Публикуваме предговора и един от текстовете от новата книга на Тони Николов
Софияписецът…
Вместителят на спомените…
Архиварят на изгубения град…
Фланиращият софиянец…
или
Сладкодумният повелител на отломките, който не спира да върви из нашия град, да витае около кооперации и входове, да се заговаря с излизащи от тях хора, да се изкачва по непознати стълбища, с рентгеновите си очи и с камерата на телефона си да съзира местата, на които са живели големите ни и значими личности, повечето от които днес забравени. Техните имена не само са забравени. Те са потулени. Те са насилствено изтрити от нашата памет. Забравата за тях беше наложена, натрапена, а паметта за тях смачквана с ботуш.
Някак незабелязано и стъпка по стъпка Тони Николов направи нещо удивително – със своите четири книги, посветени на миналото на София, издигна своеобразен паметник на поколения българи, живели според нормите на морала, честта и достойнството. Издигна паметник на една друга България – европейска и независима, за която днес само бихме могли да мечтаем.
Най-радостното от всичко е, че към този паметник се насочват погледите на младите поколения, както и на всички онези, които изпитват омерзение от българското настояще. Добрата вест за автора е, че те стават все повече.
Теодора Димова
Тони Николов, „Потулена София. Нови 20 истории“, издателство „Рива“, 2024 г.
Стъпки и сенки
Във всяка от своите точки град като София крие изненади за окото. Асиметрията на времето прави така, че павираните и асфалтирани улици в стария център да изглеждат още по-усукани и по-неравни, надвисналите балкони и пристройките устремно режат небето и даже котките, които скачат умело от покрив на покрив, са сякаш по-наясно от нас, хората, с вековния план на този град, където изникващите наново пластове съседстват със скришните задни дворове.
В предишните си книги – „Спомнена София“, „Бленувана София“ и „Незабравена София“, се опитах да синтезирам опита си от броденето или фланьорството из града, което неминуемо прераства в археология на спомена.
Сега си давам сметка, че ако в предишните ми софийски истории стъпките ми догонваха онова, което се намираше извън окото, този път погледът все повече е обърнат навътре – към потуленото и заличеното. Така към „историите на местата“ се добавят основно „историите на хора“, някога обитавали същите тези места, неотменна част от археологията на нашето въображение.
Всички ние всекидневно пробягваме с поглед фасадите на сградите, кръстовищата на улиците или някоя полусрутена къща, но те си остават „бели страници“, ако капанът на времето не щракне и стъпките ни не „пропаднат“ в миналото. Едва тогава осъзнаваме, че линейната крива на времето предполага безброй криволичещи варианти, че в една и съща точка се кръстосват цели исторически отрязъци.
Град като София е винаги град в перспектива, където всяко „преди“ е обвързано с нещо „после“, което придава особена плътност на всяка софийска история. Тъй като разказът винаги има „лице“ и „опако“, подобно на „невидимите градове“ на Итало Калвино: на утаените спомени съответства огромен „резерв от образи“, които нито могат да се откъснат и разделят, нито да се видят едновременно.
Така от здрачевините на миналото разпилените отломки се изместват в „друго пространство“. Някъде в периферията на това „спомнено време“ стават възможни „разходките“ в тази книга – от безметежната тишина късно вечер до свръхускорението в час пик денем.
Накратко: някъде в София – в онова „каменно въплъщение на софийския душевен живот. Град стар, но без старост, град исторически, но безтрадиционен, спокойно робски и спокойно свободен град“ – Magnus (Петър Нейков), „Из брътвежи на един софиянец“, 1906 г.
Там, където все още витаят стъпките или сенките на Яворов, Андрей Протич или Александър Жендов, на „бивши хора“ и превратаджии, на софиописеца Георги Каназирски-Верин и емблематична софиянка като Йорданка Филаретова, наричана Госпожата… А „спомнянето“ отрежда на бродещия във времето особена и специфична позиция, която преди векове псалмопевецът е уподобил на „бухал в развалини“ или на „самотна птица на покрив“ (Пс. 101:7–8).
„Градът на пребиваващите“ с техните актуални истории е дублиран от „града на отишлите си“. С шепотите, болките, надеждите и упованията им – такива, каквито сме ги чули през разказите на други или прочели в онова, което отишлите си са решили да ни оставят. В някакъв смисъл всички тези истории за „чутото, видяното и преживяното“ сякаш се сливат в историята на една избеляла пощенска картичка, най-неочаквано попаднала в ръцете ми – любовна история, за която не знаех нищо, но със самия факт, че попадна в мен, се превърна в отворено писмо, което се „самоадресира“ (Жак Дерида). Пример за това как близкото и далечното се сближават, а миналото проговаря само и единствено чрез нас. Финалът остава отворен.
