1
2878

Похвала за маргинала от времето на соца

В края на миналата седмица бях поканен да представя една белетристична книга – сборника с новели „Незапочнат роман“ на писателя Матей Стоянов. Книгата ми допадна много и горещо я препоръчвам на всеки, който иска да си припомни (или – ако е по-млад – да се запознае) със специфичната задушно-унила и абсурдна атмосфера на родния „соц“. Матей Стоянов поначало (видно и от предишните му книги) притежава изключителна – буквално казано „сетивна“ памет за въздуха на онова време. В историите му то направо се „помирисва“, усеща се тактилно. Тази му книга обаче ни представя – едновременно с хумор и тъга – един особен „типаж“ върху „соц“-фона на онова време – накратко: маргиналът-оригинал, човекът „извън коловоза“, чието скромно, но „цветно“ петно е останало в паметта на нас, по-възрастните и се съхранява в нея с една труднообяснима благодарност. Благодарност, че просто го е имало – екс-центрично и извън-редно и значи – не всичко е било така „правилно“, както го искаше тогавашният режим.

Ще кажа, че героите на Матей Стоянов в тази книга са (почти всичките) реални хора от онези години, макар че са вплетени в новелите му в по-скоро фикционални сюжети. Четейки новелите лично аз си спомних поне трима от тях от улиците на София и като се размислих, реших, че – макар и по-скоро нещастни сами за себе си, съдбата на тези хора е имала странна осмисленост и те неслучайно са останали в паметта ни. Ето защо и реших да напиша тук тази малка „похвала за маргинала от времето на соца“, която посвещавам на писателя, припомнил ми техните странно-цветни лица.

* * *

Социализмът – ние добре помним това – имаше една особено характерна черта. Той изискваше („за да си нямаш неприятности“) да се впишеш в конфекцията от предварително ушити и предоставени социални „костюми“. Така, ако си решил да се издигаш, трябваше да се снабдиш с една колекция от костюми, първо – на бодър патетик, в ранните години разгърден и с каскет (или дори по „юнашка фланелка“). След като поносиш с успех (десетина-петнадесет години) този социален костюм, можеше да облечеш следващия – по-важния – на улегнал апаратчик, леко скептичен (защото знае „как стават нещата“), строг, но и снизходителен към новите „стараещи се“, и вече можещ да ходи и смръщен. За да достигнеш (не всеки, разбира се) накрай до костюма на същинска жива скулптура – ходещ чугунен или каменен бюст на самия себе си, разпръскващ без даже да си помръдне пръста такава енергия край себе си, та всички да пребивават в постоянна изтръпналост. A propos – на това ниво обръщението „другар“ вече стоеше като титла, името му вървеше задължително с „другаря“: „другарят еди-кой си ще присъства“, „каза ми го другарят еди-кой си“, за да се стигне до сакраменталното „както ни учи другарят еди-кой си“.

Това обаче бяха социалните костюми на „изкачващите се“. Огромната маса не носеха такива. Те бяха чисто и просто хора, които тутакси след завършването на средното образование и евентуално казармата, обличаха един – не буквално, цветово, но социално – сив костюм и го носеха до края на живота си, та хем да ги има, хем въобще да не се забелязват. Да се забелязват не „този“, „този“ и „този“, а да се вижда само „масата“, която съставят. Защото да те забелязват – с каквото и да било (това знаеше всеки) – в онова време беше риск: щом те забелязват, значи с нещо и в нещо се отклоняваш, не си „народ“, а някакъв „индивид“. А пък „индивид“ в соца означаваше по дефиниция „девиант“. Индивидуалността въобще беше „девиация“ (т. е. „отклонение“), защото нормата беше „масата“. Само човек, живял в соца (и имащ запазена сетивна памет за него) познава това общо усещане за сивота – пак не буквално цветова, но всеобща: сив беше потокът от хора, вървящ по „Раковска“, „Дондуков“ и „Толбухин“ (сега „Васил Левски“), сив бе вървежът му, сиви бяха сладкарниците, сиво беше кафето в тях, сив беше вкусът му. Сиви бяха градинките, защото със сива забързаност ги прекосяваха и рядко се заседяваха по пейките. Сиви и случайни, бързо разделящи се бяха групите от хора, защото въобще „групата“ бе нещо подозрително (на „групи“ хората се събираха най-често по апартаменти на „терен“, както казваше моето поколение). Че „групата“ хора е нещо подозрително най-добре бяха усвоили милиционерите, които винаги се чувстваха длъжни да попитат три момчета и три момичета, седнали едно до друго „какво правите вие тука“ (или даже – „какви сте вие тука“). Защото какво наистина можеха „да правят“ те заедно, ако не нещо нередно и какви наистина можеха „да бъдат“, ако не нещо непозволено замислящи. Вървящият (но не разхождащ се!) сам човек бе в значително по-голяма безопасност, защото мислите в единично взетата му глава бяха все пак непроницаеми за „органите“.

