Ханс Хайнц Еверс (1871–1943) e автор на разкази, романи, драми, стихотворения, песни и есета; на приказки и стихове за деца; на сценарии за филми, забравен за десетилетия след смъртта си.

Съмишленик на френските декаденти, следовник на Едгар Алън По и Оскар Уайлд, Еверс успява да изгради мост към литературния авангард. Първите по-обстойни изследвания за творчеството на германския писател се появяват чак в началото на 90-те години на ХХ век. Две са водещите причини за дългото мълчание, подчертава в предговора си към изданието Николай Тодоров. Първата е връзката му, макар и противоречива, с нацизма. Втората са ексцесивността на много от неговите произведения, морбидността, акцентът върху насилието, еротиката, патологията и порока. „Този авторов избор, въпреки огромното му и крайно разнообразно творчество, понякога се възприема като самоцелно желание, като търсене на евтина сензационност или плосък опит за провокация… Важен е фактът, че както за мнозина художници от това време, позицията на Еверс няма чисто естетически корени, а е пряко свързана с неговата екзистенциална философия. Диалектиката на обикновеното и странното, обяснимото и загадъчното, съзнателното и несъзнателното създава смислови полета, в които взаимодействат екстравагантното, екзотичното,гротескното, заплашителното, призрачното… 
Обхватът на етическата и естетическата промяна, внасяна от „декадентството“ като мироглед, както и неговата вътрешна разнородност, пречат то да се оформи като отделно литературно движение. За мащабите му говорят и огромните тиражи на някои литературни произведения. От „Алрауна“ (1911) на Ханс Хайнц Еверс и от „Голем“ (1915) на Густав Майринк скоро след издаването им са продадени по над 200 000 екземпляра. Това са два емблематични и скандални романа на ужаса, в които към разочарованието от конкретната материална и духовна реалност се добавя силата на средновековната мистика. Резултатът са творби с впечатляващо широк обществен отглас. И двете книги са филмирани неколкократно, като първите филми са почти веднага, още в епохата на нямото кино… Навярно единствената друга Еверсова творба, която може да съперничи на „Алрауна“ по трайност на своята слава на Запад, е новелата „Паякът“; на Изток на особена популярност се радват още новелите „Из дневника на едно портокалово дърво“ и „Мамалоа“, както и включените в настоящия сборник новели „Годеницата на Тофар“ (известна още като „Египетската невеста“) и „Последната воля на Станислава д’Асп“; неподражаемо силно въздействие имат също по-кратки и по-строго определени жанрово разкази като „Вуду“, „Богомолката“ и „Доматеният сос“… Някои Еверсовите кратки прозаични произведения могат да носят едновременно названията „странни истории“ и „гротески“, както понякога ги нарича самият автор. За други е характерна близостта до немската романтическа новела и творци като Ернст Теодор Амадеус Хофман и Хайнрих фон Клайст. Усеща се и решителното влияние на Жорис-Карл Юисманс, чийто роман „Срещу течението“ (1884) е посрещнат с възторг от редица именити автори като Оскар Уайлд, Пол Валери, Стефан Маларме, Леон Блоа, Пол Бурже и др.“

Личността на Еверс е крайно противоречива: кабаретна звезда, един от основателите на първото германско кабаре „Юбербретл“, скандалджия. Избухливият му нрав и честолюбието са причина в младостта си да излежава присъда в затвора заради предизвикани дуели, които по онова време са били забранени и от които му остава белег, пресичащ лявата буза. Той е пътешественик по света, изпитва траен интерес към окултното, шпионин, който става член на Националсоциалистическата партия в Германия и даже пише роман за своя познат, идола на националсоциалистите Хорст Весел, и още един националистически роман, озаглавен „Ездач в германската нощ“, но в същото време защитава евреите и хомосексуалистите, пише в тяхна подкрепа и спасява мнозина, осигурявайки им документи, за да избягат. Втората му съпруга е с еврейски произход, както и последната му любов, Рита Грабовски, и много от приятелите, на които Еверс е помогнал да напуснат страната.

