Текстът на Елена Алексиева е взискателен и сложен. Спектакълът, който педантично следва авторовото намерение, е елитарно преживяване.
Елена Алексиева не спира да изненадва. Новата й пиеса, поставена през този сезон като независим проект на сдружение „Артсензориум” на сцената на Театър „София”, носи заглавието „Мадам Мишима”. Темата, детайлният сюжет, образността и дори самото заложено в текста театрално решение се опират на японската култура и традиция. Излишно е да се казва, че в това обръщане на българската авторка към далечния Изток няма и сянка от повърхностна екзотика или увлечение в етнокич.
Текстът на Елена Алексиева е взискателен и сложен. Спектакълът, който педантично следва авторовото намерение, е елитарно преживяване. Източник на вдъхновение и център на сюжета е фигурата на японския писател, авангардист и политически радикалист Юкио Мишима. Акцентът е поставен върху най-противоречивата и най-популярна част от биографията на Мишима – опита за държавен преврат и ритуалното самоубийство на писателя. Оттук започва и сложната сюжетна навигация през пиесата „Мадам Мишима”. Защото Елена Алексиева се е отдала на тази интересна и поглъщаща тематика задълбочено и всеотдайно. Резултатът е един концептуален монолог, който изобилства с референции към живота на Мишима, свързан болезнено с историческия контекст на следвоенна Япония. В пиесата се ползват документално описани събития от последния ден на поета и автор на бестселъри, който завършва с харакири. Под повърхността на фабулата се разгръща сложна система от аналогии с неговото детство, произход, възпитание и семейна среда. Обречен на изключителност, Мишима е пресечна точка на история и съвременност. Правнук на могъщ феодален владетел от провинция Хитачи, възпитан едва ли не като стайно цвете, от малък поставен в непосредствен контакт с традициите на японския танцово-драматичен театър. Ползването на формалната рамка, костюма и позите на кабуки, инверсиите между мъжко и женско говорене, задълбочаващата се фиксация върху тембъра на смеха, биографичните отклонения за великата фигура на предците – ето само няколко нишки, очевидно извлечени от тъканта на една забележителна биография. Нужна е вероятно специална ерудиция, за да се проследят всички нива на тази вътрешносюжетна игра.
Но Елена Алексиева не спира дотук. Персонажът в пиесата „Мадам Мишима” не е самият Юкио Мишима. Без да е назован по име, това би трябвало да е един от неговите приближени, членове на военизирана група-секта, асистирал самоубийството му. Затворен в килия и подлаган на безчовечни разпити, анонимният герой е превърнат в актьор на традиционна ритуална японска драма. И тази кабуки-драма разкрива драмата на нереализирания нобелов лауреат, поета-самоубиец, фотомодел и провокатор, идеалист и елитарен националист.
След всичко казано дотук, става ясно, че текстът се занимава с една фактология, което е добре да познаваме, за да бъдем адекватни в разбирането. Ако гледаме спектакъла без минимална предварителна подготовка, ще се изправим пред сериозно предизвикателство. По същия начин е трудно и донякъде ограбващо да гледаме „Нирвана” на Константин Илиев, без минимална грамотност за това кой е Яворов, каква драма свързва него и Лора и как съдбите им са оплетени в трагизъм и смърт. Не че е невъзможно и съвсем неразбираемо, но няма да е същото. И докато темата за смъртта на Яворов е все пак българска и човек я знае, така да се каже „от въздуха”, то историята за противоречивия писател от Япония и неговото самоубийство е нещо, над което трябва да се потрудим.
Всички тези особености на текста няма как да не бъдат оценени от задълбочения зрител или читател. На такъв зрител „сложното” няма да му е вповече. И все пак, със сигурност мнозина си задават и този въпрос: каква й е Япония на Елена Алексиева? Какъв й е Мишима? Какво искаме да научим за себе си, дълбаейки в темата на едно сепуко? Голям пропуск би било да се четат драматургичните произведения на авторката вън от текстовата цялост на нейната проза, романите и разказите. Там тя успя за около десетилетие да създаде възможно най-оригинална и задълбочена съвременна проза на български език. Многолика, изпълнена с образи, пластична, тази литературна среда е населена с вариации, с живот, в който гените се репликират и има изобилие от скрити мутации. В тях се увличат култури от разни континенти, епохи, свещени текстове от античността и хипотези на бъдещето.