И ето: в тази разлята навсякъде сивота – сивота и униние дори в сноването, в прехождането, в гоненето на трамвая или тролея (защото се бързаше от сиво в сиво и от унило в унило) имаше едни хора, които бяха ярки без да го искат – със самото си присъствие, със самото си съществувание дори. Не, те съвсем не правеха нещо, което да бъде ярко, понякога дори въобще нищо не правеха (и това, ето това беше яркото в тях). Те бяха ярки… по съдба. И защото бяха ярки, бяха уязвими. Забелязваха се. А вече казах, че да се „забелязваш“ в соца означаваше да бъдеш уязвим. Да те „забелязват“ бе първата степен на репресията, да си забележим бе първата степен на обществено-враждебното поведение.

Та ето: героите на Матей Стоянов са тъкмо такива „забелязващи се“ хора и само днешен млад човек, който (за щастие) няма никакъв опит от онова време може да реши, че те са били „забелязващи се“, защото са правили нещо. Били са някакви „дисиденти“, проявявали са някаква политическа активност. Нищо подобно! Те се забелязваха, защото за зла (за тях самите) съдба имаха, да речем… особени лица – „буржоазни физиономии“, бяха с твърде „затворен“ изглед (на фона на нормативната „бодрост“ на масата), или, или… Всъщност въобще не може да се намери обща характеристика за тия лица. В новелите на Матей Стоянов един е като индиански архаичен идол и седи всеки ден мълчалив на бордюрите пред ВИТИЗ, без да прави – и това само по себе си е „цветно“ – абсолютно нищо. Друг, като бившия земевладелец Тодор Токев („Теди Браун“) напротив – шуми, стряска кафенетата с юродивите „стойки“ и реплики на холивудски герои, които се е „специализирал“ да имитира. Трети е комично очилат, вятърничав „интелигент“, но в бригада на работници-тарикати или на стъпенката на кола за боклук, защото е… поетът-боклукчия Тунчо Тунчев.

Пак казвам: най-важното (и най-трудното да се разбере днес, когато светът е съвсем различен) е, че тези хора – героите на Матей Стоянов не са онова, което наричат „дисиденти“. Дисиденти у нас имаше изключително малко. А тези хора не бяха политически активни в обичайния смисъл на тези думи. Понякога и въобще не бяха „активни“. Не бяха от политически „правилните“, не бяха обаче и от отчетливо „политически враждебните“. Те бяха просто … извън коловоза. Бяха в известен смисъл характеро-пати – разнообразни алиенанти от соца. Едни с особения си – абсолютно непригоден за „професионално вписване“ характер – хем заядливи, хем префинени и нелепо упорити в неконюнктурното си артистично „верую“ (като художника на комикси от „Беглецът“), други – със странните си фатални „влюбвания“ (в американското кино) като „Теди Браун“, буржоата разсипник („Ласо енд сомбреро“), трети, неадекватно, ама наистина неадекватно наивни като поета-боклукчия Тунчо Тунчев („И слънцето като тесла блести“), четвърти – унесени и буквално погълнати от някакъв свой вътрешен етос, нямащи дори сетиво за абсолютната му несъизмеримост с етоса на света наоколо, като човекът-статуя пред ВИТИЗ („Миманс“), пети – оттеглили се от всяка амбиция в отминалия си свят като Ари Лешников и компанията му, събиращи се да пеят в апартаментчето на соц-комплекса („Скривалището на Ари Лешников“). Злокачествени майтапчии (а майтапчията при соца по определение бе неудачник, защото времето беше „героично“, а героите не се смеят), злокачествени оригинали (а това също при соца бе лоша съдба, защото времето беше „колективно“, а оригиналът „взривява“ всеки „колектив“).

