Правили ли сте си някога списък с желания? Какво много, ама много ви се иска. Нещо такова например:
„Да замина на почивка сама с Жо (не в къмпинг „Усмивка”, може би в Тоскана?).”
„Да си подстрижа косата.”
„Да сменя вратата на гаража с автоматичен портал.”
„Гъши дроб и изискани вина с близначките цяла нощ и да си говорим за мъже. ”
„Да пазя диета.”
„Чанта от Шанел.”
„Да кажа на Ромен, че намирам приятелката му от последната Коледа за грозна, невъзпитана и нахална. (Да му пратя пари!).”
„Да ми казват, че съм хубава.”
Дори и да не ги записваме, подреждаме желанията си поне наум. Списъкът може да е по-кратък или много, много по-дълъг, може да бъдат обикновени, изпълними неща, може и да са абсолютно илюзорни, но винаги искаме нещо. Нещо повече от това, което имаме в момента.
Желанията на Жо (от Жослин) не са кой знае колко много, а и са съвсем възможни. Включително и чантата Шанел, както и Порше Кайена. Просто защото тя печели осемнайсет милиона, по-точно осемнайсет милиона петстотин четирийсет и седем хиляди триста и едно евро и двайсет и осем евроцента. От лотарията. Това е ключовият момент в „Списъкът с моите желания”, втория роман на Грегоар Делакур, който, подобно на първия – L’Ecrivain dela Famille , спечели бързо както публиката, така и критиката.
Историята, която той разказва, е концентрирана около промяната в живота на една обикновена, 47 годишна жена. Омъжена, с две пораснали деца, отдавна напуснали дома, притежаваща малък галантериен магазин и блог, в който много успешно споделя разни шивашки и плетачески тънкости. И с нея споделят. Докато не печели от лотарията.
Какво става с нас, когато изведнъж се оказва, че можем да сбъднем желанията си? Както и тези на обичаните от нас хора. Какво можем да направим, ако искаме да променим живота си? И дали наистина искаме? Или просто е по-лесно да имаме списък с желания, които много често са обикновени битови потребности, отколкото да съзнаваме кои са наличните важни неща, които правят живота ни; кои са удоволствията и радостите ни и защо те са ни достатъчни.
Изненадващото богатство кара героинята да направи именно това. Да премисли живота си, да го види в неговата пълнота и естествена несъвършеност, тази която ни кара да мечтаем за едно или друго и така да се чувстваме живи. Разбирането не я прави щастлива. Напротив то я плаши, защото разбира, че онова, което щастливо и изненадващо я е сполетяло, онези осемнайсет милиона няма да сбъднат всичко. Напротив те разрушават подредеността на живота й. Взривяват всичко онова, което тя смята, че отдавна е установено и като така непроменимо.
Въпреки, че романът на Грегоар Делакур привидно изглежда точно толкова обикновен, колкото обичаен е животът на героинята му, въпреки че сюжетът му може да бъде разказан в 4-5 изречения, въпреки че се чете леко и бързо – разказвачът въобще не се бави, нито отклонява, той притежава онова качество, присъщо на добрата литература, да има още нещо под повърхността си. И това са истините за живота, които този роман кара читателя си да открива. Езикът му, стегнат, точен, смислово концентриран, е също едно от достойнствата, които не можем да не забележим. (Може би това се дължи и на опита на Делакур в рекламата).
„Списъкът с моите желания” със сигурност ще се хареса на онези читатели, които обичат да четат за „живота”. Които се доверяват на наглед простата история да им каже по-дълбоки и същностни неща. На ценителите на лапидарността. Според критиката и на онези, които са харесали „Елегантността на таралежа” на Мюриел Барбери, която излезе на български също в превод на Галина Меламед. Но които и да са читателите на тази книга – сигурна съм, че ще са нейните. И срещата ще си заслужава.