Може да се каже, че Елена Алексиева се обръща към историята на Мишима със същия нестандартен интерес и възторженост, с каквито Мишима изследва един европейски анти/герой: Маркиз дьо Сад, задочен център на пиесата „Мадам дьо Сад”. Взаимното цитиране между този текст и заглавието на пиесата на Е. Алексиева „Мадам Мишима” е само едно от множеството кръстосвания, един от поредицата огледални образи и вътрешнотекстови референции. Те са обобщени от темата за революцията като поле на лудост/свобода; едновременно – раждането на „суперличноста” и нейното погребение в шума и брожението на тълпата. Може би няма нищо случайно – пиесата на Е. Алексиева има премиера на връх 50-ия юбилей от написването на историческата европейска драма на Мишима „Мадам дьо Сад” (на българска сцена я познаваме по-скоро под заглавие „Маркиза дьо Сад”, но популярният английски превод от японски е Madame de Sade).
Концентрирано, събрано около един център; естетически чисто, дори просто в чистотата си; представление с усещане за намерение, за водене в определена посока. Това е впечатлението от старта на „Мадам Мишима” в постановка на Калин Ангелов и с Михаил Милчев в ролята на кабуки-актьора. Но усещането за намерение, за целенасочен път, идва от устремената линия, образувана от текста. Това е преди всичко линия, облъчена от едно художествено, високо по стил и патос говорене. Говорене, което знае защо и за какво говори. Което знание, обаче, не съвпада непременно с ясен отговор на въпроса „кой и на кого говори?” В този смисъл, пиесата „Мадам Мишима” и нейната постановка не са ученическо четиво и зона за забавление. Те са зона на тълкуване.
Впечатлението ми след спектакъла е приблизително същото, каквото след постановката на предишната пиеса на Е. Алексиева, „Глас”, на сцената на Пловдивския драматичен театър. Изглежда, че сякаш авторката и постановчикът са изпаднали в самодостатъчност: пиесата дава ясни и решителни указания кое как да изглежда, а режисьорската версия е доволна от тези ремарки и ги следва с доверието, че в тях се крие цялата истина за „Мадам Мишима”. Обратно на това, аз смятам, че един по-критичен прочит не би ограбил литературната основа. Напротив, ще съживи повече от потенциала й, ще намери къси съединения, които се съдържат в текста, но не са извадени по очевиден начин на повърхността. Анализът не винаги минава през съгласие с указанията на автора, а разграждането е неизбежно преди да се случи някакъв синтез, без който няма същинско представление.
Постановката в Театър София педантично следва драматургичната основа. Режисьорът се отнася към пиесата на живата авторка като към произведение на класик. Това „самоудържане” в интерпретацията е похвално, рядко виждан респект към предписанието на ремарката, изчерпателен прочит на целия текст, независимо от трудностите или дължините. Но там някъде е заложена и една липса, която се уголемява пропорционално на нуждата от повече активност, повече пластична свобода и вариации в темата. Монологът не е задължително да води към монотонност и такава в спектакъла „Мадам Мишима” на пръв поглед няма. Но монологът, независимо от естетиката на отделния спектакъл и без значение каква театрална философия е водила постановката – рано или късно монологът, дългият монолог особено, започва да изисква съпротива. Необходим става един контекст на съмнения, който е скрит в мълчанието. Говорещият говори, монологът се развива, но говоренето е в мълчание. Даже не просто в мълчание, но срещу мълчанието. И опозиционните сили на това „срещу” трябва да бъдат уточнени. Трябва да бъдат открити в текста, колкото и да са замъглени. И дори ако ги няма, да бъдат измислени.