В най-голяма – библейска – дълбочина, бяха онези, за които Христос казва в Нагорната проповед „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5). И тук трябва да обърна внимание, че думата в Евангелието, преведена като „кротките“ на еврейски е „анавим“, което по-точно означава „неудачните“, „лузърите“, „неучастващите в надпреварата“, „отпадналите“ (но по-скоро по своя воля, по свое желание). Да, това звучи парадоксално в Евангелието. Та как „кротките“, „анавим“, ще „наследят земята“? Нали не участват в състезанието, в грабенето на земята, в походите върху нейното лице? Ами тъкмо защото са извън коловоза – не гонят „бъдещето“, остават тук и ето тук, на забързания му фон – се отпечатват. И хората ги запомнят. За кого да разкажеш от онова време на соца? В учебника по история – за диктатора и бандитското му обкръжение, в културната летопис – за големия актьор и големия музикант, да. Но когато разказваш тогавашния свят, тогавашната улица, махалата, дните; когато просто си спомняш и разказваш? Е, именно за тези „анавим“ – ярките маргинали, извън-редните, оттеглените, но виждащи се в своята пасивно-предизвикателна оттегленост.

Ние, които изпитвахме задуха в онова време, които мечтаехме за демокрацията не тъкмо като за някаква ясно очертана политическа система (която трудно си представяхме), а като за оправомощаване на хората, на отделните хора, за оправомощаване на своеобразието на хората, за свободата на своеобразието, още тогава харесвахме тези люде, които режимът по инстинкт не харесваше (и още повече не ги харесваше, защото не успяваше да квалифицира простъпката, за която да ги обвини, не можеше да намери нещото, за което да ги санкционира). Харесвахме ги, защото оценявахме тяхната цветност. Днес, когато всички са цветни, когато могат да бъдат цветни колкото си щат, ние си спомняме за онези хора като парадоксални предтечи на нашето и герои на своето време. Парадоксални, казвам, герои, защото нищо героично в тях нямаше, нищо героично те не правеха. Имаха куража (или благодатта?) обаче да бъдат цветни, да бъдат „извън коловоза“, а само този, който не е бил покачен на онзи безкрайно унил и безкрайно дълъг, скучен коловоз не знае колко отрадни бяха тия „извън-коловозници“, колко благодарност заслужават и колко заслужено те, именно те наследиха, ако не земята, то нашата памет.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияФрагменти по фона на „Портретът на моя двойник”
Следваща статияДействие и бездействие

1 коментар

  1. Маргиналът НЕ осъзнава,че е маргинал. Ако маргиналът осъзнае че е маргинал пред него изникват две възможности – или се примирява напълно със съдбата си на маргинал и става послушно оръдие в ръцете на властимащите,или повежда РЕАЛНА борба срещу властимащите,която завършва или с гибелта му,или със спасението му. Няма трети път,какъвто описва г-н Янакиев. Да вземем за пример безсмъртният Георги Марков. Когато осъзнава,че се маргинализира,(вижте неговият текст „Чувство за непоносимост“.),той избяга на Запад. Сигурен съм,че ако Марков нямаше възможност да избяга в Свободният свят,щеше по един или друг начин да загине.