Биографията на Хорст Весел, която е поръчана от нацисткото ръководство, е първата забранена книга на Еверс. „Временната забрана се дължи на факта, че той не се свени да опише Весел според собствените си представи за правдивост и национализмът в нея върви редом с християнската реторика, престъпленията, справедливите присъди и живота из бордеите.“

Официалните причини за забраната на произведенията на Еверс са художествените недостатъци, но главно техният песимизъм. Книгите му не излизат и заради критики в тях към националсоциализма, малко преди смъртта си той успява да преодолее забраната и издава един сборник, „Най-красивите ръце на света“ (1943), със сатирични разкази за националсоциализма, впоследствие също забранен. Романът „Алрауна“ два пъти е забраняван и изгарян: по време на Първата световна война и в навечерието на Втората – втория път заедно с книгите на Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Ерих Кестнер и др. На няколко пъти самият Еверс се спасява от смъртната присъда само благодарение на влиятелните си познати, през 1943 г. умира от туберкулоза.

В периода 1918–1930 г. в България се излезли шест негови книги, някои от тях в анонимни преводи. Три от текстовете, включени в изданието, („Моето погребение“, „С.З.З.“ и „Последната воля на Станислава д’Асп“) са били публикувани в сборника „Моето погребение“ (1918), като книга трета от библиотека „Искри“, и подписани с името Божана Минчева. Предполага се, че това е псевдоним на преводач.
Изследователите откриват допирни точки между Еверс и диаболистите Светослав Минков, Владимир Полянов и Чавдар Мутафов, като последните двама са също преводачи на някои Еверсови творби. В новото издание за първи път на български се представя и поезия от немския писател.

„Потъмняла страст“, Ханс Хайнц Еверс, съставители Александър Карапанчев, Николай Тодоров, предговор Николай Тодоров, превод Божана Минчева, Красимир Хаджийски, изд. „Стилует“, 2020 г.

С.3.З.

Там шутове с формата Божа висока
мърморят и мрънкат ниско,
припадат и хвъркат с отскока
на кукли, дошли са наблизко
и трябва да тръгват, но още в простора
разкъсват безкрайните и необятни неща
и пляскат с крила като че от кондора,
люлеят декора напред и назад
в незрима тъга.
Но виж, сред погрома на шутове там
с пълзене промъква се форма една!
Обляна от злато, от кръв тя се мие,
отвън нахлува навътре посред самота,
на сцената вие се, вие!

Едгар Алън По, „Лигея“

Навярно четвърт час впивах поглед надолу от стръмния нос Пунта Трагара към морето,разбира се, към слънцето и скалите. Станах, обърнах се да си вървя. Седи някой наблизо, на каменната скамейка и силно ме дърпа за ръката.
– Добър ден, Ханс Хайнц! – казва той.
– Добър ден! – отвръщам аз; гледам го. Бездруго, познавам го – и то бездруго! Но кой е той?
– Навярно ме вече не познавате? – трепери гласът му. И гласа познавам, разбира се! Но друг – пъргав, кръшен, сякаш танцуващ. А не такъв! Такъв: сподавен и запъващ като на патерици…
Най-сетне:
– Оскар Уайлд!?
– Да – заекна гласът, – почти! Кажете „С.3.3.“ – това остави поправителният дом от Оскар Уайлд.
Аз го гледах: от С.3.3. не бе останало много, само гнусна следа, ужасен спомен за О.У.
Когато поисках да му протегна ръка, помислих: преди пет години ти не му подаде ръка. То бе много глупаво от твоя страна и Оскар Уайлд се смя, когато неговият приятел Дъглас се разгневи. Подадеш ли му днес ръка – ти я подаваш сякаш на просяк, подаваш я на С.3.3. – от състрадание. Защо да се смазва болен червей?

