Как се справяш – питаха го, като го срещаха да крачи по улиците. – Имаш да обикаляш такъв голям район. – С пешовите коне – отговаряше той и се смееше. Демек, пеш. – Можеш да използваш и колело. Какво ти пречи? Нали можеш да караш колело? – Мога бе, мога. Хубава работа. Как да не мога? Колело да не мога да карам. – А ти май имаше и кола. – Тя колата ми е ветеран. Двайсе и нещо годишно голфче. Ама пали де, когато се налага. – Ами защо не ползваш нея? – Виж, така ми е най-добре. Краката още ме държат. Просто – така съм свикнал. Повървя, спра, огледам се. Припомня си историите на хората от тая къща, от оная. Гледам големите дървета по дворовете. Знам кое кога е посадено, от кого. Тука има борове на цял век. Раздам на старците пенсиите, радват се, почерпят ме нещо. Ей тази малката къщичка знаеш ли я? Дето почти не се вижда, бръшлянът и поветът са я скрили цялата като в ръкавица. Само прозорчето ѝ ей там малко се вижда. В нея живееше една вдовица със сина си. Момчето порасна и хвана света. И майката остана да си живее тук самичка. Не знаех нищо за нея. Веднъж разпитах съседа ѝ отдолу, един жилав дядко, сигурно го знаеш, не може да не си го виждал, все нещо си оправя градинката, сади, плеви, полива, много работлив човек. Разправи ми, че мъжът ѝ работел в Коми, дървосекач. Ама не се прибрал. Какво е станало, не се знаело. То там нашите бяха от кол и въже, знаеш. А в съседните участъци работели и концлагеристи. Как можеш да разбереш какво е станало?
И слушай сега! Горе в пощата знаеш какво е, теснотия, натурия, двама човека сме само, аз и шефката, кое по-напред. Но веднъж, една събота, викам си, не може така. И се захванах да подредя, да изчистя. То, брат, какво да изчистиш, дръпнах масите, да премета по ъглите и балатумът отдолу се сцепи. Изгнил, скапал се, не е пипано там от трийсе-четирсе години. И не щеш ли, виждам, че до стената, балатумът малко стърчи от пода, като маншет, паднало едно писмо. Взех го, разглеждам го. И се изпотих. Адресирано до адреса на тази къщичка, на вдовицата. А отзад на плика печат от Коми. Датата едва се чете, ама все пак различих, че е отпреди трийсет и кусур години. Това всичкото става преди месец-два. Какво се прави в такива случаи? Аз не знам. Викам си, ще й го отнеса. Подпалих пешовите коне и идвам тук с писмото. Гледам, стълбичките потънали в храсталак, почти разрушени. Бръшлянът заглушил всичко, покрил и стените, и покрива. Коминът се килнал. Вратичката ръждясала. С просто око се вижда, че тук никой не живее. Попитах долу дядкото. Вдовицата била починала още преди няколко години. – А с писмото какво направи? – Какво! Какво мога да направя? – Отвори ли го? – Отворих го. На един кариран лист имаше само две думи с дебел химически молив. „Идвам си!” И нарисувано едно човече, както ги рисуват децата – кръгло лице, коса, уши, нос. А устата се смее, една широка усмивка, от ухо до ухо. Кой знае? Ако човекът се беше прибрал, сигурно животът и на майката, и на момчето щеше да бъде друг. – Така е. И в крайна сметка изхвърли писмото, така ли? Скъса го и го изхвърли? – Сърце не ми даде. Пак се качих по стълбичките и го пуснах в пощенската кутия, на вратата по чудо още стоеше пощенската кутия, скапана от дъждовете, разкривена, но все пак цяла. И аз го пуснах вътре. Поне да се знае, че писмото е пристигнало. Най-сетне.