Тони Николов
Една любовна картичка
В основата на много софийски истории лежат образи, смътни изображения, които нетърпеливо пропъждаме с ръка, съсредоточени в настоящето, в търсене на съществена истина, която все ни убягва. Затуй вероятно продължаваме да се вторачваме в образите от миналото, макар и с натрапчивото усещане, че е почти безполезно и истината няма как да е там, сякаш подмятаме из ръце една и съща избеляла пощенска картичка, измъкната от прашното чекмедже в скрина, сянка от танца на полусенките, с криволици на гърба вместо текст: буквите надзъртат, размазват се и се деформират, проговарят, преди отново да се заличат.
Кой пише? И на кого? Какво ни казва някоя пощенска картичка, щом не е адресирана до самите нас? И кому е потребна тогава? В прекрасната си книга „Пощенската картичка“ (1980) моят някогашен преподавател Жак Дерида настоява, че едно подобно послание има своя конкретен смисъл: на практика то е любовно писмо, ретро съобщение, пратено ни от историята. Незнайно защо сме го получили, може и адресът да не е този, но щом като старата пощенска картичка е попаднала в ръцете ни, тя се превръща в „отворено писмо“, което всъщност се „само-адресира“. Адресатът се променя, променяме се и ние: щом картичката те е намерила, трябвало е да стигне до теб. „Ти“ си „ти“, а в същото време и не си „ти“; кореспонденцията във времето изцяло е разменила адресатите.
Хрумва ми, че епистоларната литература е особено, дистанционно писане: една ръка пише, за да четат определени очи, но ето че картичката оцелява във времето – не само като изображение, печат или (пощенски) код, а като една от черновите в беловата на историята, където нечии, след което и още нечии други очи сякаш ще „изчегъртват“ прочетеното, за да привнесат вътре своето разбиране или неразбиране… Така близкото и далечното се сближават, анонимното легитимно се огласява, а миналото проговаря чрез нас.
Така и аз онзи ден свърнах към клуба на букинистите на ул. „Хан Крум“, без да търся нищо особено. Честно казано, не ми се влизаше много в дългото затворено помещение, но тръпката си е тръпка… На входа се разминах с един антиквар, който ми каза, че сбирката е почти приключила, но ако искам, мога да хвърля едно око на няколко картички. Спряхме се отвън на тротоара, подаде ми цяло снопче, обвито в ластик. Чудесни сецесионови картички, добре запазени, истинска наслада за окото. Някои от тях не бяха пътували, на гърба на една от тях бегло забелязах, че има писмо, калиграфски изписано с черно мастило. Взех ги и оставих четенето на „кореспонденцията“ за по-късно.
И едва връщайки се вкъщи, разбрах, че съм попаднал на послание, което „по-късно“ ме е намерило. Като „нов адресат“. Без да е ясно от кого е писана въпросната картичка, нито до кого е изпратена (и изпратена ли е въобще?), тя стигна „до мен“. Това се случи в едно все още „снежно време“, когато получих „символно послание“, носещо обаче баграта на друга епоха. Истински ретро образец – по стил и по дух – на времето си, когато Коледа е била след Нова година. Не виждаме лицето на подателя, но чуваме думите му, оцелели в забравата; не знаем историята (как започва тя или каква е развръзката), но долавяме любовния копнеж, преизпълнил тези редове.
Случайността ни дава право да възпроизведем това оцеляло до наши дни съобщение. Все пак сме ненадейни наследници през бездна от време, в която толкова много неща са пропаднали. Идеална възможност, за да опиша анонимна „софийска история“ без позоваване на „местата“, само на „езика на времето“. Не разполагам с конкретна улица, не ми е известен подателя, още по-малко пък получателката. Остава ми само да „само-адресирам“ писмото.
Но да не удължавам излишно съспенса. Ето го и самото писмо, писано, пратено (или неизпратено) в София преди век и нещо:
Зад прозорците почнаха да падат снежинки.
Бял здрач, усамотение и Вашият лик в тишината. Идвате безшумно и аз не смея да помръдна в това светло мълчание – тъй ми е скъпа близостта на ангела – не смея дори името му да назова. Едно коледно настроение – един сън, навеян от танца на снежинките.