Не му подадох ръка. Вярвам, че Оскар Уайлд ми беше благодарен за това. Ние слизахме надолу по стъпалата и не си говорехме нищо. Не го погледнах нито веднъж. Изглеждаше, че това му е много приятно. 
На един склон попитах: – Нагоре ли?
Из устата му се изтръгна усмивка като жаба без крака. После поклати глава насам-натам, съвсем бавно погледна нагоре и рече с гавра:
– С.3.3.?
Не, така не биваше; аз се засмях. И О.У. се радваше, че аз не проявявам никакво състрадание към него.
Ние тръгнахме около планината, седнахме на камъните и се загледахме към Arco.
Изведнъж аз казах:
– Преди години аз вървях по тоя път към голямата Ани Вентнор. И тука срещнахме Оскар Уайлд. Тогава горната му устна се повдигаше, очите му светеха и ме гледаха така, че ръцете ми потръпнаха и бързо строшиха бастуна, за да го не отправя към лицето му. На същото това място днес пак седя – лейди Вентнор е мъртва, а близо до мен стои С.3.3. – като сън.
– Да – рече О.У. – Като сън, сънуван от някой чужд за нас.
– Да – Какво казвате? – извика Оскар Уайлд бързо, откъслечно, изпълнен със страх, явно развълнуван.
Повторих безучастно:
– Като сън, сънуван от някой чужд за нас.
Устните ми неволно се разтваряха и аз едва знаех какво мисля и говоря.
Оскар Уайлд скочи тоя път гласът му имаше предишния тон на човек, чийто горд дух лети високо над простия народ, който го заобикаля.
– Пазете се да не опознаете чуждия, не всеки може да устои пред него!
Аз го не разбрах и исках да запитам; но той махна с ръка, обърна се и се отдалечи. Аз го следях с поглед.
Той се спря, покашля, но се не обърна. Бавно, наведен напред, изнурен, почти пълзящ – тоя полубог, от когото лицемерните лешоядци на неговата родина бяха направили С.3.3.

Три ден по-късно получих карта:
„Оскар Уайлд би желал да поговори с вас. Очаква ви в осем часа вечерта при пещерата Грота дел Бове Марина.“
Отидох на брега, подсвирнах на моя лодкар; ние отпътувахме в лятна вечер. Оскар Уайлд седеше в пещерата, на една скала; излязох от лодката и изпратих лодкаря.
– Седнете – каза О.У.
Последен отблясък от вечерното слънце падна в тъмната морска пещера, по чиито стени зелените води плачеха и стенеха като малки деца. Често съм дохождал тука. Виждах ясно, че вълните се пръскат о камъните и пак не можех да бъда спокоен: голи, малки, пронизани деца ридаеха за своите майки – защо именно тука О.У. ме повика?
Той догади мисълта ми и рече:
– Това ми напомня моя поправителен дом.
Той каза „моя“ поправителен дом и неговият заеклив глас прозвуча сякаш за него това беше обичен спомен. След туй продължи:
– Вие казахте оня ден нещо, не зная дали мислехте за нещо тогава. Вие казахте: всичко това е като сън, сънуван от някой чужд за нас.
Исках да му отговоря, но той не остави да продумам; продължи нататък:
– Кажете ми – нали мнозина поклатиха глава, когато се оставих да ме затворят? Помислили са си: Защо Оскар Уайлд отива в затвора? Защо си не тегли куршума?
– Да, мнозина помислиха така.
– А вие?
– Аз мислех: трябва да има някаква причина, Ханс Лойс също отиде в затвора
– Да, Ханс Лойс! Какво общо има той с мене? – Ханс Лойс положи лъжлива клетва за любима жена; той постъпи достойно и никой честен човек не намери петно върху честта му. Да, всички образовани простаци го издигнаха до мъченик, защото търпеше наказание за една жена! – Същите хора, които ме прокълнаха, защото презрях жената! И после, Ханс Лойс – жилавият, крепкият фризландец, младият преизпълнен с идеали народен трибун – що можеше да му стори затворът? Неговата душа нивга не е страдала, а след години и плътта му ще бъде излекувана от затворнишкия въздух. Но Оскар Уайлд не беше млад, той не бе излязъл от народа; той беше толкова нежен, колкото другият бе силен. Оскар Уайлд, най-изтънченият знатник след смъртта на Вилие, Оскар Уайлд, който създаде от живота изкуство както никой преди него в трите царства. – И при все това, той отиде в поправителен дом, и то в английски, срещу който могат да се поменат само вашите германски хуманни предпазващи заведения. Той знаеше, че до смърт ще бъде изтезаван – бавно, мъчително, ужасно – и все пак отиде там и се не уби.
– Та защо? – попитах аз.
О.У. ме погледна. Навярно той чакаше да му отправя тоя въпрос. Бавно:
– Причината – вие сам казахте оня ден: защото всичко това е само сън, сънуван от някой чужд за нас.
Аз го погледнах, той ми отвърна с поглед.
– Да, – продължи той – така беше. Аз ви помолих да дойдете тук, за да ви обясня това.
Той впи поглед надолу към водата, сякаш се вслушваше в нейния плясък. Няколко пъти потърка показалеца на лявата ръка върху коляното си; като че ли искаше да напише буква. След малко, без да повдигне очи:
– Искате ли да чуете?
– Разбира се.
О.У. въздъхна няколко пъти дълбоко.
– Не трябваше да отивам в поправителен дом. Още в първия ден на съдебното следствие, приятел един ми втъкна незабелязано револвер – същият револвер, с който Кирил Граам се застреля. Това беше малък, много хубав револвер, що носеше герба и вензела на херцогиня фон Нордхъмбърленд, с рубини и хризоберили, великолепен малък револвер, достоен да бъде употребен от Оскар Уайлд. Когато, след заседанието, ме откараха пак в затвора, в килията цял час си играх с него. Взех го в леглото, сложих го настрани и заспах в радостно успокоение, че имам сигурен приятел, който по всяко време би ме изтръгнал от ръцете на злосторниците. Дори съдите да ме бяха осъдили, което смятах тогава невъзможно.

