъл, но не е употребил думата „потайности“ – още едно доказателство в полза на тезата, че тя е въведена в обращение от П. Р. Славейков.
[13] Вж. Ангелов, Божан. За уличната и сензационната литература. // Мисъл, 1903, № 2, 181–192.
[14] Това издание е на „Абагар“ – В. Търново, с предговор на Иван Радев, но има и още едно на издателство „Карива“ – Варна (1991–1992).
[15] Книгата е издадена от „Народна култура“ в нов превод на П. Пройкова и В. Пройков, следват още три издания: на „Захарий Стоянов“ (2000), на „Колибри“ ( 2014 и 2020).
[16] Вж. Радев, Иван. И „Цариградските потайности“ ли. (Предговор). // Монтепен, Ксавие дьо. Цариградските потайности. // В. Търново: Абагар, 1991, с. 7. 
[17] Пак там, с. 8.
[18] По въпроса за „стареенето“ на преводите, създавани преди столетие и повече, както и за необходимостта от нови преводи на класически творби с оглед на адекватното им възприемане от съвременните читатели, а и за нуждите на учебния процес, съм се изказал наскоро. Поддържам тезата, че някогашните преводи на този тип произведения не трябва да се „осъвременяват“, „адаптират“, „редактират“, тъй като сами по себе си представляват културна ценност, а и се нарушава волята на преводачите. (вж. Бенбасат, Алберт. Пресътворяването на Дантевия „Ад“). Що се отнася до „Цариградските потайности“ и други книги от подобен тип, те едва ли биха представлявали интерес за редовия читател в днешно време, докато от изследователска гледна точка са важни.    

Алберт Бенбасат
02.08.2022

Свързани статии

Още от автора