Преди седмица, във връзка със събитие, за което ще пиша по-нататък, ми се наложи всеки ден да шофирам по булевард „Васил Левски” по два пъти на ден. За мен това е необичайно, тъй като сядам зад волана само в крайна нужда. Шофьорите знаят как е с шофирането в София – не можеш нито за миг да се отпуснеш, трябва да си постоянно нащрек, отвсякъде дебнат опасности, всичко е възможно да се случи на теб или около теб, някой бабаит да се изпречи, да започне да удря по стъклото ти и да крещи, възможно е някое дете да изтича пред колата или възрастен човек внезапно да се върне и шофьорът да не успее да спре, възможно е кротко да чакаш на светофара, а някой джип да те блъсне отзад, защото притежателят му говори по телефона, възможно е после да те задмине, без да е забелязал, че те е ударил, защото ти за него си никой. И докато в главата ми се блъскат всички тези вероятности и страхове от нашенската джунгла, осъзнах как минавам с кола или без кола, всеки ден почти, по булеварда на името на Васил Левски и какво е това да се движиш по Васил Левски, защото Васил Левски никога не може да бъде само име на улица. А ние вървим отгоре му, поколение след поколение, вървим и тъпчем, вървим и газим, разкопаваме, прокарваме водопроводни тръби, правим ремонти, сменяме асфалти, настилки, маркировки, сега вече е прекопан и тунел за метро с прословутата машина „къртица“, всекидневно се движим по този булевард и не съзнаваме, и не си даваме сметка, че това е траекторията на Апостола на свободата, че това е път, който ни е завещан, за да го продължаваме, за да го облагородяваме, за да се уподобяваме на онзи, който го е прокарал. Вървенето по булевард с това име е метафора на нашия път, на нашата посока и цел. Какво че отдаваме почит на 19 февруари – искрена, нелицемерна, всенародна, съкровена – след като през останалото време го забравяме, след като през останалите дни от годината вървим все едно през неговия гроб. Защото ние и не знаем къде е гробът му – неговият изповедник пред бесилото, иконом Тодор Митов казва, че е „закопан в гробищата за престъпници, на североизточната страна от София, гдето са сега казармите за конвоя – в един хендек“, а Николай Хайтов настояваше, че е погребан под олтара на църквата „Света Петка Самарджийска“.

Днес имаме от него едно енигматично тефтерче, писма, кичур коса от монашеското му пострижение, имаме за него изпълнени с противоречия спомени на съвременници, множество паметници, неувяхваща и безсмъртна памет и една безсмъртна епопея, в която Вазов го причислява към забравените. Имаме и този булевард, по който бързаме за някъде в две срещуположни посоки.

Левски няма равен не само по своето дело, но и в народната почит към него. „Селяните прости светец го зовяха“. Злополучно завършиха опитите за църковна канонизация на Дякона. Тя не е и нужна. Нито неговата памет се нуждае от канонизация, нито канонизацията ще усили почитта към личността му. В църквата се почитат множество светци, които формално никога не са канонизирани. Почитта към Левски е от друг порядък. Но точно поради това тя се променя паралелно с промяната на нравите на обществото. Днес народната почит към Апостола е точно такава, какъвто е съвременният бит и съвременната душевност на нашия народ. Затова по булеварда с неговото име хвърчат мощни коли, които тровят въздуха, блъскат се, свистят спирачки, орат асфалта, надуват клаксони и бързат. В един ден от годината булевардът се затваря, движението спира, за да можем да застанем със сведени глави пред паметника. Речите са патетични и дълги, почитта е искрена и кратка. Нито дума от речите не остава в паметта ни. Не се и стараем. Колите ни са паркирани където сме сварили из околните улици и бързаме да се качим и да поемем по булеварда с името на нашия Апостол, който отново е една улица, по която бързаме, понесени към важните си дела.

Тези дни вървят дебати и спорове за бъдещото финансиране на футболния клуб „Левски“. Агитката на клуба проведе демонстрация пред триъгълника на властта и после положи цветя пред паметника. Феновете на противниковите отбори пишат със спрей по стените една сквернота, на която не е мястото да изписвам тук. Това е контекстът, в който повтаряме най-често името на Левски, а за благоговейното му изговаряне е отредена една дата и едно свято място. Нашият дух е различен от неговия, както нашият път е различен от неговия. Почитта ни към Левски е искрена, но сме му чужди. Чужди сме и на себе си – не знаем кои сме. Той би могъл да бъде наш ориентир, ако не препускахме така бясно по булеварда с неговото име.

Диалогът на Платон „Федър“ завършва с молитвата на Сократ: „О, скъпи Пан и всички останали богове, дайте ми да стана вътрешно прекрасен. А моята външност да бъде в хармония с това, което е вътре в мен. Нека да считам за богат мъдрия, а злато да имам толкова, колкото само мъдрец може да носи“. На друго място Сократ е казал, че „в живота има два образеца – на възнаграденото благочестие и наказаното безбожие“. Сократ е живял повече от две хилядолетия преди Левски, а това е пример, че житейската мъдрост не се променя през вековете. Но ние днес бързаме и подминаваме мъдростта. Именно в това бързане се разминаваме с Левски.

Завчера професор Стив Ханке, чиито съвети сложиха край на хиперинфлацията у нас, изрече един страшен израз – „крадливите ръчички“ на българските политици. Ние употребяваме този израз всеки ден, но в неговите уста е страшен. Ала само на политиците ли в нашата страна ръчичките са крадливи? Та към кого не са протягани крадливи ръчички на всички нива, съвсем не само от политици. Сигурно защото нямат тефтерчета като свещеното Notiz-Buch на Левски, в което той е записвал всички харчове до последен грош. А на страница 33 е преписал Ботевото „На прощаване“:

„Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина“

Вдъхновен от гениалния си приятел, опитвал се е и сам да пише стихове. Сигурно е разбрал, че не се получава като при Ботев. Затова го е прекъснал по средата. Продължил го е с живота си. И при Левски, както при Ботев, думите и делата не се разминават.

Току що ся яви зората
в един прекрасний майский
ден. Излязох аз из
одаята, душевно много
сокрушен. Но где,
кам кого аз да тръгна?
Кой може да ме
утеши? Кам кой
мадрец да ся обърна със
съвет да ми ся яви?
И тъй си мислях с
нетърпение и много,
мно[го] аз мълчях.
По сърдечното си
влечение кам Трапезица
аз тръгнах. Навред там тихий…

…

Искам, мамо,
да та вида
и вси мили
у дома,
но знамето ма
не оставя.
До кога ль ще мога до.

Сбогом, мила,
кой знай дали
щеш ма видиш
вече жив.
Но, драга, не щеш ма
забрави,
ако падна аз
убит.

Сал за тебе
мисла, мамо,
и са готва за боя.
Пред вразите ни
рамо с рамо,
във кръв ще са
облея.

Сбогом, мила,
кой знай дали и пр.

Така завършва. Не го е завършил. Тръгнал е по пътя си. Така естествено, както днес ние вървим по булеварда с неговото име.