През тая нощ сънувах ужасен сън. Близо до себе си видях странно същество, мека молюскообразна грамада, която се разрастваше нагоре, като че ли в разкривена муцуна. Това създание нямаше нито ръце, нито нозе, изглеждаше като голяма дълга и обла глава, отдето самоволно биха изскочили веднага от различни места лигави членове. Цялото имаше бяло-зелен, почти прозрачен цвят, който се преливаше в хиляди черти.И с това същество аз разговарях, не зная вече за какво. Но нашият разговор ставаше все по-възбуден. Най-после муцуната ми се усмихна презрително и рече:
– Махни се оттука, не си струва труда да бръщолевя с тебе!
– Какво? – отвърнах аз – Това е твърде силно! Тъй дръзко смее да бъде едно същество, което не е нищо друго, освен мой собствен безумен сън!
Муцуната се разкриви в широка усмивка, поклони се няколко пъти и прогърмя:
– Погледни ме! Аз ли съм призрак в твоя сън? – Не, не, клети мой приятелю, тъкмо противното е вярно: аз сънувам, а ти си само мъничка точка в моя сън.
При това, муцуната се разсмя още по-силно и цялата маска сякаш се превърна в грамадна усмивка. След това изчезна – но аз все още виждах широката усмивка във въздуха.

На другия ден, в съдилището, председателят ме запита за Паркър;
– Значи, харесва ви се да вечеряте с млади хора от народа?
Аз отвърнах:
– Да! Във всеки случай, много повече отколкото да ме разпитвате всички тука.
Дочула моя отговор, цялата зала прихна да се смее ви соко. Съдията похули зрителите и заяви, че ако се повто ри това, ще им заповяда да напуснат залата. Едва тогаз се обърнах към задния край, дето бяха зрителите. Не забелязах никого. Цялото пространство се заемаше от гнусното същество-изрод. Познатият смях, който ме измъчваше цяла нощ, се простираше широко над муцуната. Погладих челото си с ръка: възможно ли е това да бъде само комедия, безсмислица, която това същество сънува?