Разбирам, че концепцията за отношенията между видимия герой и невидимите персонажи в пиесата вероятно има корен в традицията на танцовата драма кабуки. Но поставена в ситуацията на драматичното действие на сцената тук и сега, в един европейски театър, който е много повече психологически и почти никак не е ритуален – тогава тя започва да е недостатъчна. Във втората половина на пиесата има достатъчно много бяс, невъздържаност, „отдаване на слабостта“, както се изразява героят/героинята. Театралното напрежение би извирало много повече от тези елементи, отколкото от историчността, която доминира в първата и втората сцена и ги превръща в плахо „опипване на почвата”. Смятам, че с повече и по-смели намеси би се усилила многократно и енергията, чувствената отдаденост и почти трепет, с които самотният герой-актьор-персонаж обитава своята застрашително семпла клетка на сцената. Защото готовност за това има, и то очевидна: актьорът Михаил Милчев е наистина концентриран в образа, в героя си. С отношение, каквото най-често се случва тъкмо в моноспектакъла – усещането, че е посветен на ролята, така както ролята е посветена именно на него. Японският костюм, гримът на лицето-маска, перуката, математически изчисленият жест – това са все неща, съдържащи ритуал, и те подкрепят ритуала на самоотдаването.
Пиесата „Мадам Мишима” е построена върху условността на диалога, сведен до монолог, върху общуването между един „говорещ” и един „мълчащ” персонаж. В случая това е мълчаливият агресор, безмълвният адресат, следователят. И въпреки че тази проста и ясна конвенция я има, за мен най-интересни, вълнуващи са епизодите, в които героят започва да произвежда чист, кристализирал монолог, без да спазва условностите на това вменено „диалогично” говорене.
Тук някъде може да се открие и в какво е основната разлика, която все още се забелязва между жеста, размаха на Елена Алексиева в нейните прозаични и в нейните драматургични творби. Струва ми се, че пиесите й губят силата си на онези места, в които се осъзнават именно като „пиеса”, под бремето на усещането, че „се пише драматургия”. В разказите и романите си, авторката променя представата ни за правила на разказа, разбива нагласите ни за актуалност на сюжетите, разгражда очакванията ни за това какъв стил на коя тема подобава. Накратко – руши представи. В пиесите, които познавам, Елена Алексиева засега продължава да следва някакви невидими правила, които сама не е готова още да наруши. В този смисъл екипността и колективният дух на театъра биха могли много да допринесат за разгръщането на огромния й потенциал. Но за целта е нужна повече смелост от всички страни. В постановката на Калин Ангелов настойчиво ми липсва някаква експлозия или имплозия, чрез която смисълът да бъде погълнат от образа или пространството да преглътне и да унищожи в миг (или поне за миг) текста.
А както може да се очаква, текстът изобилства не само с образи и стил, но и с прекрасен концентрат от сентенции. От тях съвсем лесно, почти натрапчиво се запомнят формули: като тази за гения, който може преспокойно да си позволи да е глупав, за разлика от глупака, който освен глупак няма как да бъде и гений. Или прекрасните сентенции за ефекта на славата – те вероятно са почерпени от задълбочено изследване на биографията на Юкио Мишима, който самият е бил субект и изследовател на популярността: „рекламата е онова, което убива”… Убива не славата, а убива популярността. Не признателността на поколенията, а телевизионните камери. Не убиват книгите, а вестниците…
Физиката на сцената в „Мадам Мишима” ни предлага красиво постигната дистанция, с остри ръбове и дискретни ограждения. Сценографът Никола Налбантов наслагва филтри, уж невинни двуизмерни елементи, които правят зоната/килията на Мишима още напрегната, почти застрашителна.
Текстът на „Мадам Мишима” е добре въоръжен, брониран със стил, структуриран като крепост. Но тъкмо заради това заслужава постановката да го подложи на по-голяма инквизиция в търсене на скритите механизми, за да отвори врати към подземията, към крепостта на пиесата.
