Учудващо е колко сложно изглеждат простите неща във вярата. Учудващо е колко прости се оказват нещата, които са ни изглеждали сложни. Учудващо е и колко тежки изглеждат нещата във вярата. Учудващо е колко леки в действителност са нещата, които са ни изглеждали тежки. И всичко в православната вяра е така парадоксално. „Игото Ми е благо, и бремето Ми леко”(Мат. 11:30). Тези думи на Иисус Христос са ключ, един от ключовете към парадоксите на вярата. Иго и бреме казва Той, но как така едно иго може да бъде благо, как така едно бреме може да бъде леко? Нима най-елементарната логика не ни подсказва, че леко е, когато няма бреме? Само че тази логика наистина е прекалено елементарна и плитка. Ако беше толкова елементарно, защо раждаме деца, чието отглеждане не е леко. Защо създаваме семейства, след като да се живее сам е по-леко и безгрижно? Защо ходим на училище да се блъскаме, да се товарим, като можем да си живеем леко, безгрижно и безотговорно.
Самата ни природа, човешката ни същност ни кара да поемаме отговорности, да се товарим с тежести, да носим бреме. Но го правим само когато виждаме смисъл, само когато разбираме смисъла. И именно това прави тежестите леки. В цялата история на човечеството примери за достойни хора са именно тези, които поемат най-големи тежести и отговорности. Макар че светът е пълен с такива, които ги избягват.
Всичко това е толкова просто, че ми е малко неудобно да го казвам. Но в същото време около нас постоянно виждаме неразбиране или криво разбиране и точно това ме кара да се опитам да говоря за простите неща с прости думи. Защото в църквата има някаква необяснима инерция простите неща да се усложняват. То е същото, както един човек си служи с чуждици, с „купешки думи”, и си мисли, че така изглежда по-умен и по-учен. А Христос говори с най-простите думи и дава най-простите примери.
Влезли в храма двама човека да се помолят. Единият постел, давал десятък, бил праведен, бил строг към себе си, бил отговорен, не бил лъжец, грабител, измамник, крадец, шмекер, може да се каже, че нямал никакви недостатъци, слабости и грехове. А другият нямал никакви добри качества и добродетели, не намирал в себе си никакво добро, нямал нищо, което да изтъкне. И само се молел за прошка и милост. Тези двама човека са най-големият препъникамък в християнството. Защото Христос порицава добрия и дава за пример лошия. Като че ли с този пример цялото християнство става неразбираемо и дори отблъскващо. Как така Христос ни учи да бъдем като лошия! Това е скандално! Не го разбираме и не го приемаме! Христос не е прав. Прави сме ние. В християнството има нещо сбъркано. Ние не разбираме и не приемаме такова християнство. Бихме го приели, но след като му направим някои корекции тук-таме. След като го усъвършенстваме.
Може да не си казваме точно така, но начинът ни на разсъждение и преценка е този. Искаме не Христос да оценява нас, а ние Него. Не Той нас да съди, а ние Него. От Евангелието нещо ни харесва и го приемаме, а нещо друго не ни харесва и го отхвърляме. Създаваме си свое християнство, удобно за нашето разбиране. Прекрояваме го по своята мярка. И не намираме нищо нередно в това. Дори не съзнаваме, че постъпваме така.
Започват великите пости и решаваме да постим. Досега не сме постили, но сме чули нещо по телевизора, защо да не опитаме. Някои лекари и диетолози казват, че е полезно, други казват, че е вредно. Предлагат ни се рецепти.
Но защо постим? Знаем ли какво е да постиш? Бог интересува ли Го с какво се храним? Нима за вярата има значение какво ядем и какво не ядем? И защо в Евангелието няма нито една рецепта?
Оказва се сложно да проумеем, че храна и пост са доста различни неща. Защо тогава при споменаването на думата пост, първата асоциация, която възниква в съзнанието ни, е храна?
Би било достатъчен пост дори само да разкъсаме тази асоциация. Да осмислим какво е пост е вече едно добро начало на пост. Ако успеем да разгадаем загадката защо Бог похвалил онзи, който не постел, и порицал другия, който постел, това вече би било един истински пост. Защото ако разгадаем тази загадка, ще разберем, че не бива да постим по начина на фарисея. Така не само че няма да угодим на Бога, но напротив, ще го наскърбим и ще бъдем порицани от Него.
Постът трябва да ни приближава към Бога. Ако постим за Бога, трябва да постим така, както Бог иска. Иначе постим за пред хората или за пред себе си. И си оставаме все толкова далеч от Бога.
Ако постиш с корема си, полза има коремът ти. Ако постиш с душата си, полза има душата ти. Постенето по рецепти не принася полза. Защото неусетно започваш да търсиш готови рецепти за всичко. Започваш да живееш по предписание. Заприличваш на онзи отхвърлен от Бога праведник. Загубваш свободата си. А несвободният не може да обича. Всичко пък, което не се прави от любов, е безплодно.
Затова доста добър пост би било дори само да осмислим какво е пост. И тогава отговорът как да постим, ще дойде сам.
„Ето, и корабите, ако и да са толкова големи и биват тласкани от буйни ветрове, с малко кърмилце се насочват, накъдето кърмиларят желае” (Съборно послание на св. ап. Иаков 3:4).