През това време съдията зададе пак някакъв въпрос, на който отговори Травърс Хъмфрийс, един от моите защитници. Откъм задната страна на залата екна още веднъж притаен смях. Сякаш муцуната се кривеше и изричаше злокобни думи. Аз затворих очи и дълго стоях така, след това погледнах строго назад.Сега забелязах хора на скамейките; там седеше Джон Лен, моят издател, там беше лейди Уелшбъри, а до нея – младият Холмс. Но през тях, в тях, над тях се разстилаше странното създание: от него сякаш излизаше затаеният смях.
Помъчих се да извърна глава – и не погледнах вече назад. При все това, невъзможно ми беше да следя разследването с внимание, неспирно звучеше в тила ми тоя безсрамен смях.
Тогава господа съдебните заседатели намериха, че съм виновен.Четирима комисионери, петима търговци на памук, брашно и уиски, двама учители и един доста почитан месар-майстор изпратиха Оскар Уайлд в затвора. Наистина, това бе много смешно.
Оскар Уайлд замълча, засмя се и хвърли малки камъчета във водата.
– Наистина много смешно! Умниците!
… Знаете ли, че съдът – всеки! – е най-демократичното и най-плебейско учреждение, каквото има на света? Само за простия човек има добър съд, годен да го съди: съдиите стоят високо над него – и така трябва да бъде! Но ние? С никого от моите съдии никога думица не бих разменил; нито един не познаваше дори ред от моите произведения – пък и защо? Той съвсем не би ги разбрал. И тия добри, честни хора, тия бедни малки пълзящи червеи посмяха – по закона и обичая, – да откарат Оскар Уайлд в затвора. Много смешно, наистина!

Само тая мисъл ме занимаваше, когато отидох пак в килията си. Аз си играех с нея, променях я, измислях половин дузина афоризми,всеки един от които беше по-ценен от живота на всички съдебни заседатели в Англия през всичкото славно време на добрата царица! И заспах съвсем весел и доволен; моите афоризми наистина бяха хубави, наистина.

За някои, осъдени на няколкогодишен затвор, казват, че безсъницата е мъка, а сънят – благодат. С мен не бе така. Едва що заспивах и отвратителната муцуна заста ваше до мене.
– Слушай – казваше ми тя и се изкискваше в блажено доволство – ти си много забавен сън!
– Махай се веднага оттука!– виках аз – Ти ме измъчваш! Не мога да търпя на сън такива самодоволни муцуни!
– Пак същата глупост! – се хилеше това същество – Ти си мой сън!
– А пък аз ти казвам, че не е така! – изкрещях аз.
– Но ти се заблуждаваш! – рече муцуната.
И започна дълга разпра, при която всеки искаше да убеди своя противник; съществото оспорваше моите мисли – и колкото по-раздразнен ставах аз – толкоз по-самодоволно се усмихваше то.
– Ако аз съм твой сън – извиках аз, – как можеш ти да говориш на английски?
– Що говоря с тебе?
– Английски! Моят език! – казах аз ликуващ. – И това доказва…
– Ти луд ли си!? – изкиска се муцуната. – Аз да говоря твоя език? – Ти говориш моя – разбира се! Само се вслушай!
Едва сега забелязах, че не разговаряме на английски. Говорехме на наречие, що не познавах, ала на което говорех много добре и разбирах и това сигурно нямаше нищо общо с английския или с който и да е език на света.
– Е, разбра ли, че грешиш? – изсмя се младото същество.
Аз не отговорих и настана мълчание за няколко минути.
След туй пак започна:
– Но ти имаш хубав малък револвер. Извади го. Бих искал блажено да мечтая, че се застрелваш. Това ще да е много забавно.
– Не мисля дори за това! – изкрещях аз, взех револвера и го захвърлих в отсрещния ъгъл.
– Все пак, обмисли! – каза муцуната, обърна се и ми донесе револвера. – Това е много хубаво малко оръжие – рече тя и пак го постави на леглото.
– Застреляй се самò, ако искаш! – изръмжах аз гневно, извих се нататък и затъкнах ушите си с пръсти. Но това не помагаше, аз разбирах всяка дума също така добре, както и преди. Муцуната остана цяла нощ при мене, смя се, хили се и ме моли все пак да се застрелям най-сетне.