И си мисля за крупната звезда на коледната нощ, за тъмния лазурен купол над Йерусалим – и съм стигнал при райските преддверия. Ангели, много ангели с арфи, ето небесен хор и нощен сребърен звън, и небесния, и небесния Ви лик, при който очите неволно се навеждат към земята. Някой пошепна Violette – или прозвуча златна струна, или сребърна флейта пленително зашепна? Слагам пред Вас злато, ливан и смирна, но пръстите ми треперят и не смея да Ви погледна. Някой пошепна Violette – видях небесна усмивка, разля се теменужено благоухание, далечна звезда разсипа брилянтен прах по синята дреха… Не, ако си представя серафим по софийските улици – виждам Вас, и ако Ви видя, мисля за небесни серафими над снежната Витоша, които в коледните нощи отлитат към града. Violette е по-нежна от Вас и вие сте по-нежна от името си…. Бяла невеста на Небесния жених… Виждам колко са кощунствени словата ми, виждам как падат като заблудени птички под чертозите на самотата Ви…
Но тая вечер аз стоях до прозореца – западаха снежинки и се сетих за Вас…
Тихо като вечерен акорд прозвучава теменужното Ви име – и тая музика не заглъхва в най-тихите – в най-чистите ми часове. Затова Ви написах това писмо.
Т – ὦ
Няма печат, подписът е шифровано съкращение. Възможно ли е да е Тодор или Теодор? Пощенската картичка е идеална, великолепно запазена, изобщо не е пожълтяла, сякаш е писана вчера. Очевидно е пазена грижливо от нечие трепетно сърце (и неговите наследници), преди неизвестно как да изплува на бял свят. Откъде да тръгнем тогава в разплитането на тази анонимна любовна история, писана в полите на снежна Витоша?
От почерка на влюбения (Т – ὦ) или от теменуженото сияние на Violette? Няма как, освен ако някой потомък не ги разпознае и назове. Другата възможна писта е да съвместим „съдържанието“ с „изображението“, съчетавайки „лицето“ и „опакото“ на картичката. Може пък така да успеем да я датираме? Или да доловим подтекста на самата картичка, тази „едновременно лека и тежка книга“ (Жак Дерида)?
Интересно е как споделеното по-горе писмо кореспондира с изображението на белобрад старец, приютил в бащинската си прегръдка младо момиче? С доста вглеждане под мастиления текст на писмото успявам да установя, че става дума за Шекспировите герои от „Венецианският търговец“ – Шайлок и Джесика. Ала каква тогава е връзката? Подсказване за трудно възможна любов? Нали Джесика напуска богатия си баща, венецианския търговец Шайлок, забягвайки с Лоренцо, който на всичко отгоре е християнин? В тази перспектива ли да четем посланието на пощенската картичка?
Дали ключът е социален (богати и бедни)? Или конфесионален (евреи и християни: Йерусалим, но и даровете на влъхвите – злато, ливан и смирна)? Ако е така, на чии везни натежава „неравенството“? Или символиката е друга – разликата във възрастта? Пламнал от любов по-възрастен мъж, който свел очи, чезне по своята „Джесика“ под заснежената Витоша? По тази Бяла невеста на Небесния жених (което, буквално погледнато, може да означава и замонашване?)…
Няма как да разберем, в което се крие и част от неуловимата красота на всеки спомен от миналото. Накрая, след дълго ровене из интернет, възстанових поне историята на картината, „удържаща“ любовната картичка.
Нейният автор – Маурисий Готлиб (1856–1879) – е изключително талантлив полско-еврейски художник от епохата на Романтизма. Картината „Шайлок и Джесика“ (1876 г.) се смята за неговия шедьовър. Носи му златен медал на Художествения салон в Мюнхен, а после – и отличие на „Захента“ във Варшава (днес тя е изложена в Еврейския музей в Краков). Тази творба на Готлиб е многократно репродуцирана още приживе на художника, а от един колекционерски сайт установих, че въпросната картичка е отпечатана в голям тираж около 1904 г. в Мюнхен. Което ни дава „времевата рамка“ на писмото.
Но и самата история на Маурисий Готлиб, доста нашумяла навремето, може би е важна писта в „разчитането“ на картичката? Моделът на Джесика от картината била неговата възлюблена Лаура Розенфелд, на която той предлага ръката и сърцето си. Но Лаура хладно отклонява предложението му, омъжвайки се за берлински банкер. Тогава, напълно сломен, художникът се излага на стихията на времето – броди без палто по улиците на Краков, белите му дробове са поразени и той умира на 23 години от тежко възпаление в гърдите и гърлото.
Дали пистата „Джесика“ или пистата „Готлиб“ е ориентирът в тази история? Не бих се одързостил да се ангажирам със свое становище. Всяка „кореспонденция“ с миналото казва или твърде много, или твърде малко. Финалът остава отворен.
