На 26 юни 2025 г., малко след като навърши 95 години, си отиде чл.-кор. на БАН проф. д-р Милена Георгиева Цанева.

Родена е на 20 май 1930 г. в София. Дъщеря е на литературния критик акад. Георги Цанев и поетесата Пенка Цанева-Бленика. Авторка на 15 книги и многобройни студии и статии, изтъкната изследователка на творчеството на Иван Вазов. Дълги години преподава в СУ „Св. Климент Охридски“, в периода 1980–1993 г. ръководи Катедрата по българска литература. Две десетилетия работи в Института за литература към БАН. От 1976 до 1990 г. е зам.-главен редактор на списание „Литературна мисъл“.

Публикуваме интервюто с нея на Мария Митева, направено през 2020 г., поводът е мемоарната книга на проф. Цанева.

Проф. Милена Цанева разказва спомени в книгата си „Броеница. Из гънките на паметта“ (издателство „Колибри“) – за рода и семейството си, за детството и младостта, за исторически събития, видени през детските ѝ очи, за времето, в което е живяла, и хората, които е познавала. Оживяват картини от някогашна София, чуват се гласовете на Дора Габе, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Петър Динеков, Ангел Каралийчев, Тончо Жечев и други видни писатели и литературоведи. В лентата на спомените исторически значимото и битово всекидневното непринудено се преплитат. „Дядо ми имаше кехлибарена броеница – започва мемоарите си авторката. – Когато седеше на стола си, без да чете, държеше я в ръцете си и бавно отброяваше по нея зърно след зърно. Наблюдавах го и си мислех, че навярно всяко зърно отбелязва някакъв спомен.“

Проф. Цанева, у нас първият бум на мемоаристиката е в края на XIX век, в първите десетилетия след Освобождението. Друг такъв подем тя изживява непосредствено след промените през 1989 г. Като новопридобита свобода на словото ли бе този бум?

Всяка значима промяна в обществената структура стимулира мемоаристиката. Още повече, когато това е съпроводено от по-голяма свобода на словото. Нещо, което естествено се случи и у нас при този „бум на мемоаристиката“, за който говорите.

Защо се решихте толкова късно да издадете вашите спомени?

Моята мемоарна книга не е свързана с мемоарната вълна, за която говорите, и не е нещо издадено по-късно от осъществяването си. Някои отделни очерци са издавани по разни случаи по-рано, но повечето са писани непосредствено преди излизането ѝ.

Проф. Петър Динеков е бил ваш преподавател. Какво си спомняте за него?

Проф. Петър Динеков беше един от най-дългогодишните и обичани от студентите преподаватели във Филологическия факултет на Софийския университет. Бе ръководител на един от най-активно живеещите научни кръжоци по фолклор и възрожденска литература. Говореше на студентите само с изисканото „Вие“, но това не пречеше да се сближава с тях, като внимателно търсеше и бъдещи специалисти в областта на фолклора и възрожденската литература. С кръжочниците си, към които се присъединяваха и други любознателни студенти, обикаляше старинни манастири и възрожденски градчета. По времето, когато трябваше да защитавам докторската си дисертация, беше в дългогодишна командировка извън страната, но какви бяха учудването и радостта ми, когато точно на тръгване за насрочената ми „защита“, получих телеграма: „От Париж гласувам за вас. Петър Динеков“. Той умееше да улови момента, когато някой от бившите му студенти се нуждаеше от подкрепа, и това беше жест, който не може да се забрави.

Беше ли той еталон за преподавател и човек?

Мисля, че въобще не трябва да се поставя подобен въпрос. И при хората с високи човешки и преподавателски качества всеки е различен като характер. никой от тях не е един-единствен „еталон“.

Какво трябва да отсеем от миналото за бъдещите поколения?