Когато се пробудих, в същия миг пазачът отвори вратата, за да ми донесе закуска. Аз буйно скочих от леглото, дадох му револвера в ръка.
– Отнесете го бързо, бързо! Тая муцуна, виждана насън, не трябва да надвие!
На другата нощ съществото пак дойде:
– Много жалко – каза то, – че не задържа хубавия малък револвер. Ала ти можеш да се обесиш на своите презрамки: това също така е забавно.
На сутринта разкъсах и разръфах с неизразима мъка своите презрамки на парчета.
Така отидох аз в поправителен дом. Да встъпи в борба със световната глупост, да бъде герой и мъченик на жалки терзания – Оскар Уайлд нямаше честолюбие за това. Той живееше, както бе живял или – той не живееше. Но тогава дойде ново очарование и нова борба, една борба, каквато едва ли някой смъртен е изпитвал: аз исках да живея, за да покажа на муцуната от съня, че живеех. Моето съществуване трябваше да потвърди несъществуването на друго едно същество.

Картагеняните са имали едно наказание: да трошат костите. Осъденият бивал завързван, легнал, на един кол; палачът счупвал най-горната става на малкия му пръст от дясната ръка и си отивал. Точно след час се връщал при престъпника да счупи малкия му пръст от левия крак. И пак след час счупвал първата става на малкия му пръст от лявата ръка и след час – десния малък пръст. Близо до очите на престъпника поставяли голям пясъчен часовник, та сам той следял времето. Когато последните зрънца се отронвали надолу, той знаел: сега пак изтича един час, сега пак ще дойде човекът и ще му счупи палеца. И след това големия пръст на крака – и средния пръст и същия на ръката – става подир става, съвсем предпазливо, за да не се разделят на две. След туй носовата кост и подмищната, и подбедрената – всяка кост съвсем поотделно, разбира се! Но това е било трудна работа, няколко дни са били нужни, докато палачът му счупи гръбнака.

Днес това се върши иначе: по-умело. Повече време употребяват, а това е най-голямото изкуство при всички изтезания. Видите ли, моите членове са здрави и все пак всичко по мен и в мен е раздробено, тяло и дух. Две години употребиха в Редингската тъмница да смажат Оскар Уайлд; там добре владеят своето изкуство: С.3.3. е добра препоръка за тях!

Разправих ви това, за да ви покажа, че не съвсем лека беше моята борба, муцуната наистина имаше право. Тя идеше всяка нощ, твърде често и денем: тя с удоволствие искаше да сънува, че се убивам и винаги ми посочваше нови средства.
От година посещенията ѝ станаха по-редки.
– Ти ми дотягаш – каза тя една нощ. – Ти не си достоен вече да играеш важна роля в моите сънища. Има други неща, които са по-забавни. Вярвам, че те забравям бавно!
– И, виждате ли, аз също вярвам: тя ме забравя бавно. Само понякога ме сънува за миг; ала аз чувствам как моят живот, тоя сън-живот, бавно изтича. Не съм болен, но моите сили за живот гаснат: животното неиска повече да ме сънува! Скоро съвсем ще ме забрави и аз ще изчезна.
Оскар Уайлд скочи. Здраво се закрепи о стената на скалата, колената му трепереха, морните му очи силно изскочиха от дълбоките си дупки.
– Там! Там е тя! – извика той.
– Да?
– Ето! Там долу!
Той посочи с пръст нататък. Синьозелената вода се пенеше върху обла канара и бавно се стичаше надолу. И наистина: в тоя дълбок здрач, мокрият камък сочеше едно лице – една добродушна подигравателна муцуна се хилеше широко с цялата си паст.
– Канара!
– Да, разбира се! Канара! Мислите ли, че не виждам това? Но и муцуната е там: тя умее да предава самоволно своя образ на всички предмети. Виждате ли как се смее!
Тя се смееше – това не може да се отрече. И аз трябваше да се съглася: канарата, с водата, що изтичаше, изглеждаше точно като съществото, което Оскар Уайлд беше ми описал, точно така.
– Повярвайте ми – каза Оскар Уайлд, когато рибарите ни караха към лодката – повярвайте ми, в това не може да има съмнение. Откажете се от вашите възторжени мисли за човечеството: човешкият живот и цялата световна история не са нищо, освен сън, сънуван от някое глупаво същество вместо нас!