0
1282

Пощальонът

Пощенските пратки продължаваха да пристигат от всички краища на страната и от чужбина. Градът беше обсаден, вражеската артилерия методично го разрушаваше квартал подир квартал, но железопътната линия и гарата бяха непокътнати, може би защото по железопътната линия пътуваха товари, изключително важни за нападателите.

Както всеки ден по време на мирния живот, и сега пощальонът отиваше до гарата с раздрънкания си жълт микробус да получи и натовари пратките, а после ги закарваше в пощата и започваше да ги сортира.

Това беше привична работа за него, той беше свикнал с нея, не му тежеше и я вършеше с желание и вещина. Затрудняваха го единствено разрушените и задръстени с рухналите сгради улици, налагаше се да търси обиколни пътища, които всеки ден трябваше да бъдат различни, защото обстрелът не преставаше.

В проблем се превърна и доставянето на пратките на указаните адреси. Понякога от дадената сграда бяха останали само купчина строителни отпадъци, друг път тя можеше да се окаже като прерязана с нож през средата – в запазените половини на стаите още стояха леглата, бюфетите, гардеробите, наредените върху кухненските мивки измити чинии, играчките на децата, а другата половина просто я нямаше.

Но пощальонът беше длъжен да пристигне на място и да провери. Така разбираше той съвестното изпълнение на служебните си задължения.

Но това не продължи дълго. Най-сетне целият град беше сринат. Празните улици бяха пълни с тухли и зидария, изкривената арматура стърчеше към небето, в руините се разхождаха единствено котки и плъхове, които пазеха помежду си строг неутралитет.

Само гарата стоеше непокътната и влаковете продължаваха да пристигат и да заминават, доставяйки редовно пощенските пратки. Пощальонът се видя в чудо. Впрочем и пощата по една случайност или по нечий висш каприз беше оцеляла. Но складът ѝ вече беше претъпкан до тавана и той не знаеше къде да съхранява пристигащите редовно нови и нови писма, пакети и колети.

Един ден все пак като че ли намери разрешение на проблема. При обиколките си откри, че бомбите са отворили кратер, който отиваше дълбоко надолу в земните недра. Кратерът не беше особено голям, но и най-големите пратки спокойно можеха да минат през гърлото му. И пощальонът започна да ги носи тук и да ги пуска вътре, методично и съвестно, спазвайки на всичкото отгоре хронологията на получаването.

Кой знае, поне някои от писмата и от колетчетата, пълни с думи на обич или мили и маловажни дреболии, чорапи, пуловерчета, сладко от горски ягоди, семейни снимки и пожелания за рождени дни, можеха да се озоват един хубав ден по предназначение върху някое огромно лъскаво бюро в някой огромен кабинет, съвсем запазени, благодарение на усилията и на съвестта на пощальона.

Е, разбира се, съвсем мъничко дъхащи на пръст. Без това нямаше да стане. Това нямаше как да се размине.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕдна съвременна Антигона
Следваща статияЗабравените малцинства