Трудно е да се отговори еднозначно на този въпрос, тъй като отговорът му зависи и от конкретните задачи на търсенето. Необходимо е миналото да се осъзнава, тъй като то стъпва на земята, в която се корени настоящето. Без своето минало и обществото, и отделният човек сякаш увисват безсмислено във въздуха. Но миналото е твърде богато и безспорно не всичко в него е достатъчно значимо. Това доколко нещо се помни и доколко необходимо е това помнене не зависи от неговия мащаб. Помнят се на пръв поглед незначителни случки, забравят се други, които навремето са изглеждали значими. Всичко зависи от това с каква конкретна цел се насочваме към спомените от миналото. Ако става въпрос за специалистите, то колкото повече от миналото те знаят, толкова по-добре е за тяхната работа. Но ако се касае за това, което трябва да знае всеки човек, който иска да се счита за културен, то безспорно много от миналото може и дори трябва да се отсее, да остане само най-важното за характеристиката на дадено време. Оттук и отговорността на специалистите, които трябва да вградят в общественото съзнание тази основна характеристика.

Вярвате ли, че трябва да има приемственост между поколенията, а не всичко да започва отначало?

Всъщност отговорът на този въпрос до голяма степен се съдържа още в отговора на предишния – за нуждата да се осъзнава настоящето като вградено в миналото. Между поколенията не само трябва да има приемственост, те просто не могат да съществуват без нея. Но, от друга страна, действително това не винаги се осъзнава и признава. Не знам дали аз мога да служа като показател в това отношение, но у мен съществува много силно чувство за приемственост с предците ми. Има обаче редица свидетелства, че това чувство не винаги съществува или по-точно не винаги се осъзнава. Има периоди на резки промени в обществената структура, когато новото поколение излиза в рязка опозиция към своите предци. Това е също естествено и необходимо. Само че и в тези случаи, макар и отричана, връзката с предците съществува. И ако питате мен – по-добре е това повече или по-малко да се осъзнае и да залегне във възпитанието на новото поколение.

Днес критиката в изкуството сякаш се свежда до рекламни анонси и отзиви. Кое доведе до упадъка на критиката и по-конкретно на литературната?

Не зная дали това може така категорично да се обобщи. Защото в момента литературният ни живот е много разцентрован, има различни литературни кръгове със свои списания и аз не познавам всички. Но от видимото на повърхността, наистина може да се остане с впечатление за упадък на литературната критика – тази, която има своите традиции и големи представители в литературната ни история. А това е жалко, защото без нея литературният ни живот е непълноценен. Причината може би е именно в тази негова разцентрованост, в липсата на общопризнати смели критически гласове, в упадъка на самата представа за характера на литературната критика като специфична неотменима част от литературния живот, в това, че понякога всеки, който може да пише, счита, че може да бъде литературен критик. Забравя се, че това е специфичен талант на призвани, който изисква изцяло да му се посветиш.

Хайне казва, че критиката е нещо, което се променя; тя изхожда от възгледите на своето време. Без ценни възгледи ли останахме?

Успоредно с промените в литературата, променят се и критическите изисквания към нея. Това може да се проследи ясно и в българската литературна история. И мисля, че не е възможно никъде в изявите на нейните разнолики литературни кръгове да не се намират и повече или по-малко ценни възгледи.

Като дългогодишна преподавателка в Софийския университет и ръководител на Катедрата по българска литература имате ли наблюдения как се промениха младите поколения българисти?

По времето, когато аз бях кандидат-студентка, а и години по-късно, да те приемат в „Български език и литература“ се изискваше много висок успех. Отдавна вече не е така, успехът на приеманите става все по-нисък. И мисля, че това е свързано със значителния спад на престижа на учителската професия. А това е много жалко. Някога учителите ни по български език и литература бяха високо квалифицирани специалисти. Не случайно те се запомняха от учениците си за цял живот.

Съвременните учебници по литература и български език за непонятни и за доста интелигентни родители. Вие сте участвали в съставянето на учебници по литература, какви бяха изискванията, критериите, въпреки наложената идеология?

Участвала съм много пъти в написването на гимназиалните учебници по български език и литература и не си спомням някакви особени разправии с издателските редактори. Може би защото тогава тези учебници се възлагаха на утвърдени литератори. А може би и защото лично аз по правило пишех за материала до Втората световна война, т.е. не засягах съвременността. Помня само как по едно време започнаха да ми искат по-голяма употреба на научната терминология, която аз обикновено свеждах до минимум. И сега мисля, че прекалената ѝ употреба на е необходима за учениците, по-голямата част от които съвсем няма да стават филолози.